Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (43)

Четирийсет и втора глава

— Закуска! — извика силно татко от долния етаж.

Уилям седеше прегърбен над писалището и работеше. Гледайки през една голяма лупа, затягаше миниатюрен винт в нещо подобно на механичен бръмбар.

— ЗАКУСКА! — извика на свой ред мама.

— Идвам! — Уилям остави отвертката.

Огледа бръмбара с усмивка. Не приличаше изцяло на оригинала, но бе постигнал сносно сходство. Още не беше измислил задвижващ механизъм, ала разполагаше с предостатъчно време.

— УИЛЯМ! — извика татко.

Момчето стана, метна раницата на гръб и слезе тичешком.

В кухнята всичко си беше постарому. С изключение на липсващите книги. Кухнята бе станала по-просторна. Родителите му седяха до масата.

— Палачинки! — обяви с усмивка мама. — И онези, които са само наполовина хора, се нуждаят от закуска.

— Я остави детето на мира — скара й се шеговито татко.

— Радваш ли се, че пак се връщаш на училище? — попита мама.

— Не особено. — Уилям нави палачинката на руло, поднесе я към устата си и тъкмо да отхапе, отвън изпищя клаксон.

— Сигурно е той. Настоя да те закара до училище. Грабвай палачинката и върви! — подкани го мама. — И на добър час!

До портата стоеше паркирана ослепителнобяла кола.

Вратата се отвори автоматично и Уилям се качи.

— Палачинка? — попита дядо му. — Обожавам палачинките.

— Искаш ли да си гризнеш? — предложи Уилям.

— Не, току-що закусих.

Уилям хвърли поглед към двамата шофьори отпред. Продължаваше да изпитва неприязън към тях. Единият го стрелна в огледалото за обратно виждане.

Колата потегли.

— Е, какво е чувството? — попита дядо му.

— В смисъл?

— Да не се налага да водиш таен живот?

— Хубаво е.

— Радвам се.

— Успя ли да говориш с мама и татко за… Института?

— Да — усмихна се дядо му. — Трябва им още малко обработка, но всичко ще се уреди. Ще се погрижа.

Повозиха се мълчаливо.

— Известно време няма да ме виждаш, Уилям.

— Защо? — Момчето усети как стомахът му се сви.

— Заминавам.

— Къде?

— В Тибет.

— В Тибет ли? — възкликна Уилям. — Че какво ще правиш там?

— Отивам да взема нещо — усмихна се дяволито дядо му.

— И колко време ще отсъстваш?

— Не знам точно. Навярно няколко седмици, а може и повече. Бъдещето ще покаже — усмихна се отново дядо му. — Много се гордея с теб, Уилям.

— Благодаря.

— Пристигнахме.

Колата спря пред училището и вратата от страната на Уилям се отвори.

— Побързай. Май звънецът вече е бил — подкани го дядо му.

Уилям обаче се задържа до вратата.

— Какво има?

— Нещо ме гложди. — Момчето се поколеба.

— Кажи.

— Щом никой не е успял да проникне в бункера, защо беше пълен с подводници и танкове от втората световна война?

— Чудесен въпрос, Уилям — похвали го дядо му с многозначителна усмивка. — Някой път ще ти обясня, но сега забравѝ за всичко това и си гледай уроците — поне за известно време. Става ли?

— Става. — Уилям затвори вратата, махна за довиждане и хукна през двора.

Белият ролс-ройс зави и се изгуби зад ъгъла.

Уилям влезе в класната стая и всички впериха погледи в него. Господин Хумбургер стоеше с гъба в ръка пред дъската. Дълго се взира в Уилям. Сякаш се опитваше да налучка точните думи.

— Значи вече си Уентън, така ли? — измъдри в крайна сметка той. — Уилям Уентън?

— Да — потвърди момчето. — Точно така. Уилям Уентън.