Метаданни
Данни
- Серия
- Уилям Уентън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Luridiumstyven, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Ева Кънева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2019 г.)
Издание:
Автор: Боби Перс
Заглавие: Уилям Уентън и крадецът на луридий
Преводач: Ева Кънева
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: норвежка
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-397-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10371
История
- — Добавяне
Трийсет и първа глава
Уилям лежеше на леглото в една тясна стаичка и се взираше в тавана. Мозъкът му вреше от обилното количество информация, получено във влака. Цялата му глава гореше. Притискаше орба с ръце към гърдите си. По една или друга причина това му вдъхваше спокойствие.
Можеше ли да се довери на думите на Слапъртън и Гофман? От усилено мислене му се виеше свят.
Независимо от коравия матрак момчето усещаше как сънят го оборва. Мислите му се замъглиха и едва държеше очите си отворени.
Накрая се предаде и отпусна клепачи.
— Уилям — прошепна глас.
Момчето седна в леглото. С мъка се разбуди от дълбокия сън. Разтърка очи и примижавайки, огледа стаята. В средата се мержелееше мъжки силует. Образът леко потреперваше. Внезапно се изгуби, но после пак се появи. „Холограма!“ — досети се Уилям.
— Уилям… — повтори гласът.
Момчето се замисли. Не беше съвсем сигурен, но дали пък не беше…
— Дядо? — прошепна той.
Холограмата не отговори — вероятно защото всичко течеше на запис. Момчето стана и предпазливо се приближи две-три крачки към образа. Различаваше обаче само смътните очертания на възрастен мъж.
— Уилям, не знам на колко години ще бъдеш, когато видиш това, нито с какви сведения ще разполагаш. Но щом си дошъл тук, предполагам, вече си подразбрал това-онова. И все пак ще започна с основното. Името ми е Тобиас Уентън и съм твоят дядо. — Мъжът направи кратка пауза. — Израснал си в обкръжението на тайни. Навярно си се питал каква е истината. Имаш пълното право да узнаеш всичко. Особено като се има предвид, че след малко ще те помоля да направиш нещо важно за мен…
След поредната пауза дядо му продължи:
— Когато беше на три и половина, ти и баща ти претърпяхте тежка пътна злополука. Ти беше със счупен гръбнак. Или май е по-правилно да се каже с потрошен гръбнак. По онова време ръководех разкопки в Тибет. Зарязах всичко и се прибрах в Лондон с първия самолет. Баща ти лежеше в кома и с тежки фрактури, а ти… лекарите бяха безсилни. Ограничиха се само да ти бият морфин и да чакат да настъпи неизбежното. В такова състояние човек не може да оцелее дълго. Нямах избор. Трябваше да действам. Съществуваше едно-единствено средство животът ти да бъде спасен.
Дядо му пак замълча за малко и после продължи:
— Понеже знаех, че Институтът никога няма да ми го даде доброволно, се наложи да го открадна. След като ти инжектирах луридий, състоянието ти се подобри. Институтът обаче ме погна. И той, и Ейбрахам Тели. Бях задигнал единствения луридий, който бяхме успели да намерим. И трябваше да се покрия. Да отвлека вниманието им от теб.
Дядо му си нагласи очилата.
— Знаех, че вкарвайки луридий в организма ти, предизвиквам онова, което ние, в Института, толкова дълго се мъчехме да предотвратим, а именно, разпространението на луридия сред хората и неизбежното вследствие… — Той не довърши. — Попаднал в човешкия организъм, луридият превзема засегнатите органи на тялото. В твоя случай — гръбнака и части от мозъка. Още преди катастрофата бях забелязал изключителната ти дарба да решаваш логически загадки. Приемът на луридий щеше да увеличи таланта ти стократно — знаех го. Луридият те превърна в най-ненадминатия разшифровчик на кодове в света, Уилям. Затова бъди внимателен. Мнозина ще се опитват да се възползват от способностите ти. Без луридия ти беше обречен. Сега знай, че не си изцяло човек, както досега си мислел… четирийсет и девет процента от теб са метал.
На Уилям му причерня, той политна и се строполи на пода.
— Това е причината Ейбрахам Тели да те преследва — поясни дядо му. — Иска да се сдобие с метала, съдържащ се в организма ти. Открие ли те… — Дядо му млъкна. Сякаш дори само мисълта какво ще се случи при такъв сценарий го парализираше напълно.
Уилям внимателно се изправи на крака.
— Най-важното в момента е да ме откриеш. Тялото ми лежи замразено в един таен бункер в тунелите дълбоко под гара „Виктория“. Дано са ти дали орб. Без орб няма как да влезеш. Единствен ти си способен да откриеш желязната порта и да я отвориш. Оставил съм ти подсказки. Ела сам. Много е важно да размразиш само седмата криокамера — нея и никоя друга. Запази това в пълна тайна. Не знам на кого можеш да се довериш.
Осветлението в стаята премига. Холограмата на дядото потрепери и изчезна с едно „пук“.
— Дядо? — извика Уилям, но не получи отговор.
Нима беше истина? Действително ли четирийсет и девет процента от него бяха изградени от интелигентен метал? И какво, излизаше, че самият той е наполовина машина?
Опипа лицето си с разтреперана ръка. На допир си беше съвсем същото. Човешко.
Трябваше му въздух.
Да излезе навън.
Забеляза червен люк зад леглото. Отгоре с големи бели букви пишеше „Авариен изход“.