Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (42)

Четирийсет и първа глава

Уилям отвори очи.

Лежеше в болнично легло, накичен с множество тръбички, свързани с апарати.

При всеки удар на сърцето си чуваше пиукането на монитор. От стойка до леглото висеше прозрачно пликче с течност. От пликчето излизаше маркуче и се проточваше до сгъвката на лакътя му. Уилям се опита да преглътне. Болеше го. Пиеше му се вода.

Постепенно очите му привикнаха към светлината и той разгледа по-подробно стаята.

Не беше сам.

До прозореца стоеше човек. От леглото Уилям не го виждаше ясно заради силната слънчева светлина.

— Жаден съм… — промълви той с дрезгав глас.

Говоренето му причиняваше болка. Закашля се.

Фигурата се обърна към него.

— Уилям, ти се събуди!

Иския?

Момичето се приближи и застана до леглото. Изгледа го с усмивка.

— От една седмица те държат в изкуствена кома — съобщи му тя. — Как се чувстваш?

— Жаден съм… — повтори той и пак избухна в задушлива кашлица.

— Веднага. — Иския бързо отиде до умивалника в ъгъла и се върна с чаша вода.

Уилям повдигна глава от възглавницата и пи.

— Адски ме боли главата — каза той и се хвана за челото.

Иския дръпна един червен шнур на стената.

— Къде съм?

— В Института.

— Не съм ли мъртъв?

— Не, но ти се размина на косъм. — Тя стана сериозна. — Ейбрахам замалко да успее да източи луридия от тялото ти.

— Луридия — повтори Уилям. Всичко му се струваше като отдавнашен кошмар. — Значи, вече знаеш, че в тялото си имам луридий?

— Да, знам — усмихна се пак Иския. — Но ти не си като другите машини, макар и да си с четирийсет и девет процента по-малко човек, отколкото си мислех.

Уилям не успя да сдържи усмивката си. Думите на момичето му подействаха добре. Сам не знаеше защо. Известно време двамата се гледаха безмълвно.

— А… какво стана с… дядо… и с Ейбрахам? — попита накрая Уилям.

— Орбът и Лайка го обезвредиха, но пещерата и бункерът се наводниха. Бях сигурна, че ще се удавим.

— И как се измъкнахме?

— Помниш ли подводниците?

Уилям кимна.

— Вмъкнахме се в една — обясни Иския. — Водните маси я изтласкаха през тунела и само след няколко минути изхвърчахме в Темза като торпедо. Да можеше да го преживееш! Всъщност, ти го преживя — засмя се тя. — Но не беше на себе си.

— А дядо?

Иския се намръщи.

— Дядо ти лежи в изолатора за размразяване. Размразяването и повторното замразяване крият голям риск за здравето, но нашите специалисти твърдят, че има шанс да дойде в съзнание.

— Шанс? Значи може и да не се събуди?

Иския заби поглед в пода.

— Питай другите.

— Трябва да го видя. — Уилям се опита да стане, но пак тупна в леглото. — Ами Ейбрахам?

— Замразен е и е затворен в непроницаема криокамера някъде в Института. Едва ли повече ще го видим. Не съм добре осведомена, но според обяснението на Гофман поради дългогодишния престой в тялото на Ейбрахам луридият е абсорбирал и последните остатъци от човешкото у него.

— И Ейбрахам е станал безсмъртен? — попита Уилям боязливо.

— Да, нещо такова. Но не е за завиждане, защото ще живее само в замръзнало състояние. — Иския се подвоуми. — Трябва да ти кажа нещо — осмели се в крайна сметка тя.

— Какво?

— Премълчах от теб какво открих в досието си в Архива, защото прочетох каква е мисията ми.

— И каква е твоята мисия?

— Да ти помагам.

— Така ли?

— Да. Да те държа под око, за да не те сполети беда. И аз го направих.

Уилям я гледаше изумен.

— Затова ме откри в Лондон, значи.

— Да. Съжалявам, но не можех да ти кажа истината. Беше прекалено опасно. Някой трябваше да те придружи в тунелите — малко засрамено поясни тя.

— Разбирам. — Уилям хвана ръката й.

Неочаквано вратата се отвори и в стаята нахълта Слапъртън.

— Уилям — поде той, след като нормализира дишането си, но затвори уста и пак я отвори като риба на сухо. — Ъъъ… така де… — опита той отново.

Вратата пак се отвори. Влезе Фриц Гофман и застана до Слапъртън.

— Събудил си се — установи той.

— Да.

— Ами… такова… — замънка Гофман и млъкна смутено.

— Опитват се да ти кажат колко се радват да те видят — усмихна се Иския. — И колко съжаляват за всичко.

Слапъртън и Гофман се изчервиха.

— Нали така? — попита Иския.

— Точно така — потвърди Слапъртън.

— Точно така — потвърди и Гофман.

 

 

Няколко дни по-късно Уилям седеше, опасан с предпазен колан, върху мекия диван в големия самолет на Института. Цялото му тяло се тресеше от вълнение. След два часа щеше да види родителите си и да се прибере у дома в Норвегия.

Струваше му се, че не ги е виждал от цяла вечност — и тях, и господин Хумбургер, и съучениците си. Случиха му се толкова много неща. Чувстваше се променен.

Някакъв звук го накара да вдигне поглед.

От кабината излезе човек. Да не би да беше…?

— Спокойно. Този път наистина съм аз — усмихна се възрастният мъж.

— Дядо… — промълви Уилям.

Старецът седна и дълго го гледа.

— Пораснал си.

Уилям се чудеше какво да отговори.

— Ами благодаря…

Дядо му се позасмя.

— Забелязвам голямо подобрение от последния път, когато те видях. Преди осем години беше в болницата. Пък подочух, че си станал и велик разшифровчик.

— Мхм. Но мисля да си взема малко почивка от криптографията.

Дядо му се усмихна и се почеса по брадата. Изпъна ръка назад и си почеса и гърба.

— Страничен ефект от продължителния престой в дълбоко замразено състояние. Постепенно ще отшуми.

— Сега къде ще ходиш?

— Идвам с теб да видя майка ти и баща ти. И на тях дължа обяснение. Ще се опитам да ги убедя догодина да те пуснат да се върнеш в Института — ако искаш, разбира се.