Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (35)

Трийсет и четвърта глава

— Къде сме? — прошепна Иския.

Уилям спря и се огледа в мрачния тунел. Двамата с Иския бягаха от доста време. От тях шуртеше пот.

Иския закри уста с ръка и задуши вик, когато през релсите пред тях притича тлъст плъх и се шмугна в един голям процеп в стената.

— Как мразя плъхове! — процеди тя.

Някакъв звук сепна Уилям. Иския също го чу.

— Какъв е този грохот? — попита тя.

От тъмното полъхна хлад. Грохотът се усили. Уилям вече усещаше вибрациите по земята.

— Идва влак — каза тихо той и се огледа за евентуално убежище.

— Ще ни смачка. — Иския посочи двете светещи точки. Приближаваха със застрашителна бързина.

Земята под краката им се тресеше мощно. Уилям усети как паниката му нараства, но опита да се вземе в ръце.

— Помощ! — извика момичето и задърпа ръката му.

— Плътно към стената! Това е единственият ни шанс! — изкрещя Уилям.

Прилепиха се към стената на тунела. Уилям затвори очи и закрещя от ужас. Влакът изгромоля край тях с главоломна скорост. Налягането ги притискаше към мръсната стена. И последният вагон ги подмина и тогава изведнъж нещо ги засмука напред. Уилям и Иския политнаха и се строполиха върху релсите.

Той полежа, заслушан в заглъхващия тътен на влака. После се надигна и с разтреперана ръка докосна гърба на Иския.

— Успяхме.

— Сигурен ли си? — Тя още не смееше да погледне, заровила лице в шепите си.

— Да. — Уилям стана с разтреперани крака.

— Ами сега? — попита момичето и също се надигна.

— Не бива да продължаваме да се шляем из тунелите. В един момент ще станем на кайма. — Уилям се замисли. — Той каза, че орбът ще ми сочи пътя… — промърмори под нос.

— Кой?

— Дядо…

— Говори ли с него?

— Да… не… нещо такова. Беше холограма. Появи се през нощта. Дядо лежи някъде тук. Замръзнал. Трябва да го размразя.

— Замръзнал ли? — смая се Иския.

— Да. — Уилям извади орба от предния си джоб.

Иския се изправи и се вторачи в тъмния тунел.

— Нищо не те задължава да идваш с мен. Може да стане опасно — предупреди я момчето.

— Нямам по-добър вариант — отвърна тя. — Нито пък особено желание да се върна и пак да налетя на онази жена. Или на друг влак.

— Добре. Сега трябва да накарам това чудо да заработи. — Уилям затвори очи и се съсредоточи върху орба.

— Сега ли? Тук?

Той чакаше, но не се случваше нищо. Стисна зъби. Трябваше да намери начин.

— Побързай — обади се Иския. — Май чувам влак.

— Никак не ми помагаш — промърмори раздразнен Уилям.

Изведнъж обаче усети познатото пърхане под пъпа. И този път всичко започна от корема. Вибрациите постепенно се усилиха и плъзнаха по гръбнака и ръцете му. Пръстите му започнаха да действат. Щрак… щрак… щрак — чуваше се от орба.

След като най-сетне пръстите на Уилям се усмириха, орбът литна от дланта му. Момчето отвори очи. Орбът висеше във въздуха отпред. Въртеше се леко наляво-надясно, сякаш за да се ориентира. После от него лумна син лъч и бързо обходи стените и тавана. Лъчът угасна и орбът се понесе нататък през тунела. Очевидно нямаше намерение да ги чака.

— Да вървим! — Уилям се спусна след него.

 

 

Орбът ги преведе през своеобразен нескончаем лабиринт от стари и затворени тунели и спря зад един ъгъл. Уилям и Иския също се заковаха на място.

— Подведе ни! — възкликна ядно тя.

Пред тях се издигаше мръсна стена.

— Не! Виж! Иска да продължим нататък — възрази Уилям.

Орбът се лашна напред и се удари в стената.

Дум… дум… дум… — заблъска се той подобно на силно отскачаща топка.

— Едва ли ни е заблудил. — Уилям се приближи до стената и опипа грапавата й повърхност. — Стара е — установи.

Сети се какво му бе разказал Гофман за запечатания тунел.

— Тук е. Просто го усещам — отстъпи две крачки назад.

Дядо му се бе натъкнал на тази стена и по един или друг начин беше минал отвъд — Уилям бе сигурен.

— Защо точно тази стена привлече вниманието ти? — недоумяваше Иския. — Подминахме десетки такива.

Тя се приближи и плъзна длан по бетона.

— Наистина ли мислиш, че тук някъде има тайна врата?

Уилям огледа пода под орба. Изпод чакъла се подаваше нещо. Приличаше на метална дръжка. Момчето приклекна и започна да разравя камъчетата. Иския коленичи до него и се зае да му помага.

— Виж — посочи Уилям, след като разчистиха камъчетата.

Приличаше на капак на отводнителна шахта.

— В канализацията ли ще слизаме? — сбърчи погнусено нос Иския.

— Не очаквам шахтата да води в канализацията. Не ми изглежда толкова стара. Ето как дядо е преодолял препятствието — като е прокопал тунел. — Уилям се опита да повдигне капака. Той обаче не помръдна. — Хайде, помогни ми!

И двамата започнаха да дърпат с всичка сила, но без успех.

Неочаквано Уилям забеляза нещо.

— Какво има? — попита Иския.

— Погледни! — Той посочи редица от символи.

Уилям веднага ги позна. Беше ги виждал и преди. И то неведнъж. Бръкна в джоба си и извади старата снимка от Архива: абаносовото писалище на дядо му.

— Ама разбира се! — възкликна той и разчисти пясъка около металната рамка на капака. Появи се къса чертичка — несъмнено преднамерено поставена маркировка. — Капакът не се повдига, а се върти, защото представлява ключалка, която се отваря с комбинация. Помогни ми.

Уилям възкреси в паметта си последователността на символите, издълбани в писалището на дядо му. Надяваше се да не сгреши. Нямаше никакво време за губене.

— Наляво — изкомандва той и хвана дръжката.

Иския направи същото. Капакът се завъртя с изненадваща лекота. Сякаш се намираше върху сачмен лагер. Първият символ попадна под маркировката и от масивния капак се чу „щрак“. Последователно прокараха под нея всички символи в реда, в който бяха изсечени в писалището на Тобиас Уентън. Остана само един. Накрая и той се озова под маркировката, чу се поредното „щрак“ и капакът се вдигна. От дупката лумна облак прах. Уилям закри уста с ревера на якето си и надникна вътре. В мрака потъваше ръждива метална стълба.

— Трябва да слезем по нея — каза изплашено той.

Усещаше съпротивата на цялото си тяло, но нямаше избор.

— Ами да побързаме тогава. — Иския посочи с разтреперана ръка отвора.

В това време Уилям се огледа. По релсите към тях тичаше старицата. Неочаквано възрастната жена се разполови и се превърна в двамата шофьори.

Уилям усети как сърцето му спира. Трябваше да действа. Хвана Иския и я задърпа към дупката.

— Бързо!

Тя стисна зъби, стъпи върху най-горното стъпало, заспуска се надолу и се изгуби от погледа му.

Орбът продължаваше да кръжи пред стената. Момчето подскочи, грабна го и хукна надолу по стълбата. Дръпна капака над главата си. Преди да го хлопне, видя как двамата шофьора се хвърлиха към него.