Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (5)

Четвърта глава

Уилям слезе по стълбите и спря. Двама грамадни охранители в сиви костюми препречваха входа. В залата зад тях се бяха натъпкали хора като сардели. Единият охранител се разправяше с някакъв ядосан дребосък, който напираше да влезе. Мъникът размахваше билет пред лицето му.

— Вече си платих! Не можете да ми откажете да ме пуснете, при положение че имам билет! — викаше възмутеният посетител.

— Да бяхте дошли по-рано. Вътре е претъпкано. Наредиха ни да не пускаме повече хора. — Охранителят демонстративно посочи навалицата зад гърба си.

— Погледнете ме — висок съм метър и четирийсет и девет и тежа петдесет кила. И с мен, и без мен в залата нищо няма да се промени — упорстваше дребосъкът.

— Съжалявам, господине. Невъзможно е — отсече категорично другият охранител и скръсти ръце пред гърдите си.

Мъникът сви юмруци — заприлича на вироглаво четиригодишно хлапе. Лицето му се зачерви, сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Обърна се и тръгна да се качва по стълбите. Уилям се приближи до охранителите.

— Извинеше. — Придаде на гласа си възможно най-невинните нотки.

Двамата мъже го погледнаха.

— Тук съм с класа, съучениците ми са вътре — посочи той.

— Вече са влезли, така ли? — попита единият охранител.

— Ами… да — пробва се Уилям.

— Имаш ли печат?

Уилям се стъписа. Отвори уста да отговори, но в същия момент някаква фигура описа парабола във въздуха и се вряза звучно в единия охранител.

— ПУСНЕТЕ МЕ ДА ВЛЯЗА! ПУСНЕТЕ МЕ ДА ВЛЯЗА! ПУСНЕТЕ МЕ ДА ВЛЯЗА! — крещеше дребосъкът и вкопчил се във врата на охранителя, драпаше да се покатери върху главата му и оттам да се провре през вратата.

Охранителят размаха раздразнено ръка, все едно пъдеше досадна оса.

— Махни го от мен! — извика той.

Другият охранител се спусна, хвана краката на нахалния бръмбазък и го дръпна, за да го отскубне от колегата си. Хватката на дребосъка обаче бе съизмерима с тази на освирепял октопод.

— По-силен е, отколкото изглежда, Ховар. Погъделичкай го под мишниците и ще те пусне! — извика вторият охранител.

— Ти го погъделичкай, Свайн! — първият размахваше ръце.

На помощ се притекоха още охранители. В залисията никой не забеляза как Уилям се промъкна през вратата. Озова се насред залата, заобиколен от посетители. По тялото му пробягаха радостни тръпки, нищо, че беше само въпрос на време господин Хумбургер да открие отсъствието му. А първо щеше да го потърси, разбира се, в тази зала.

— Само след пет минути изтича времето за решаването на най-трудната главоблъсканица на света! — оповести глас по високоговорителя. — Мнозина се пробваха, но все още никой не е успял.

Уилям огледа помещението. На стената в срещуположния край на залата имаше електронно табло. Едри червени цифри отброяваха оставащото време. Над таблото висеше плакат със снимка на Мозъкотрошачката. Уилям си запроправя път нататък. Въобще не възнамеряваше да се опитва да разгадава пъзела. Искаше само да го види, докато други се пробват. Пулсът му се ускори, по тялото му плъзна адреналин.

За няколко минути Уилям се добра до предни позиции и се озова пред малка сцена.

На сцената имаше маса и стол, а на стола седеше слаб мъж на около четирийсет-четирийсет и пет години с дълга руса коса, вдигната на конска опашка. Надвесен над масата, той въртеше цилиндър. По челото му бяха избили капчици пот. Пъхтеше и пухтеше и току хвърляше нервни погледи към електронното табло на стената над него.

До масата пълен мъж във впит костюм пристъпваше нервно от крак на крак. Уилям веднага го позна. Колко пъти го бе гледал по телевизията! Това беше Лудо Клеберт — известен шоумен, комик и телевизионен водещ. Лудо Клеберт вдигна микрофона към устата си, погледна часовника и започна да отброява на глас:

— Десет… девет… осем… седем…

Постепенно всички присъстващи започнаха да му пригласят. Дългокосият на стола имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне.

— … пет… четири… три… две… едно… край! — обяви Лудо. — Времето изтече. Успя ли да го разгадаеш, Вектор Хансен? — Лудо се приближи до потния мъж.

Вектор Хансен внимателно остави цилиндъра настрана и засрамено поклати глава.

— Дори самият Вектор Хансен, мъжът с най-високото IQ в Норвегия, капитулира пред Мозъкотрошачката. Костелив орех се оказа тя! — извика Лудо.

Неочаквано Вектор Хансен се изправи и изтръгна микрофона от ръката на водещия.

