Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (23)

Двайсет и втора глава

През нощта Уилям спа непробудно. На сутринта угризенията заради счупения орб на Фреди се бяха изпарили. По време на закуската Фреди се преструваше, че Уилям изобщо не съществува. „Понякога не е зле да отвърнеш на удара с удар“ — помисли си Уилям. След закуската им раздадоха програмата за деня. През първия час щяха да решават задачи по космология^[1] с професор Марго.

Масивната дъбова врата на Космоторията — залата, където се провеждаха занятията по космология — се отвори и вътре, накуцвайки, влезе прегърбена старица в раиран костюм. Подпираше се на тояжка. От всички професори в Института тя беше най-възрастна и се придвижваше със скоростта на престаряла костенурка. По време на закуската Иския бе успяла да поразкаже на Уилям това-онова за професор Марго.

— Всички по местата! — изкомандва старицата с дрезгав глас.

После спря пред стълбите пред невисокия подиум, където бе разположена катедрата.

— Дали ще успее да се качи? — прошепна Уилям.

— Почакай и ще разбереш — отвърна Иския, която седеше точно зад него.

Професор Марго помълча и неочаквано плесна три пъти с ръце. От тавана мигом се спуснаха две механични ръце, вдигнаха старицата като бебе, поставиха я върху стола зад катедрата и изчезнаха.

— Какво чакате? Сядайте! — сопна се професор Марго и размаха тояжката.

Уилям седна и се огледа. По тавана бяха изрисувани звезди и планети. Покрай стените имаше високи библиотеки с глобуси. Някои с размера на ябълка, други — колкото плажни топки.

— Продължаваме оттам, докъдето стигнахме миналата седмица — натискайки едно копче върху катедрата, обяви професор Марго.

Над нея се разнесе бръмчене от малка четвъртита кутия с три дребни лещи на предната част. Те светнаха за миг и угаснаха.

— Скапан проектор! Още ли не са го поправили? — промърмори Марго, замахна с тояжката и цапна проектора.

Лещите пак светнаха и тя отпусна ръка. Не щеш ли обаче, мултимедийният проектор полетя право към старицата.

— Внимавайте! — извика съвсем спонтанно Уилям.

Вместо да се разбие в главата й обаче, апаратът свърна встрани и продължи. След два-три лупинга пикира към пода и пак се издигна нагоре.

— Я стига си се правил на интересен! — скастри го професор Марго и стовари юмрук върху катедрата.

Проекторът си взе бележка и увисна във въздуха над главите на кандидатите.

Уилям се взираше омагьосан в малката кутия. Тя издаваше леко бръмчене.

Лещите пак се включиха и в пространството пред кандидатите се появи триизмерно изображение на планета. Сферата се уголеми до размерите на баскетболна топка. Усили се и светлината й. После започна да се върти. На Уилям му приличаше на ярко слънце. След малко се появи второ кълбо — по-малко, сиво, осеяно с тъмни петна — и започна да обикаля около по-голямото. „Меркурий — помисли си Уилям. — Това трябва да е Слънчевата система със слънцето в средата.“

Една след друга пред очите на кандидатите се появиха всички планети и поеха по орбитите си. Слънчевата система се смали и се появи втора.

Уилям беше чел книги по астрономия, останали от дядо му. Гледаше галактиката във въздуха и си мислеше, че Земята всъщност не е чак толкова голяма. Ако дядо му се намира някъде върху тази малка планета, все ще намери начин да го открие.

— На работа! — изкомандва професор Марго и изтръгна Уилям от сънищата му наяве.

Той вдигна глава и видя, че планетите се носят към него. Обърна се. В пространството пред себе си всеки кандидат разполагаше с отделна слънчева система.

— Имате един час да пресъздадете Млечния път — обяви професор Марго, натисна едно копче и пред нея се появи екран.

— Ето как за нула време ще приготвите великолепни шоколадови мъфини в три лесни стъпки — разнесе се коприненомек глас от монитора.

Уилям седеше на една пейка в градината и похапваше от сандвича, който си бе приготвил сутринта в столовата. Другите кандидати заедно с Фреди се бяха разположили по-нататък. От време на време Фреди им шепнеше нещо и сочеше Уилям, а те се хилеха присмехулно.

— Пълни некадърници — обади се глас зад Уилям.

Той вдигна поглед.

До него седна Иския.

— Не могат да определят къде е юг, дори да са на Северния полюс — продължи тя. — Видях те, че построи галактиката. Защо не каза на професор Марго? Щеше да натрупаш точки.

— Не знам. — Уилям заби очи в сандвича си.

След толкова години живот в тайна нямаше навик да демонстрира интелекта си. Пък и не изпитваше потребност да се доказва. Сега обаче, след като се запозна с Иския, нещата малко се промениха. У него се породи желание да й покаже способностите си. И много се зарадва, задето тя е забелязала колко бързо се е справил със задачата.

— Виж. — Иския посочи професор Марго — тъкмо заключваше Космоторията. Тя пусна ключа в джоба си и закуцука, подпирайки се на тояжката си. Под мишница стискаше няколко сиви папки.

Докато минаваше покрай тях, Иския не откъсна поглед от папките.

— Видя ли ги? — прошепна тя.

— Мхм — потвърди Уилям.

— Много ми се иска да разбера какво съдържат!

— За какво ги използва? — поинтересува се той и се надигна.

— Не съм съвсем сигурна. Непрекъснато отбелязва нещо в тях. Най-вероятно съдържат подробна информация за нас. Много пъти съм молила за разрешение да надникна в моето досие, но всеки път ми отказват. Според мен Институтът знае за нас повече, отколкото самите ние. — Иския също стана и изтупа снега от дупето си. — Искам да разбера къде възнамеряват да ме изпратят. Сигурно го пише в папката — добави замислено тя.

— Да те изпратят ли?

— Всяка година изпращат някъде част от кандидатите. Нямам представа къде. Пази се в пълна тайна. Дори не осведомяват кандидатите къде отиват.

— Шегуваш се, нали? — възкликна Уилям.

Иския обаче стана още по-сериозна.

— Не. Ни най-малко. Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще изпратят и мен.

— И си мислиш, че го пише в папката ти?

— Не съм напълно сигурна. Надявам се — уточни тя.

— Къде съхраняват папките, когато не ги използват?

Иския сви рамене.

— Заключват ги в помещение, наречено Архив. Така съм чувала. Не знам обаче къде се намира. Но това са само слухове. Дори не съм сигурна дали наистина съществува архив.

Уилям се замисли. Секретен архив с информация. Ето това му трябваше сега. След чутото от Слапъртън Уилям беше убеден, че Институтът разполага с отговора на загадката къде се намира дядо му и защо е отмъкнал луридия.

— Нужна ни е карта или скица на комплекса. — Уилям се почеса по главата.

— Проекторът! — възкликна неочаквано Иския.

— Какво за него?

— Проекторът на професор Марго съдържа голям брой карти и холографски модели. Дали няма скица и на Института?

— Ще го вземам за малко назаем. — Уилям поведе Иския със себе си.