Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (10)

Девета глава

Уилям лежеше върху нещо меко. Тялото му се люлееше леко напред-назад. Тихо жужене го примами да се събуди. Какво се беше случило? Сипеше се сняг… после нещо изтрещя и лумна синя светлина… Спомняше си само откъслеци. Внезапно се сети за изплашения вик на баща си: „БЯГАЙ, БЯГАЙ!“. Бръмбарът, бягството, камионът… Надигна се, седна и се огледа.

Возеше се на задната седалка на автомобил, който се носеше шеметно по пуста магистрала. Опипа си главата. На челото имаше лепенка. Провери и останалата част от тялото си. Чувстваше се малко схванат и вцепенен, но не установи тежки наранявания.

Наведе се напред и надникна през стъклената преграда. На предната седалка седяха двама рижи мъже. Тях ли бе видял в складовото помещение? Усети как го обзема паника. Кои бяха? Какво искаха от него? От тях ли се криеше семейството му през последните осем години?

Срещна погледа на шофьора в огледалото за обратно виждане. Мъжът го измери през присвити очи и пак се съсредоточи върху пътя. Уилям се облегна предпазливо назад. Ако са искали да го убият, досега да е мъртъв. Дали всъщност не го бяха спасили от лошите, които го гонеха? Почука лекичко по стъклената преграда. Мъжете не реагираха. Почука пак, но този път по-силно.

— КОИ СТЕ ВИЕ? — извика той.

Мъжете дори не се обърнаха.

Неочаквано стъклената преграда пред него потъмня до черно и се превърна в екран. Появи се красива жена с тъмни коси и големи сини очи. Усмихна се приветливо.

— Добре дошъл, Уилям Уентън — поздрави го тя с коприненомек глас.

Уилям се взря изумен в нея.

Правилно ли бе чул?

Уилям Уентън?

От осем години не беше чувал някой да изрича истинското му име. Откъде красавицата знаеше как се казва той? Уилям се наведе напред и огледа кристално ясния й образ. Усмихваше му се с бисернобели зъби.

— Казвам се Ма̀лин и имам удоволствието да те приветствам с добре дошъл в служебния автомобил на Института за постчовешки изследвания. След малко пристигаме на летище „Гардермуен“. Оттам наш частен самолет ще те транспортира до летище „Хийтроу“ в Лондон, откъдето пък наш сътрудник ще те закара до Института, идилично разположен извън града. По време на полета ще получиш още информация. Желая ти приятно пътуване.

— Благодаря — смотолеви Уилям.

— Между другото, имаш много поздрави от родителите ти — продължи Малин. — Намират се в сигурни ръце.

„В сигурни ръце“ — повтори си наум Уилям. Значи са живи! Направо се просълзи. На екрана се появиха мама и татко. И те се возеха в автомобил.

— Уилям… — поде мама. Бореше се да не заплаче. — Уилям, миличък, не биваше да става така. Толкова се радвам, че не пострада. — Тя преглътна и си избърса сълзите. — Съвсем скоро пак ще бъдем заедно.

Мама погледна татко и хвана ръката му.

— Много неща трябваше да ти кажем по-рано, Уилям, но все си мислехме, че е най-добре да знаеш възможно най-малко. Когато пристигнеш в Института, ще ти обяснят всичко — увери го татко с усмивка.

— Толкова те обичам, съкровище — допълни мама.

— И аз ви обичам — прошепна Уилям.

Картината премигна няколко пъти и угасна.

Уилям продължаваше да се взира напрегнато в стъклото отпред. Очакваше образите на мама и татко пак да се появят, но уви… Размишляваше над думите им. Какво, за бога, представляваше въпросният институт? Дали да попита двамата мъже отпред? Навярно и те бяха от Института, но не му изглеждаха особено общителни. По-добре да си мълчи. Нямаше друг избор, освен да се довери на думите на родителите си: и той, и те се намираха в безопасност. Облегна се на меката седалка и се поотпусна. Загледа се в прелитащия отвън тъмен пейзаж.

След два часа навлязоха в писта със специално предназначение на летище „Гардермуен“. Там ги чакаше голям, лъскав пътнически самолет. Мъж в пилотска униформа им махна и хлътна в пилотската кабина. Колата спря пред самолета. Забръмчаха електрически двигатели, предната му част зина подобно паст на гигантска акула и колата влезе вътре.