Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (17)

Шестнайсета глава

Час по-късно Уилям стоеше пред желязната порта на Кибернетичната градина. Погледна орба в ръцете си. Върху екранчето светеше числото три. Изненадващо лесно преодоля цели две нива. На първото ниво орбът се уголеми и придоби размери на плажна топка, а на второто се сви до големината на стъклено топче за игра.

Уилям протегна ръка към студения метал и се опита да отвори портата, но тя се оказа заключена.

— Я да пробвам с теб. — Той вдигна орба.

Но какво точно да направи? Спомняше си думите на Слапъртън: орбът служи като ключ. Огледа внимателно портата. Щом орбът е ключ, би било логично някъде наоколо да има ключалка, нали?

Очите му спряха върху обла вдлъбнатина в средата на портата. Вътре Уилям откри малка, кръгла пиринчена табелка. Наведе се, за да я проучи по-добре. Различи малък орб и числото три, гравирани в метала. Постави своя орб пред вдлъбнатината.

Не последва нищо. Доближи го повече. И изведнъж орбът се отскубна от ръката му и се удари в портата със силно „чат!“.

После започна да се върти и преди Уилям да разбере какво става, портата проскърца и се разтвори.

— Добре дошли в Кибернетичната градина на Института — поздрави монотонен глас. — От съображения за сигурност ви молим да се придържате към маркираните алеи. И запомнете: в никакъв случай не хранете растенията. Приятна разходка.

— Благодаря. — Уилям прибра орба в джоба си.

Градината се оказа огромна. Високи палми и разкошни дървета, докъдето поглед стига. Уилям вдигна глава. Върховете на дърветата се издигаха поне на сто метра. Едри птици кръжаха под грамадни нагревателни лампи. Все едно се бе озовал в джунгла. Беше горещо, величествено и малко страшно.

Павирана алея се губеше между дърветата отпред. Уилям пое по нея. Прекоси горичката, озова се в своеобразен парк и пред погледа му се изпречиха няколко големи клетки, разположени покрай алеята. Той спря до първата и разгледа зеленото растение зад решетките. Приличаше на най-обикновен кактус. Ferrum Ictus — пишеше върху пиринчена табелка.

— Ферум Иктус… — прочете на глас Уилям и се наведе напред.

Знаеше, че на латински „ферум“ означава „желязо“, а „иктус“ — „захапка“. Желязна захапка. Оригинално име. Внезапно му просветна, че кактусът не е наречен „желязна захапка“ току-така. За наименованието му най-вероятно си имаше причина. Той се отдръпна навреме и изпревари кактуса, който се стрелна напред и разтвори голямата си паст, пълна с остри железни зъби. Впи ги в решетката, сякаш решен да отхапе парче от нея.

— Еха! — възкликна въодушевено момчето.

Без да помръдва, наблюдаваше как кактусът се бори с клетката, все едно е уловил плячка. По едно време той пусна решетката и просъска срещу Уилям.

— Кибернетичен кактусобот — каза момчето на глас. — Жестоко!

После се обърна да огледа другите клетки. Повечето растения в тях изглеждаха някак изкуствени. Някои имаха тук-там дори мигащи лампички. Уилям продължи напред из градината. Междувременно четеше на глас надписите на табелите: „Отровник Растителис“, „Красивикум Пъкло“, „Погубикум Храстате“, „Злостум Преизподникум“.

Спря до огромно увивно растение, висящо между две дървета. Приличаше на гигантски зелен паяк. Растението бавно се размърда напред-назад, все едно разлюляно от вятъра. Да, ама тук не се усещаше дори полъх. Уилям се наведе напред и прочете какво пише на табелката: „Вириди Полипус“.

— Зелен октопод — преведе си го той.

Отстъпи две крачки назад. Впери поглед в растението в очакване да се случи нещо. В същия миг над главата му се разнесе оглушителен писък.

Ужасѐн, Уилям вдигна глава и видя големия лъщящ клюн на гигантска птица, стремглаво устремила се към него.

Преди обаче момчето да успее да залегне на земята, увивното растение се изпъна нагоре и улови едрата птица с десетината си пипала. Птицата изкрещя и запърха с крила, но зелените пипала я стегнаха в желязна хватка. Уилям залитна назад, без да откъсва очи от птицата, която продължаваше да се бори с хищното растение. Зеленият октопод натъпка безпомощната плячка в огромната си тъмна паст. Сдъвка я, погълна я, оригна се и изплю купчина перушина и тънки парчета метал — вероятно скелета на птицата.

Уилям съобрази, че е време да се маха.

