Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (12)

Единайсета глава

Уилям се сепна от съня си и стреснат, се огледа наоколо. Пак лежеше на задната седалка на автомобил. Возилото удари спирачка и спря пред масивно каменно стълбище. Той премига енергично, за да се разбуди, и се надигна.

Благодарение на кадрите, които му бяха показали в самолета, позна сградата. На живо изглеждаше още по-величествена. На прозореца се почука. Ръка в ръкавица му направи знак да излезе. Вратата се отвори и Уилям предпазливо спусна краката си навън. Чак сега забеляза, че са му обули нови обувки.

— Добре дошъл, Уилям Уентън — поздрави го висок, тъмен мъж и направи дълбок поклон.

Мъжът гледаше Уилям с каменно изражение. Носеше черен фрак, бяла риза и синя вратовръзка. Изглеждаше много официален.

— Аз съм Тим Икономсън — представи се той с равен глас и изопна снага.

— Уилям. — Момчето му протегна ръка.

— Знам.

Здрависаха се.

— Аз съм домакин в Института. Къде е?

— Кое? — не разбра Уилям.

— Багажът ти, как кое!

— Ааа… Не нося багаж — малко смутено призна Уилям и се усмихна гузно.

Икономсън го изгледа потресен.

— Ама съвсем никакъв ли? — възкликна той. — Поне чисто бельо и чорапи не си ли взе?

Уилям поклати глава.

— А четка за зъби?

— Тръгнах много набързо. — Уилям усети как бузите му пламват.

— Добре. Ела с мен — подкани го домакинът.

Икономсън си свали едната ръкавица и размаха ръка пред малък червен датчик на вратата. После си отпусна ръката и пак си надяна ръкавицата. Вратата щракна два пъти и се отвори.

— Влизай. — Домакинът даде знак на Уилям да мине пред него.

Момчето се подчини, но се закова намясто, когато неочаквано някой извика „Внимавай!“.

Огледа се, ала не разбра откъде е дошъл гласът. Нещо го цапардоса силно по краката, Уилям залитна и се строполи на пода. Зашеметен, се надигна и си опипа прасеца.

— Гледай къде вървиш! — смъмри го отзад Икономсън.

— Съжалявам — извини се Уилям.

После обаче схвана, че забележката на Икономсън не се отнася за него. Домакинът размахваше показалец срещу малка самоходна прахосмукачка на пода.

— Извинете ме. Бях тръгнала към стаята с телевизора. Дават „Терминатор“ — поясни прахосмукачката, докато неспокойно сновеше наляво-надясно.

— Прахосмукачките не гледат телевизия — възрази Икономсън. — Я се връщай в централата. За утре трябва да си с максимално заредена батерия.

— Слушам. — Прахосмукачката се обърна и бавно тръгна в обратната посока. — Прощавай, приятелче — промърмори тя мимоходом на Уилям.

— Скапани машини — изсумтя Икономсън и продължи.

Уилям се изправи и се огледа. Намираха се в обширно помещение. От тавана висеше грамаден полилей. Парадно стълбище пред Уилям водеше към горния етаж. „Широко е колкото четирилентова магистрала“ — помисли си Уилям.

— Идваш ли? — извика Икономсън.

Уилям тръгна, но спря, защото по стълбите се спускаше метална паралелепипедна кутия. Ситнеше върху къси, тънки крачета. Слезе до долу, обърна се и тръгна нагоре.

— А това какво е? — попита Уилям.

— Стълбобот — отвърна отегчено Икономсън.

— И за какво се използва?

— Качва се и слиза по стълби. Идвай, де. Нямаме цял ден на разположение.

— Но за какво служи устройство, годно да изкачва стълби? — настояваше да разбере Уилям, докато се мъчеше да върви в крак с Икономсън по един дълъг коридор.

— Тук е изследователски център. Повечето предмети са създадени с експериментална цел. И много често са напълно неприложими в ежедневието.

Икономсън спря до висок, плосък робот, застанал неподвижно до стената, все едно се опитва да остане незабелязан.

— Виж този, например — продължи Икономсън. — Той е най-безполезният от всички. Нарича се кавгобот — презрително уточни домакинът.

— Долна инсинуация — обади се кавгоботът.

— И какво прави един кавгобот? — поинтересува се Уилям.

— Устройва кавги, какво друго. — Икономсън понечи да продължи нататък.

— По-добре кавгобот, отколкото евтина имитация на пингвин във фрак — контрира на мига кавгоботът.

Икономсън се обърна.

— Какво каза?

— Нищо — отвърна кавгоботът. — Само, че тежиш прекалено много за ниския си ръст!

Икономсън отиде до кавгобота и процеди през стиснати зъби:

— Някой ден, когато най-малко очакваш, ще ти издърпам щепсела!

И се ухили зловещо.

— Захранването ми е с батерии — отвърна кавгоботът.

— С батерии — друг път! — Икономсън посочи един кабел, който влизаше в стената. — А това какво е тогава?

— Кабелът е на лампата — обясни кавгоботът и посочи една настолна лампа, поставена отстрани.

— Само да си посмял — закани се лаконично тя.

Икономсън поклати отчаяно глава.

— Сега разбираш ли защо ги нарекох безполезни? — промърмори той на Уилям и продължи по коридора. — Хайде!

Уилям забърза след Икономсън и го настигна, докато минаваха покрай един стол, където седеше малък объл робот и клатушкаше дългите си тънки крака.

— Това трябва да е седобот, така ли? — пошегува се Уилям.

— Бързо схващаш — похвали го Икономсън. — Аз го наричам Хъмпти-Дъмпти. Пристигнахме.

Спряха пред голяма бяла врата.

— Ще изчакаш в библиотеката, докато се появи господин Гофман.

Икономсън размаха ръка пред вратата. Бжжжт! — и тя се отвори.

— Влизай — подкани го той. — И имай едно наум с библиотекаря. Понякога… ъъъ… го прихващат разни странности.