Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (41)

Четирийсета глава

Уилям се сепна, когато видя още един гигантски робот глиган. Застинал неподвижно, той се взираше в него със студени очи. Едната ръка беше замръзнала във въздуха, замахнала за удар.

— Спокойно, дезактивиран е — каза дядо му.

— Как?

— Има си бутон за изключване.

— Аха. — Уилям огледа другите криокамери.

— Цял късмет, че ги изпреварих. Пак ги замразих — обясни дядо му и потупа криокамера номер седем.

От помещението се разнесе силен грохот и двамата се обърнаха.

Уилям веднага разпозна звука. Някой отваряше желязната порта.

— И други ли има тук? — почти извика дядо му.

— Иския.

— Коя?

— Иския. Моя позната от Института.

— Довел си тук човек от Института? — възкликна дядо му почти ядосано.

— Да. Тя много ми помогна.

Старият човек се втурна към дупката, пробита от взрива в стената.

— Почакай! — извика му Уилям и се затътри след него на нестабилните си крака. — Тя е на наша страна.

— Не вярвам — възрази дядо му и посочи гигантската порта, която се отваряше в дъното на помещението.

Там стоеше фигура. Иския. Уилям притаи дъх. Какво бе направила? Нима бе отворила портата?

— Ела. — Дядо му го дръпна към себе си.

— Но… — възпротиви се Уилям, ала старецът се оказа по-силен, отколкото изглеждаше.

— Времето ни изтича! Хайде! — подкани го той и тръгна към командното табло до вратата в дъното на помещението. — Трябва да те измъкна, преди да са те докопали.

Той се спусна към големия робот глиган. Натисна някакви копчета на гърба му и отстъпи две крачки назад. И Уилям се отдръпна. Тялото на робота се разтресе, той отвори очи и се огледа. Видя дядо му и изсумтя.

— Ония навън… Хвани ги! — Дядо му посочи към помещението.

— Не! Чакай! Ами Иския? — възрази Уилям.

Дядо му обаче изобщо не му обърна внимание. Роботът глиган изрева и тръгна с тежки стъпки.

— Ще успее да ги задържи за известно време — каза старецът.

Пак отиде до командното табло и натисна няколко копчета. От стените наоколо се разнесе шуртене.

— Какво става? — попита Уилям.

— Това е един от най-сигурните бункери в света. След малко целият ще се напълни с вода и няма да успеят да ни настигнат.

Уилям не можеше да повярва. Да не би дядо му да беше откачил? Или винаги си е бил луд? Чак сега той си даде сметка, че всъщност познава дядо си колкото случайно срещнат човек от улицата.

— Трябва да отворим тази врата. — Старецът тръгна към друга врата в дъното на помещението.

— Това изход ли е?

— Не. Оттам се прониква още по-надълбоко в системата.

Неочаквано чуха звук съвсем наблизо.

— Приближават — промърмори дядото и извади от вътрешния си джоб нещо като пистолет.

Прицели се във вратата отпред. Светещо синьо топче с големината на топка за тенис превърна в прах вратата и стената около нея. Гъста пушилка изпълни помещението.

— Дядо? — извика Уилям.

— Ела! — извика той някъде иззад мъглата.

Момчето закри носа си с ръка и пипнешком се добра до дупката в стената. Там спря. Разнесе се мощен трясък.

Нещо блъсна Уилям и го запрати в тъмното.

 

 

Уилям се приземи тежко. Опита да се изправи, но се отказа, защото ужасно му се виеше свят.

Усети как някой го вдига и го мята върху яко рамо.

— Къде сме? — огледа се той.

— Трябва да те заведа на сигурно място. Глиганът ще ги забави.

— Защо е всичко това? — задави се момчето.

— Можеш ли да стоиш на краката си? Замаян ли си?

— Добре съм.

Дядо му натисна едно копче на стената.

Уилям се взираше смаян в гледката, която го посрещна. Намираха се върху старо желязно скеле, закрепено към стената на пещера.

От дупки в стената бликаха обилни количества вода.

— Това е… — поде той, но го прекъсна силен грохот от тъмното.

Дядо му го задърпа по ръждясалите метални тръби, които водеха към бездната.

Скелето се люлееше под стъпките им. Уилям го побиха тръпки.

— По-бързо! — извика старият мъж.

Слязоха долу, дядо му се обърна и ритна силно паянтовото скеле.

То се разклати, отдели се от скалната стена и полетя в пропастта.

— А как ще се качим обратно? — попита Уилям, докато наблюдаваше как водата се покачва. Вече му стигаше до коленете.

