Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (15)

Четиринайсета глава

— Чук, чук…

Уилям изсумтя и се зави през глава.

— ЧУК, ЧУК!

— Само още пет минутки, мамо — промърмори той. — След пет минутки ставам!

— Не съм майка ти — обади се смутен глас от вратата.

Изведнъж Уилям се сети къде се намира. Полетът, Институтът, Фриц Гофман и говорещата врата. Седна в леглото. Примижа с изморените си очи срещу слънцето, което грееше през прозорчето и обливаше стаята със златиста светлина.

— ЧУК, ЧУК! — повтори вратата.

Уилям погледна часовника.

— Какво си се развикала толкова рано?

— Да не мислиш, че на мен ми е приятно? Някой удря по мен. ЧУК, ЧУК, ЧУК! — извика отново тя.

Уилям провеси крака от леглото.

— Кой е?

— Ами провери, де, защо питаш мен! Нали затова хората отварят вратите — за да разберат кой стои от другата страна?

Уилям стъпи върху студения каменен под, отиде до вратата и я открехна предпазливо, провря глава навън и се огледа.

Не се виждаше жива душа.

Бекон ли надушваше?

— Тук няма никого — установи той.

— Погледни надолу, глупчо.

На пода стоеше поднос с топла закуска. Яйца, бекон, наденички, боб и препечени филийки с масло. Уилям се наведе и внимателно вдигна подноса с две ръце. Заднешком влезе в стаята, бутна вратата с крак и тя се хлопна. Постави подноса върху бюрото и седна.

— Тази храна пак ли е синтетична като в самолета? — попита той и хвърли поглед към вратата.

— Сто процента синтетична, но вкусна като естествената и много по-здравословна — обясни вратата.

Уилям набоде на вилицата голямо парче бекон и го лапна. Опита от боба и от пържените яйца. Всичко беше превъзходно и той на бърза ръка го омете.

— Такава вкуснотия не помня да съм ял! — промърмори и отпи голяма глътка чай.

Усети как силите му започват да се възвръщат.

Погълнат изцяло от апетитната закуска, изобщо не беше забелязал прекрасната гледка през прозореца. Остави чашата с чай, избута настрани подноса и стъпи върху бюрото. Притисна нос към студеното стъкло.

Навън, докъдето поглед стига, се простираше заснежен парк. Масивни дървета — навярно столетници — статуи, фонтани, подкастрени храсти. В средата на парка пейки и беседки обграждаха замръзнало езеро.

Уилям забеляза облак сняг, който се движеше зад редица високи дървета. След малко се появи тежка гъсенична самоходна машина. Приличаше на грамадна прахосмукачка. Засмукваше снега с голяма фуния и го изплюваше от комин под формата на сухи снежни кристали. Снежните кристали блещукаха под слънцето и се разпиляваха във въздуха.

Машината подмина мъж с червена плетена шапка и зелен шал около врата. Той търкаляше огромна снежна топка. Спря до снежната грамада и постави топката на върха. После отстъпи няколко крачки назад, сложи ръце на кръста и гордо огледа произведението си. Иззад снежната крепост се появи дребен, четвъртит робот със синя плетена шапка и кимна одобрително. Неочаквано от ходилата на мъжа лумнаха сини пламъци, той се издигна и полетя към малкия робот. Пътьом си изпусна шапката. Слънчевите лъчи блеснаха в лъскавата му метална глава. И той се оказа робот. Уилям се взираше омагьосан в двата робота, които продължаваха да овалват снежни топки.

Снежната пушилка зад гъсеничната машина се слегна и Уилям видя гигантска клетка отвъд дърветата — навярно с размерите на футболен стадион. Зад решетките зеленееха фиданки и храсти. Големи червени лампи осветяваха растенията, по които нямаше и следа от снежец. Тук-таме се мяркаха силуети на едри птици, които кръжаха под лампите. Момчето се опита да отвори прозореца, за да ги види по-ясно, но той беше замръзнал и не помръдна.

— Чук… чук… ЧУК!

Стресна се и скочи от бюрото.

— Кой е? — попита Уилям.

