Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (16)

Петнайсета глава

Спряха пред каменна сграда с меден купол.

Изглеждаше много по-стара от главната сграда. На табела над вратата със златни букви пишеше „Орбатория“. Вратата отхвръкна рязко навън и мъж в бяла престилка подаде чорлавата си глава.

— Добро утро, Бенджамин. Водя Уилям Уентън за първия му урок — поясни Хариет.

Бенджамин Слапъртън заслони очи, за да ги предпази от яркото слънце, и огледа Уилям.

— Уилям Уентън? — попита накрая замислено и се наведе напред.

Хвана го за пуловера, издърпа го вътре и затръшна вратата под носа на Хариет. Уилям чу как тя започна да роптае.

— Голяма досадница, а? — попита Слапъртън.

Момчето се посконфузи от въпроса.

— Току-що се запознах с нея.

— А, да, вярно. Почакай да я опознаеш и ще видиш как ще започне да ти лази по нервите. — Слапъртън посочи един стол пред голяма зелена дъска: — Седни тук.

Уилям се огледа. Помещението беше кръгло, таванът — сводест. Покрай стените се издигаха високи рафтове, отрупани с най-различни уреди. В един ъгъл стоеше пиринчена парна машина, от тавана висеше механичен орел. Уилям усети как цялото му тяло се тресе от напрежение. Знаеше, че това не са просто предмети, а логически загадки. Беше чел за тях в книгите на дядо си, но и през ум не му бе минавало, че някога ще ги види на живо.

— Изглеждаш съвсем обикновено момче — отбеляза Слапъртън и за пореден път го огледа внимателно. — Чудна работа! Наглед обикновено момче, а разгадало Мозъкотрошачката.

Почеса се по тъмния мустак, но се сепна, защото мустакът неочаквано скочи върху рамото му.

— Ей, я се върни! — Професорът напразно се опитваше да хване мустака, който междувременно рипна върху бюрото.

И продължи да подскача на зигзаг сред околната бъркотия. Слапъртън грабна една чаша за кафе и затисна с нея непослушника.

— Пипнах ли те! — Усмихнат до уши, той вдигна подскачащия мустак пред очите на Уилям. — Е, как ти се струва? Моя изработка е.

— Какво представлява? — колебливо попита Уилям.

— Механичен мустак. Изпълнява команди. Докато се държи прилично, ми върши чудесна работа, но понякога става малко вироглав.

Слапъртън пак лепна мустака под носа си.

— Къде я забутах… хмммм… нали току-що ми беше пред… — той ровеше из предметите върху бюрото си. — Ама аз само преди минута го оставих точно тук. А, ето я — и той вдигна предмет, който Уилям тутакси позна. — Вече сте имали близка среща.

Това без съмнение беше Мозъкотрошачката.

— Да. — Момчето се изчерви. — Как се сдобихте с нея?

— Аз я конструирах — усмихна се гордо професорът.

Уилям се надигна на стола.

— Ама как… — заекна той. В главата му изведнъж се нароиха десетки въпроси. — Вие ли организирахте изложбата с Мозъкотрошачката?

— Да.

— Защо?

— За да те открием, разбира се. Нямахме представа къде те е скрил Тобиас. И затова изпратихме изложбата с Мозъкотрошачката на турне. Отне повече време от планираното. Бил си, моля ти се, в Норвегия! Кой да предположи? Но накрая ти се хвана на въдицата.

Уилям се изплаши. Щом дядо му не е искал Институтът да ги открие, дали тогава тук се намира в безопасност?

— Знам какво те тревожи — прочете мислите му Слапъртън. — Трябва да има основателна причина дядо ти да не иска да те открием.

Уилям погледна събеседника си.

— През последните месеци преди да изчезне, Тобиас стана малко параноичен. Особено след като те сполетя катастрофа. Скрил е семейството ви в Норвегия, за да не поема никакви рискове. Но понеже си наследил много от чертите на дядо си, разчитах да не се въздържиш и любопитството ти да надделее — усмихна се Слапъртън.

— Но защо ме доведохте тук?

— Главно защото тук си в безопасност. — Професорът се прокашля и добави: — … и за да ни помогнеш да го открием.

— Кого? Дядо ли? — възкликна Уилям.

— Да. — Слапъртън остави Мозъкотрошачката и извади нещо от джоба на якето си. Топка. Протегна я, та Уилям да я разгледа. Имаше големината на ябълка и беше покрита с причудливи знаци. — Всички кандидати получават по една.

