Метаданни
Данни
- Серия
- Уилям Уентън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Luridiumstyven, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Ева Кънева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2019 г.)
Издание:
Автор: Боби Перс
Заглавие: Уилям Уентън и крадецът на луридий
Преводач: Ева Кънева
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: норвежка
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-397-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10371
История
- — Добавяне
Двайсет и седма глава
— Явно сте си устроили малка експедиция.
Гофман стоеше до големия глобус в кабинета си. Уилям хвърли поглед към Иския. Тя стискаше папката в ръце.
— Искахме само… — поде момчето, но млъкна. Хванали ги бяха на местопрестъплението. С никакви думи не можеха да се оправдаят.
Гофман посочи Иския.
— Тя остава — нареди той на мъжа, който я държеше. — Отведи Уилям в стаята му. С него ще се разправям по-късно.
Уилям се опита да улови погледа на Иския, но тя упорито го избягваше. Защо се държеше толкова дръпнато? Какво бе прочела в папката си?
— Добре дошъл… разкрили са ви, доколкото разбирам? — вратата се хлопна.
Уилям влезе, без да отговори.
— Мен ли подозираш, че съм ви издала? Кълна се, нямам нищо общо — увери го извинително вратата.
— Само ти знаеше, че съм излязъл от стаята — нацупено й напомни Уилям.
— Не бъди наивен. Институтът има очи и уши навсякъде. Всъщност не разбирам как изобщо сте успели да стигнеше чак до кабинета на Гофман, преди да ви открият. Какво търсехте?
Уилям извади от джоба си снимката на дядо си, която бе задигнал от папката.
— Вече няма значение. Папката беше кажи-речи празна. После онези двамата, дето ме доведоха с колата, се появиха и ме изведоха. Първоначално представляваха един образ — на старица, после обаче тя се разполови. Не мисля, че изобщо са човешки същества.
— Хибриди са — уточни вратата.
— Хибриди ли? Тоест, наполовина човеци, наполовина машини… подобно на растенията в Кибернетичната градина?
— Нещо такова. В Института има няколко такива хибрида. Създадени са по толкова напреднала технология, че няма начин да ги разграничиш от истинските хора.
Уилям се смая.
— И кои са? — попита той.
— Нямам представа. Имената им се пазят в строга тайна. Едва шепа хора… — Вратата млъкна, защото отнякъде се разнесе вой на аларма. — Чудна работа — промърмори тя.
— Какво става?
— Не знам. Не съм чула да се провежда противопожарно учение. Сигурно причината е друга. Търпение и ще стане ясно.
Уилям седна на леглото и се зае да разглежда снимката. На нея бе запечатано старото писалище, наследство от дядо му. Някой явно бе задигнал другите документи от папката му. Случайно ли бе пропуснал да вземе и тази снимка? Или я бе оставил нарочно, като своеобразно послание? Ами ако всъщност чрез тази снимка дядо му се опитваше да му каже нещо?
Неочаквано вратата се отвори и вътре с напета крачка влезе един от шофьорите. Приближи се до Уилям, грабна го и го метна на рамо.
Портата на Кибернетичната градина се отвори и рижият мъж влезе. Уилям висеше от рамото му. В далечината алармата продължаваше да вие.
Растенията се протягаха към тях и съскаха. Мъжът им съскаше в отговор и изплашени, те се отдръпваха. Накъде го мъкнеше този тип? Дали не възнамеряваше да нахрани с него някой хищен хибрид?
След малко се озоваха в малкия оазис в средата на клетката. Рижият остави момчето на земята и застана до другия шофьор.
Фриц Гофман пристъпи крачка напред. До него стоеше едно от най-странните същества, което Уилям бе виждал през живота си. Тялото му се състоеше от лъскави метални плочки и бе увенчано с кучешка глава.
Уилям веднага позна сините очи. Същата тази твар се бе опитала да го залови в Архива.
Гофман потупа подобието на куче по главата.
— Доколкото разбрах, с Лайка вече сте се запознали.
Уилям кимна.
Недалече зави втора аларма.
— Защо се включват тези аларми? — попита Уилям.
Гофман не отговори. Вдигна поглед към големия часовник в ръцете на женската статуя във фонтана. Май чакаше нещо. Чак сега забеляза в очите му нещо, което не бе очаквал.
Страх.
„Тук става нещо тревожно“, мина му през ума.
В този момент портата ненадейно се отвори и професор Слапъртън влетя запъхтян. Уилям подскочи от уплаха.
— В И-и-нститута е — заекна ученият. — И знае, че Уилям е тук.
— Кой знае, че съм тук? — с разтреперан глас попита момчето.
После чу познат звук, който не би могъл да забрави.
Шум от прекършени клони и тропот на тежки стъпки. Приближаваха. Същото чудовище го бе нападнало у дома в Норвегия.
— Бързо! — извика Гофман и махна на Уилям.
Слапъртън се засили и скочи във фонтана. Рибите се разпръснаха. Две-три подадоха глави над повърхността и го заплюха. Професорът обаче остана невъзмутим. Хвана ръката на статуята и я дръпна с всичка сила. Чу се гръмък вик и нещо полетя към тях през въздуха. Едно от растенията канибали рухна на земята до Уилям и започна да се гърчи.
— Идвай! — изкомандва Гофман и също скочи във фонтана. Лайка изскимтя и го последва.
Двамата рижи мъже сториха същото. Единият спря до Уилям и погледна Гофман въпросително. „Да го нося ли?“ — питаха очите му.
Уилям побърза сам да скочи във фонтана.
Днес го бяха разнасяли предостатъчно.