— Изобщо няма да се качваме.

— УИЛЯМ! — извика някой отгоре.

Уилям вдигна глава и видя Фриц Гофман, надвесен над перилата на скелето високо горе.

— Бягай, момче! Той не е…

— Не го слушай, Уилям — прекъсна го дядото. — И без това вече е твърде късно.

Момчето се обърна и го изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

Дядото не отговори. Просто стоеше и се взираше в Уилям. В погледа му имаше нещо заплашително, сякаш го бе обладала тъмна сила. Момчето долови първите признаци на паника. Опита да не се поддава.

— Ти не си дядо ми — изрече той.

Старецът се ухили зловещо.

— Отне ти време да се усетиш. Заслужавам „Оскар“.

— Кой си ти? — попита Уилям.

— Нямаш представа откога си мечтая за този миг.

— Ейбрахам? — прошепна Уилям.

По гърба му полазиха студени тръпки.

— Махай се оттам, Уилям! — викаше Гофман. — БЯГАЙ!

— Ама… — Момчето се взираше във възрастния мъж.

Той се преобрази пред очите му. Изведнъж се състари още повече. Кожата му промени цвета си. Стана почти бяла.

— Добре, че дядо ти ме замрази. Не съобрази, че ще се размразя по-бързо от него. Едно от множеството предимства, които ти носи луридият в тялото.

— БЯГАЙ, УИЛЯМ! — извика Иския, но Уилям не можеше да помръдне.

Сякаш цялото му тяло се бе вкочанило от погледа на Ейбрахам.

— Къде е дядо? — попита той.

— В криокамерата си, на път към страната на сънищата. Впрочем, знаеш ли как се извлича луридий от човешко тяло? — продължи Ейбрахам с треперещ глас.

Уилям преглътна и отстъпи няколко крачки назад.

— Когато тялото умре, първият инстинкт на луридия е да си намери нов стопанин. И той напуска трупа. Най-добри резултати се постигат, когато жертвата е удушена. — Ейбрахам вдигна жилестите си ръце. — А после, след като те удуша, трябва единствено… да не те пускам. И луридият сам ще се влее в мен.

— БЯГАЙ! — извика пак Иския.

Този път тялото на Уилям се подчини. Той се обърна инстинктивно и хукна.

— Безсмислено е! — увери го Ейбрахам.

Уилям се придвижваше бавно, защото водата вече му стигаше до кръста, но стисна зъби и продължи. Нямаше намерение да се предава без бой. Дори противникът му да бе Ейбрахам Тели.

Той хвърли бърз поглед нагоре. Иския и другите все още стояха там.

Полагаше неимоверни усилия да се крепи над водата. Пред погледа му попадна някакво възвишение. Добра се до него и се покатери върху островчето. Просна се там запъхтян. Силите му бяха напълно изцедени.

— Уилям! — разнесе се гласът на Ейбрахам точно над него.

Момчето се претърколи и се вгледа в злодея, приел реалния си външен вид. Сбръчканата му кожа висеше от лицето, косата му беше опадала, а малките му очи хвърляха мълнии. Най-сетне Ейбрахам щеше да се сдобие със заветния луридий, който дядото на Уилям бе откраднал, за да спаси живота на единствения си внук. Тъкмо от този луридий се нуждаеше Ейбрахам, за да остане жив.

Злодеят пристъпи към Уилям и натисна корема му с крак. Момчето трудно си поемаше дъх.

— Милост… — замоли той, ала напразно.

Въпреки наглед грохналото си тяло Ейбрахам се оказа страшно як. Уилям не можа да окаже никаква съпротива, когато старецът се наведе над него и стисна гърлото му с костеливите си пръсти.

Усещаше как отмалява все повече. И неочаквано в главата му изникна споменът за нападението на хищното увивно растение и как орбът го спаси тогава.

Със сетни сили Уилям измъкна орба от джоба си.

„Помогни ми“ — помоли го той наум.

Орбът, сякаш прочел мислите му, литна във въздуха и увисна над него. После нанесе мощен удар по главата на Ейбрахам.

— Я се разкарай! — изръмжа старецът и размаха сбръчканата си ръка да го прогони, но с другата продължаваше да стиска гърлото на Уилям.

Орбът обаче продължи да го атакува. Уилям вече усещаше как и последните глътки поет въздух напускат тялото му. Помощта закъсняваше. Преди да му причернее, видя как Лайка връхлита Ейбрахам и впива зъби в тила му.