— Тук има шашма! Някой си прави безвкусни шеги! Историята с този пъзел е шмекерия и нищо повече! — развика се той ожесточено по микрофона.

После грабна цилиндъра и го размаха заплашително над главата си, все едно се канеше да го запрати в пода.

— Някой се подиграва с мен! — крещеше той.

Лудо Клеберт махна на двама униформени охранители, те скочиха на сцената, изтръгнаха от ръцете на Вектор Хансен цилиндъра и го подадоха на Лудо. После насилствено изтикаха Хансен от сцената. Разнесоха се смехове и дюдюкания.

— Все още съм по-умен от всички ви, взети заедно! — крещеше Вектор Хансен, докато го изблъскваха през врата встрани от сцената. — В сравнение с мен сте пасмина тъпанари. Аз съм гений!

Вратата зад него се затръшна и в залата се възцари тишина. Лудо Клеберт стоеше малко посърнал на сцената с Мозъкотрошачката в ръце. Хората се разшумяха.

— Това наистина ли е просто уловка? — попита някой.

— Нищо чудно! — подхвърли друг.

— Не, не! — размаха ръце Лудо, за да ги опровергае.

— Ами докажете го, де! — извика трети. — Нека опита още един!

Очите на водещия зашариха неспокойно. Спогледа се със сериозна дама със строги очила до сцената. Тя кимна.

— Добре, но само още един. По регламент времето изтече. Кой иска да опита? — извика Лудо и избърса с опакото на ръката потното си лице.

Залата притихна. После се разнесе глух мълвеж. Някои клатеха глави.

— Няма ли желаещи? — попита Лудо.

— Уилям! — извика неочаквано висок глас.

Уилям се извърна и видя как господин Хумбургер си пробива път през множеството и го сочи с пръст.

Всички погледи се впериха в Уилям.

— Дайте му да се пробва! — извикаха от публиката.

Лудо Клеберт го изгледа недоверчиво.

— Дете? Какво пък? Никога не се знае — и той махна на Уилям да се качи на сцената.

— Чакайте, чакайте! — развика се господин Хумбургер. — Нямах това предвид…

Ала вече беше твърде късно. Лудо издърпа Уилям на сцената и тикна Мозъкотрошачката в ръцете му. Уилям огледа лъскавия цилиндър. Направо не вярваше на очите си.

— За бога, недейте… — викаше господин Хумбургер. Опита да се покатери на сцената, но охранителите го хванаха за краката и го издърпаха обратно.

— Няма ли да е твърде голяма лъжица за твоята уста? — попита Лудо. — Едни от най-големите умове в света се опитаха да го разгадаят и се провалиха.

— Ами аз… — поклати глава Уилям.

— Но какво пък! — прекъсна го с усмивка Лудо. — Всъщност няма нищо лошо да опиташ.

Водещият се обърна към публиката и размаха месестия си показалец.

— Е, какво ще кажете? Да му дадем ли шанс?

Множеството изригна в спонтанни аплодисменти. Уилям сведе очи към пъзела в ръцете си. Никога не беше виждал символи като изписаните върху цилиндъра. Не бяха нито букви, нито числа. После обаче стана онова, което ставаше винаги, когато Уилям умуваше над главоблъсканици. В корема му закъркори нещо топло, плъзна към гърдите, а оттам се разпространи по ръцете и главата. И нещата се случиха от само себе си. Уилям се опита да спре процеса, но той беше неудържим.

Частите на цилиндъра започнаха да оживяват в ръцете му. Едни се смалиха, други промениха цвета си. Трети започнаха да светят, а четвърти потъмняха до изчезване. Символите се отделиха от цилиндъра и закръжиха пред очите му подобно на рояк пеперуди. Уилям ги проследи с поглед. И ръцете му се хванаха на работа. Обръщаха и наместваха елементите. Пръстите му действаха все по-чевръсто и по-чевръсто. Щрак… щрак… щрак… — чуваше се от цилиндъра.

Времето и пространството изчезнаха.

В един момент мощен радостен възглас едва не отнесе покрива, Уилям се съвзе от транса и погледна пъзела в ръцете си. Вече не беше цилиндър. Беше разделен на две части. Върху едната имаше пиринчена плочка с гравиран надпис „ПОЗДРАВЛЕНИЯ!“.

Уилям бе изгубил дар-слово. Взираше се в пиринчената плочка. Очите му четяха какво пише, ала с ума си отказваше да повярва. „Сигурно съм го счупил. Не съм го разгадал, а съм го счупил.“ Вдигна поглед към Лудо Клеберт, който стоеше онемял до него. После погледна господин Хумбургер. Учителят се хвана за главата и се строполи на пода пред сцената. Уилям се опита да съедини двете части. Без успех. Повтори опита. После пак.

Да, сигурно беше счупил цилиндъра. ПРОСТО НЯМАШЕ ДРУГО ЛОГИЧНО ОБЯСНЕНИЕ!