Пак тези кандидати. Уилям изгледа въпросително Слапъртън.

— Прощавай. Все забравям, че не си подробно запознат с правилата в Института. Кандидатите са кодоразбивачи от следващо поколение. Всички притежават специални заложби, а тук, в Института, полагаме грижи да ги развием. Откриваме ги почти по същия начин, по който открихме и теб. Е, не при чак толкова драматични обстоятелства, разбира се.

— И другите кандидати ли са печелили състезания по логическо мислене?

— Да. В момента сте общо седем. Броят варира, но винаги е сравнително малък. Все пак говорим за извънредни таланти. А такива не се срещат под път и над път. Утре ще се запознаеш с тях. Днес използвай деня, за да опознаеш твоя орб.

Слапъртън пусна топката в шепата на Уилям. Беше студена и тежка. Много по-тежка, отколкото предполагаше големината й.

— Орб? Това… Ох! — Уилям погледна ръката си. Току-що го бе убола миниатюрна игличка, която мигом се прибра обратно в топката.

— Няма повод за притеснение — успокои го професорът. — Просто проверява дали си точният човек.

— Точният човек? — повтори с недоумение Уилям.

— Всеки орб е персонален. Спомняш ли си, че когато пристигна, ти взехме проби за изследване?

Уилям кимна.

— Този орб е програмиран специално за теб. Знае генетичния ти код и само ти можеш да го използваш. Не се безпокой, няма да те боде всеки път когато решиш да си послужиш с него — усмихна се закачливо Слапъртън. — Орбът представлява своеобразен ключ — продължи той. — Но не какъв да е ключ, а механична главоблъсканица с десет нива. Колкото по-нагоре се изкачваш в нивата, толкова повече способности ще придобива твоят орб, а ти ще получаваш достъп до нови и нови части от Института.

Уилям се сети за надписа върху табелата на Кибернетичната градина.

— Значи, трябва да стигна до трето ниво, за да получа достъп до онази голяма клетка? — попита момчето.

— Точно така. Но се въоръжи с търпение. Достигането до първото ниво обикновено отнема няколко седмици.

Уилям погледна орба си. Представляваше пъзел с подвижни части — точно като Мозъкотрошачката. Върху малък екран светеше синя нула.

— Това значи ли, че вече съм кандидат? — попита Уилям.

— Искаш ли да си кандидат?

Уилям не успя да сдържи усмивката си. Струваше му се прекалено хубаво, за да е истина.

— Да — потвърди той.

— Великолепно! — извика професорът и плесна с ръце. — Но сега трябва да тръгвам. — Погледна си часовника и изведнъж се разбърза. — Ако искаш, постой тук, докато разглеждаш орба. И сам ще намериш обратния път.

Слапъртън събра разпилените листове.

— Като си тръгваш, просто затвори вратата. Тя се заключва автоматично — поръча той на излизане.

И Уилям остана сам. Затвори очи и предпазливо притисна длани към орба. Веднага усети трептене в корема. По гръбнака му плъзна топлина и се разля по ръцете. Съществуваха само те двамата с топката. Уилям отвори очи.

Знаците върху орба светнаха. О, значи това бяха символи! После сякаш се отделиха от топката и полетяха във въздуха. Едни се смалиха, други се уголемиха и засияха ярко в различни цветове. Изведнъж Уилям съзря определена закономерност. Пръстите му започнаха да въртят подвижните елементи на орба.

И той завибрира.

Вибрациите се усилиха и по едно време Уилям имаше чувството, че ръцете му ще се разпаднат от силното тресене. Пусна орба и затаи дъх, когато орбът увисна пред него във въздуха. Момчето се взираше в металната топка. Отвътре се чу щракване, после орбът се завъртя, все едно се оглеждаше, и от дупчица в метала изскочи син лъч. Лъчът спря върху челото на Уилям, където се появи синя точка. После започна да се движи нагоре-надолу със светкавична скорост. Сканираше ли го? Лъчът изчезна — така внезапно, както се бе появил. Момчето протегна ръка и внимателно потърка орба с показалец. Топката издаде няколко електронни звука и неочаквано се устреми към пода. Уилям я улови. Претегли я в дланта си. Орбът му се струваше олекнал. Той погледна екранчето. Вместо нула там вече светеше числото едно.

Уилям се усмихна. Беше стигнал до първо ниво.