Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (3)

Втора глава

— Защо не се храниш? — попита мама.

— Нещо не съм гладен. — Уилям избута чинията настрани.

Баща му преглътна с усилие.

— Нужно ти е повече движение — отбеляза той. — На твоята възраст аз и моите приятели буквално не се спирахме. Ритахме топка, катерехме се по дърветата, беряхме ябълки от чужди дворове… А я се виж ти. Хилав си като клечка.

Опита да не се впряга. Баща му, разбира се, имаше право. Действително беше много кльощав. Но притежаваше неподозирана физическа издръжливост. И то от съвсем малък. Никой в класа не можеше да се мери с него по брой последователно изпълнени лицеви опори. Дори учителят по физическо се затрудняваше да смогва на темпото му.

Уилям хвърли поглед към коленете на баща си. Там лежаха сгънат вестник и ножица. Откакто започнаха да публикуват съобщения за гостуването на изложбата с Мозъкотрошачката в градския природонаучен музей, баща му изрязваше и тях наред с кръстословиците. Мъчеше се по всякакъв начин да отклони Уилям от намерението му да види „чудото“.

Напразни усилия, защото от училище организираха колективно посещение. Мама се съгласи да го пусне. Е, при две условия, разбира се: да не обелва и дума пред татко си и да не докосва експонатите. Тя, изглежда, разбираше колко е важно за Уилям да види с очите си загадката. Сякаш бе изпитвала същата тръпка, която изпитваше синът й, замислеше ли се за Мозъкотрошачката — неразгадана досега главоблъсканица. Като че ли знаеше за мечтата на сина си да посети изложбата от мига, когато за пръв път разбра за съществуването на пъзела.

— Може ли да стана от масата? — попита Уилям, без да вдига поглед.

— Не, не още — отсече баща му.

Родителите му се спогледаха. Възцари се мълчание. Очевидно се канеха да му съобщят нещо. Спогледаха се повторно, баща му преглътна с усилие и се покашля.

— Решихме да изхвърлим книгите, Уилям.

Момчето премига няколко пъти, все едно не разбираше докрай какво му казват.

— Дядо ти е в неизвестност повече от осем години, а книгите заемат твърде много място. На всяка крачка баща ти се блъска в някоя секция — поясни мама.

— НЕ! — Уилям скочи на крака и удари с юмрук по масата. Чашите и чиниите подскочиха. Бързо обаче се овладя. Не обичаше да се гневи. Стисна зъби и преброи наум до десет. — Извинявайте, мамо и тате — изгледа ги той и седна.

— Знаем колко много значат за теб тези книги, Уилям. Но я се огледай. Тук има поне един милион — мама хвърли бърз поглед към татко. — Каквото и да сме обещали на дядо ти, има по-важни неща. Време е да се погрижим да живеем по-нормално.

Уилям мълчеше. Забил поглед в масата, само клатеше отчаяно глава.

— Подбери си няколко и ще ти позволим да ги задържиш. Останалите обаче отиват на боклука — грубо отсече баща му и даде заден ход с количката. Мимоходом бутна купчина книги, която се олюля застрашително.

Мама погледна плахо Уилям.

— Не се сърди на баща си. Никак не му е лесно да живее тук и по цял ден да бездейства. Много му липсва работата му в Лондон. Чувства се непълноценен. А като добавим и твоите изпълнения в училище… — Тя въздъхна.

На Уилям му бе дошло до гуша да му четат конско. Беше прилежен ученик, но класният му ръководител господин Хумбургер все правеше от мухата слон. През ден звънеше на родителите на Уилям, за да съобщи за поредната „поразия“ на сина им. После какво да се чуди човек, че родителите му са толкова угрижени. Той обаче знаеше защо господин Хумбургер го е нарочил. През цялата учебна година в първи клас Уилям беше много напред с материала. Толкова напред, че в часовете по математика го поправяше при всяка грешка. Всъщност и в часовете по други предмети. В последния учебен ден Хумбургер привика Уилям и го предупреди наесен просто да забрави да вдига ръка.

Уилям, естествено, не се въздържа и през цялата учебна година на втори клас двамата водиха ожесточена война. По-нататък момчето изгуби интерес към гафовете на учителя и спря да се обажда в час. Отношенията помежду им обаче си останаха обтегнати.

— Днес господин Хумбургер се обади да ми съобщи за инцидента — предпазливо поде мама. — Още не съм споменала нищо на баща ти.

Уилям не беше и очаквал друго. Хумбургер сигурно дори не бе изчакал автоматичните противопожарни пръскачки да спрат да обливат с вода цялата сграда. Уилям си го представяше много живо. Господин Хумбургер, седнал до телефона в учителската стая, се дръгне по косматото шкембе, докато колегите му се опитват да спасят каквото успеят от водните струи.

— Вината не беше само моя. Опитах се да помогна. Автоматичните пръскачки бяха повредени — оправда се Уилям.

— А ти ги поправи и реши да ги изпробваш… върху цялото училище — продължи мама. Едва сдържаше усмивката си. — Направо не знам какво да те правя, Уилям. Понякога ужасно много ми приличаш на дядо си — въздъхна тя.

— Дали да не взема и аз като него да изчезна безследно? — подхвърли Уилям.

Мама стана и започна да раздига масата.

— Не се шегувай с тези работи — смъмри го тя.

Провря се ребром през тесния процеп между две секции с книги и отиде до мивката. И Уилям се надигна.

— Господин Хумбургер беше много притеснен и по повод утрешното посещение в музея. И аз се тревожа. Трудно е да се живее под измислено име и при необходимост да пазиш в тайна откъде си и какъв си, но не бива да привличаме внимание. Знаеш го отлично.

Уилям мълчеше.

— Погледни ме — поиска строго мама.

Той се подчини.

— Обещай ми утре да се държиш прилично! — умолително настоя тя. — И да не се набиваш на очи!

Отсега си даваше сметка колко ще е трудно да се въздържи да не припари до Мозъкотрошачката. Но пък и знаеше, че не бива да застрашава прикритието на семейството.

— Обещавам — промърмори той и стомахът му се сви.