Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (25)

Двайсет и четвърта глава

Стана десет и дванайсет. Пристъпвайки на пръсти, Уилям се спусна бързо по стълбите към първия етаж. Закъсняваше, защото най-неочаквано вратата се заинати. В такъв късен час не било безопасно да се разхожда сам из Института. Не се знаело на какво ще се натъкне. Уилям впрегна цялото си красноречие, за да я убеди да го пусне, и накрая, макар и неохотно, тя се отвори. Сега той се молеше само Иския да не я е хванало шубето.

На последното стъпало спря и се ослуша. Мракът разстилаше черна пелена над просторния коридор. Нямаше жива душа. На стената мъждукаше самотна лампа — колкото да се вижда къде стъпваш.

Момчето навлезе в коридора към столовата. Застана до една метална скулптура. Напомняше му Статуята на свободата в Ню Йорк. Огледа се.

— Иския! — прошепна той.

Отговори му глухо ехо от собствения му глас. Иския навярно бе дошла, но си беше тръгнала, след като той не се яви в уречения час. Запита се дали да не се върне в стаята си.

Тихо проскърцване го накара да вдигне глава. По коридора се задаваше фигура. Уилям се вмъкна между стената и статуята и притаи дъх.

Фигурата приближи. Уилям установи, че бе виждал и преди същата старица в коридора пред стаята си. Буташе количка за почистване с кофи, метли и парцали. Той се притисна плътно към стената. Никой не биваше да разбира, че обикаля из коридорите по това време. Старицата спря до статуята и се огледа. Той вече я виждаше съвсем ясно. Наистина беше много възрастна, със сива, сбръчкана кожа и събрана в мрежичка коса. Кацнало върху рамото й, малко метално колибри си пощеше перушината. Старицата продължи по коридора и свърна зад ъгъла.

Едва когато скрибуцането на колелцата заглъхна съвсем, Уилям се осмели да излезе от скривалището си. Ако Иския не се появи… да се опита ли сам да открие Архива? Не. Иския му беше нужна. Тя познаваше Института много по-добре.

— Пссст — чу се от тъмното. — Тук… на стълбите.

Малко по-нататък в коридора Уилям забеляза тясно стълбище, преградено с опъната верига. „Само за оторизирани лица“, предупреждаваше окачена на нея пиринчена табела.

— Побързай! — прошепна Иския.

Беше се спотаила малко по-нагоре. Уилям прекрачи веригата и се качи при момичето.

— Закъсня.

— Проблеми с вратата — лаконично обясни той.

Продължиха нагоре. На втория етаж пред тях се ширна безкрайно дълъг бял коридор.

— След теб. Аз не съм ходил в кабинета на Гофман — каза Уилям.

Поради ослепителната белота на коридора трудно се определяше къде свършва подът и откъде започват стените. Уилям плъзгаше длан по равната отвесна плоскост, за да не се блъсне в нея.

Завиха зад един ъгъл и спряха.

— Ето го — посочи Иския.

Намираха се пред бяла врата без дръжка. Почти се сливаше със стената.

— Как ще влезем? — попита момчето.

— Представа нямам. Ти си геният. Ти измисли.

Уилям опипа гладката повърхност. Нямаше нито дръжка, нито ключалка. Просветна му и по лицето му изгря усмивка.

— Възможно ли е да е толкова просто? — промърмори той.

— За какво говориш?

— Новият ни хладилник — купихме го миналата година — няма дръжка. — Уилям бутна вратата навътре.

Тя хлътна с щракване и се разтвори.

— Нещата невинаги са чак толкова сложни — усмихна се момчето.

— Но защо Гофман не е заключил вратата на кабинета си? — недоверчиво попита Иския.

— Не ме питай. Навярно защото е шеф и не допуска, че някой ще се осмели да се вмъкне тук без разрешение. — Уилям предпазливо надникна вътре. — Да влизаме!