Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (2)

Първа глава

Изцяло погълнат от заниманието си, Уилям не чу, че майка му го вика. Седеше прегърбен над масивно писалище. Дълбоко съсредоточен, той затегна и последния винт в метално устройство, голямо колкото празен картонен цилиндър от руло тоалетна хартия. Състоеше се от обособени части, гравирани с различни символи и надписи.

С доволен вид Уилям го вдигна към светлината и го огледа. Взе от писалището вестникарска изрезка със снимка на цилиндър — много подобен на неговото произведение. „Мозъкотрошачката — най-трудната главоблъсканица в света — пристига в Норвегия. Кой ще я разгадае?“ — пишеше върху изрезката.

— ВЕЧЕРЯТА Е ГОТОВА! — извика мама от кухнята на долния етаж.

Уилям не реагира. В негова защита ще уточним, че в къщата нямаше добра акустика. Стените в иначе просторните стаи бяха покрити с библиотечни шкафове, претъпкани с книги. Уилям и семейството му ги бяха наследили от дядо му. Той им ги бе завещал заедно със строгата заръка да не ги изхвърлят при никакви обстоятелства. Пренесоха ги със седем огромни контейнера от Англия. Уилям ги изчете всичките. Най-малко по десет пъти.

Станаха осем години, откакто им се наложи да избягат от Англия. Осем години, откакто се нанесоха в тази къща. И осем години, откакто дядото на Уилям изчезна. Сега Уилям и родителите му живееха инкогнито на адрес, пазен в дълбока тайна, и под нова самоличност в страна на име Норвегия.

— УИЛЯМ УЛСЕН! СЛИЗАЙ ДА ВЕЧЕРЯМЕ!

Мама упорстваше. Този път Уилям я чу. Беше употребила и фамилията му: Улсен. Уилям Улсен. Имаше чувството, че никога няма да свикне с това име. Копнееше за деня, когато ще разкрие на всеослушание как всъщност се казва: Уилям Уентън.

Отдавна престана да пита какво всъщност се е случило в Лондон преди осем години. Защо взеха фамилията Улсен и научиха норвежки. Защо се преместиха да живеят точно тук и къде се изгуби дядо. Мама и татко явно бяха решили да мълчат по въпроса. Изглежда, според тях тайните са за предпочитане пред истината. Уилям знаеше много малко за случилото се. А и след автомобилна злополука баща му остана парализиран.

Но това не беше всичко. Иначе нямаше да се наложи малкото им тричленно семейство да се покрие вдън земя. А малката, продълговата страна, нечувана от никого по света, се оказа отлично убежище — докато обстоятелствата изискваха да са в нелегалност.

— ХАЙДЕ ДЕ, УИЛЯМ! — изкрещя за пореден път мама.

— Само да го довърша… — промърмори под нос Уилям.

— УИЛЯМ! — кресна и баща му отдолу. — ИДВАЙ ДА ВЕЧЕРЯМЕ!

Момчето внимателно размърда подвижните части на металния цилиндър и те послушно се разместиха под пръстите му. Той се стресна здравата, защото вратата най-неочаквано отхвръкна навътре, блъсна висока купчина книги, те се сгромолясаха върху пода, а една изби цилиндъра от ръцете му. Металният предмет издрънча о пода и се затъркаля. Той се наведе да го вдигне. В този момент баща му мина през прага с електрическата си инвалидна количка. Момчето с ужас проследи как цилиндърът се носи право срещу количката и след секунди ще се сблъскат. И наистина. Едното колело мина през него. Изхрущя смачкана ламарина. Бащата на Уилям тутакси удари спирачка. Някакво пукане извести, че електрониката се е развалила, и отломките под колелото изхвърлиха облаче дим. Баща му погледна раздразнено надолу и сбърчи нос.

— Тази количка пак ли почва да блокира? Само преди ден беше на ремонт — изсумтя той под нос и строго погледна Уилям, който прикри с длан вестникарската изрезка върху писалището. — Откога те викаме за вечеря! Ще дойдеш ли най-сетне! — Баща му тръгна на заден ход, блъсна втора купчина книги и излезе от стаята.

Уилям изчака бръмченето на платформата, предназначена да обслужва баща му вместо стълбите, да спре. Чак тогава стана. Пое си дъх. Размина му се на косъм. Татко, слава богу, не видя нищо. Надяваше се да е потулил успешно изрезката, когато баща му нахълта ненадейно в стаята. Наведе се, внимателно вдигна смачкания цилиндър и го разклати.

— Не може да бъде! — промърмори ядно той, оглеждайки дебелата верига от вътрешната страна на вратата. Как не се сети да заключи! Обикновено, докато умуваше над поредния ребус, Уилям винаги слагаше веригата.

Върна се при писалището и прибра в едно чекмедже смачкания цилиндър и вестникарската изрезка. Загледа се в другите предмети вътре. Механична ръка, изработка на самия Уилям. Триизмерен метален пъзел. Съвсем обикновено кубче на Рубик и малка кутия за обувки. В нея държеше поялник, няколко отвертки и клещи.

Затвори чекмеджето и го заключи, а ключа пъхна в един процеп в пода. Накрая огледа за последно цялата стая, за да се увери, че не е забравил на видно място някой от тайните си предмети.

Незнайно защо баща му ненавиждаше ребусите. Постоянно настояваше Уилям да се занимава с неща, обичайни за повечето му връстници: да се запише на футбол, в училищния оркестър, ей такива, „нормални“ работи. Татко му видимо изпитваше страх от логическите загадки и се боеше Уилям да не се запали твърде много по тях. В стремежа си да го предпази от това увлечение обаче минаваше всякакви граници. Дори изрязваше кръстословиците от вестниците и ги изгаряше в камината. Именно по тази причина Уилям започна да заключва стаята си — да не би баща му да се натъкне на някое от неговите тайни съкровища.

Ех, да можеше татко някак да разбере как се чувства Уилям, сигурно щеше да размисли. Понякога не виждаше нищо друго освен ребуси. Във всички предмети съзираше потенциална загадка. Най-обикновени градини, къщи и автомобили представляваха пъзели в неговото въображение. В телевизионните предавания и книгите му се привиждаха закодирани послания. И умът му мигом започваше да щрака. Случваше се дори докато гледа дърво или шарка на тапет. Друг път предметите пред него се разпадаха на съставните си части и той установяваше къде стои всеки елемент. Притежаваше тази способност, откакто се помнеше. И тя често му носеше неприятности. Именно затова се чувстваше най-добре в собствената си компания. Най обичаше да се затвори в стаята си и да врътне ключа. Там беше неговата светая светих.

Уилям се загледа в масивното писалище — наследство от дядо му. Плотът беше от тъмен, масивен абанос — сред най-яките дървесни видове в света. В четирите ъгъла на плота се кривяха и плезеха резбовани лица на демони. Като по-малък Уилям се страхуваше от писалището. С времето обаче любопитството му надделя. Причудливи знаци покриваха целия плот. „Заврънкулките на дядо ти“, както се изразяваше мама. Уилям си фантазираше, че дядо му, едно от световните светила в криптологията — науката за създаване и разбиване на шифри — му е оставил кодирано послание. Още обаче не бе успял да разшифрова символите. Надяваше се един ден да разбере какво е написал тук дядо му и защо.

— ВЕЧЕ ПРЕКАЛЯВАШ! — кресна отдолу мама.

— Идвам! — С две пъргави крачки той изхвръкна от стаята.