— ЧУК… ЧУК… ЧУК! — изкрещя по-високо вратата. — Съжалявам, но съм програмирана да викам съобразно силата, с която удрят по мен. Това сто процента е Хариет. Все бърза и от нейното думкане после няколко часа ме цепи глава. Отвори й веднага, преди пак да ме е заблъскала!

Уилям се спусна и отвори. Пред него стоеше дребна червендалеста жена в сива пола и лилава блуза. Носеше големи очила. Беше толкова широка, колкото и висока. Стискаше сива папка под мишница. Припряно махна на Уилям да я последва, докато нервно потропваше с високите си токчета.

— Закъсняваме. Тръгвай! — пришпори го тя и пъргаво тръгна по коридора.

— Върви, върви! — подкани го вратата. — Няма да те чака.

Уилям си намъкна обувките и забърза след непознатата.

— По-живо, де! Не разполагаме с цял ден! — извика му тя.

Вече беше стигнала до края на коридора. Наложи се Уилям да тича, за да я настигне.

— Казвам се Хариет и ще те заведа на първия ти урок при Бенджамин Слапъртън. Знаеш ли кой е той?

— Само съм чувал името му — поклати глава Уилям.

— Пада малко особняк. — Хариет стрелна Уилям над ръба на очилата си. — Темпо, момче! Нямаме време.

Завиха зад ъгъла и продължиха по тясно каменно стълбище. Хариет се спусна по него, без да забавя ход. Късите й крака се движеха с бързината на барабанни палки. Уилям едва смогваше.

Хариет отвори тежка дъбова врата. Озоваха се извън сградата на Института. Тръгнаха през големия заснежен парк, който Уилям бе видял от стаята си. Сутрешното слънце грееше от безоблачното небе, от дърветата долиташе чуруликане на птички. Хариет тръгна по снега с установеното вече темпо. Уилям гледаше как стъпва с високите си токчета върху хлъзгавата повърхност и се чудеше как изобщо съумява да пази равновесие.

Появи се грамадната клетка, която бе видял от прозореца си. Извисяваше се подобно на планина. Над двукрила порта от ковано желязо висеше голяма табела с надпис „КИБЕРНЕТИЧНА ГРАДИНА. Не хранете растенията. Трето ниво“.

— Какво е това? — попита Уилям.

Хариет вдигна глава.

— Ще разбереш, когато му дойде времето.

— Но какво значи „трето ниво“? — не се предаваше момчето.

— Означава, че ще мине време, преди да те допуснат дотам. — Хариет ускори ход. — Радвай се. Мястото е ужасно.

Той хвърли поглед през рамо към табелата, докато двамата с Хариет бързаха напред. Знаеше с какво се занимава науката кибернетика, защото беше чел много по темата от книгите на дядо си. Кибернетиката изучава системите с изкуствен интелект. А те се използват при създаването на роботи. Уилям погледна растенията в голямата клетка. Щом градината е кибернетична, значи, по някакъв начин е свързана с високите технологии.

Уилям умираше от желание да я разгледа по-подробно, но се налагаше да го отложи за по-нататък. Сега си имаше достатъчно грижи: не биваше да изостава от Хариет, която по нищо не отстъпваше на професионалните състезателки по спортно ходене.

— Побързай, де! Времето ни е ограничено! — пришпори го тя за пореден път, припкайки по снега.

Уилям се втурна след нея, но спря, защото неочаквано снежна топка цапна Хариет по тила. Тя изпищя и рязко се завъртя.

— Какви ги вършиш? — извика и изгледа ядосано Уилям, докато изтупваше снега от тила си.

— Не бях аз — заоправдава се той.

— Я не ми ги… — започна тя, но втора снежна топка я удари по лицето и очилата й паднаха в снега.

Уилям се обърна в посоката, откъдето бе долетяла топката, и видя двата робота отпреди малко. Прикриваха се зад снежната крепост, която бяха построили.

— Един ден ще ви пратя за скрап — просъска Хариет, докато издухваше снега от очилата си.

Роботите не дадоха вид да са се притеснили особено от заканата й. По-големият започна да оформя нова снежна топка.

— Темпо! — извика жената и се втурна напред. — Изоставаме от графика!