Огледа се за изход. Погълнат от изумителните растения в клетките, съвсем беше забравил да следи откъде минава. Тръгна по пътя, по който бе дошъл. Сега сякаш всички растения разтваряха към него заплашително озверелите си метални челюсти, пълни с остри като шило зъби.

Уилям ускори крачка.

Голям слънчоглед се обърна към него и му изръмжа. Той отскочи встрани и се препъна в ниска ограда между пътеката и обширна морава. „НЕ ГАЗЕТЕ ТРЕВАТА!“ — предупреждаваше близка табела. Уилям забеляза голямата желязна порта в другия край на моравата. Огледа се, прехвърли се през оградата и хукна.

След няколко секунди си даде сметка, че не е напреднал и с милиметър. Ускори бяг, но продължаваше да си стои на същото място. Погледна надолу и видя, че тревата под него се движи назад и го дърпа. Всяко стръкче го теглеше в посока, противоположна на желанието му.

Уилям спря.

Усети как паниката му се засилва. Не беше трева като трева. Обърна се и предпазливо тръгна обратно към оградата. Тревата мигом започна да се движи в противоположната посока и той остана на същото място. Огледа се безпомощно.

Изведнъж краката му се подкосиха и той се свлече на земята. Ударът изби въздуха от дробовете му. Проснат ничком, Уилям си пое дъх с мъка. Помъчи се да се изправи, ала колкото и усилия да полагаше, ръцете и краката му се огъваха и хлъзгаха безсилно под тялото му.

Тревата пое в определена посока. Сякаш го понесоха хиляди мравки. Неочаквано Уилям видя как в средата на моравата зейва дупка. Оттам се разнесе гълголене и хъхрене, а от тъмна паст зад огромните железни зъби лъхна отвратителна смрад.

— ПОМОЩ! — завика момчето, колкото му глас държи.

Отчаяно прикова поглед в приближаващия гигантски зев. Стисна очи и ги закри с длани. От металните зъби го деляха броени секунди. Най-неочаквано тревата престана да се движи.

„Мъртъв ли съм?“ — зачуди се Уилям. Не смееше да отвори очи. Остана легнал. Чакаше тревата пак да се размърда. Съдейки по зловонието, адската паст се намираше съвсем близо до него.

— Има бутон за изключване! — обади се глас.

Момчето отвори очи и се огледа. Наистина лежеше точно до зиналата уста на звяра. Единият му крачол се беше нанизал върху железен зъб. Дръпна крака си и платът се съдра. Уилям се изправи и на алеята отвъд оградата видя фигура.

Момиче. С тъмна коса, сплетена на плитка, преметната над едното й рамо. Носеше купчина книги.

— Всички машини си имат бутон за изключване. Следващия път, при заплаха от смърт чрез изяждане, се огледай за такъв бутон — назидателно го посъветва тя и посочи голямото червено копче на едно командно табло. Върху копчето пишеше „ВКЛ/ИЗКЛ“.

Уилям се опита да се усмихне.

— Благодаря.

Момичето се обърна и тръгна да си върви.

— Почакай! — извика Уилям и хукна след нея.

Тя спря и го изгледа въпросително. Уилям прескочи ниската ограда, ала се препъна и замалко пак да се просне на земята. Залитна, но си възвърна равновесието.

— Благодаря, задето ме спаси от… — поде той и посочи кратера в моравата.

— Цибум Тритор — изрече сухо тя.

— Моля?

— Месомелачка. Според мен названието не е особено оригинално, но каква оригиналност да очакваш от тези тъпоумни машини — и тя изгледа растенията наоколо с нескрито презрение.

— Как се казваш? — попита Уилям.

— Иския — отвърна момичето.

— Като онзи остров близо до Неапол ли?

— Да.

Застанали един срещу друг, двамата се измерваха с поглед.

— Какво представлява всичко това? — попита Уилям и се огледа.

— Експерименти, какво друго. В Института бъка от такива.

— Май не си падаш по роботи, а? И ти ли си кандидат?

— Много неща не са ти ясни — отсъди Иския. — Как изобщо се добра до Градината?

— С това. — Уилям извади орба от джоба си.

— С него ли? — възкликна момичето.

— Да.

— Кога ти го дадоха?

— Днес.

— И за един ден си минал три нива?

Уилям усети как се изчервява и сведе глава.

— И така да е, нямаш работа тук. Само аз идвам в Градината — отсече Иския.

Обърна се и тръгна по алеята с решителни крачки. Без да помръдва, Уилям я проследи с поглед, докато тя се изгуби зад два ръмжащи розови храста.