Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (14)

Тринайсета глава

Фриц Гофман крачеше енергично по коридора, а Уилям подтичваше до него.

— Тобиас Уентън беше… е един от най-добрите криптолози в света. Знаеш ли какво е криптолог?

— Разшифровчик — отвърна Уилям.

— Точно така — усмихна се Гофман. — Откакто той изчезна, Институтът не е същият.

— Ама… — поде Уилям.

— Навярно имаш много въпроси — прекъсна го Гофман. — Ще се постарая да ти отговоря според силите си. Но това ще почака. Стана късно, а трябва да поспим. Стаята ти се намира в източното крило нагоре по стълбите. Сигурно ще се чувстваш уютно в нея.

Пак минаха покрай кавгобота. Уилям очакваше той да подхвърли нещо заядливо, но механичният хапливко си замълча. Дори се поклони почтително.

— Колко трябва да остана тук? — поинтересува се Уилям.

— Докато опасността отмине и Ейбрахам спре да те преследва. Обещавам ти да не скучаеш. За такива като теб имаме специални занятия. Попаднал си на най-подходящото място.

— За такива като мен ли? Значи и аз съм… кандидат, така ли?

— Бъдещето ще покаже. Но щом така и така ще поостанеш при нас, не е зле да ти намерим занимание. — Гофман се усмихна загадъчно и продължи нагоре по стълбите.

Стълбоботът тъкмо слизаше и се препъна, докато отчаяно се опитваше да направи място на Гофман. Гофман и Уилям прекосиха един коридор, навлязоха в едно от големите странични крила и спряха пред червена врата, която се отвори със звучно „бжжжжт“.

— Стаята е скромна по размери, но е обзаведена с всичко необходимо. — Гофман го разведе и му показа най-важните неща. — Утре сутринта ти предстои урок с Бенджамин Слапъртън. Той ще ти обясни повече каква е дейността на Института. Малко е ексцентричен, но е сред най-добрите ни криптолози. Тук ще се чувстваш страхотно. Лека нощ.

Гофман се изниза заднешком и вратата се хлопна. Уилям се огледа. Стаята беше оскъдно мебелирана: спретнато легло с карирана завивка и възглавница, скрин и бюро пред малък прозорец. Уилям седна на леглото. Прехвърляше наум думите на мъжа. Дядо му е бил сред основателите на Института… С какво всъщност се занимаваха учените тук? И откъде Гофман беше толкова сигурен, че на това място Уилям е в безопасност?

Момчето стана и отиде да провери дали вратата е заключена. Разтърси дръжката.

— Вратите винаги се заключват след единайсет часа — обади се неочаквано глас.

— Майчице! — Стреснат, Уилям отскочи назад.

Наведе се напред и забеляза малък високоговорител непосредствено над дръжката.

— Ти говореща врата ли си? — попита Уилям.

— Само почасово — последва отговор. — До година-две ще си намеря по-престижна работа. Амбициозна съм.

— Амбициозна?

— Да. Много амбициозна — отсече вратата. — Фантастична готвачка съм. На света няма по-вкусна лазаня от моята. Смятам да стартирам собствено кулинарно предаване по телевизията.

— И как правиш лазаня, като нямаш ръце? — изуми се Уилям и отстъпи крачка назад.

След всичко, случило се до момента в Института, нямаше да се изненада, ако изведнъж от вратата изскочеха две метални ръце.

— Добре, де. Хвана ме натясно. Само те будалкам. Наистина съм говореща врата. Но почти успях да те преметна — засмя се от сърце вратата.

И Уилям се засмя. Беше му много приятно и добре се разведри.

— Знам, не ми е работа да питам — поде след малко вратата, — но когато в Института идват нови хора, ми става любопитно.

— Какво те интересува?

— Защо приемат нов кандидат по това време на годината?

— А ти ще ми обясниш ли какво означава да си кандидат?

— Не ти ли обясниха вече?

— Не.

Вратата помълча.

— Уф, май се разприказвах повече, отколкото трябва — въздъхна тя.

— Кажи ми, де. Какво значи да си кандидат? — примоли се Уилям.

— Добре — склони вратата след кратка пауза. — Кандидатите са кодоразбивачи… Или, по-точно хора с потенциал да станат кодоразбивачи. Ето, казах ти. Не ме питай повече. — Явно вратата не искаше да навлиза в подробности.

— Дядо ми е бил разбивач на кодове.

— А…

— И май е работил в Института.

— Как се казва? — попита вратата.

Уилям се поколеба.

— Хайде, де — подкани го нетърпеливо тя. — Иначе няма да е честно. Аз на тебе, ти на мене.

Уилям се озърна, за да се увери, че е сам в стаята, и се наклони към вратата.

— Тобиас Уентън.

Почувства се странно, като изрече на глас името на дядо си. Като по-малък, докато лежеше под завивката в леглото, понякога си шепнеше името му. Но на висок глас не го беше произнасял. Зачака реакция от вратата. Тя обаче мълчеше.

— Ехо, тук ли си? — попита той.

Никакъв отговор. Уилям почука леко по високоговорителя.

— Тук ли си?

— Тобиас Уентън ли каза? — прошепна вратата. — Сигурен ли си?

— Абсолютно — потвърди Уилям. — Чувала ли си за него?

— Как да не съм! Тобиас Уентън е най-великият криптолог, работил в нашия Институт. Дълги години отсядаше в тази стая.

— Сериозно? — изненада се Уилям.

— Да. Непрекъснато пътуваше. Винаги посрещах завръщането му с радост. Разказваше ми какви ли не вълнуващи истории. Бяхме изключително добри приятели. После внезапно… — вратата млъкна.

— Той изчезна — довърши Уилям.

— Да. И отнесе… — Високоговорителят изпращя. — Стига толкова. Казах достатъчно. Ако искаш да знаеш повече, обърни се към господин Гофман.

— Чакай малко!

— Говори с Гофман — повтори вратата. — Преди да изчезне Тобиас, двамата не бяха първи приятели, но все пак…

— И защо са се скарали? — ококори се Уилям.

— Казах предостатъчно — настоя вратата и млъкна.

Уилям почака. После внимателно почука върху нея.

— Ехо?

Отговори му само воят на вятъра отвън. Уилям се обърна и видя как снегът шиба прозорчето.

Надникна в мрака. Все още не се чувстваше в безопасност тук. Дали това крехко прозорче бе способно да удържи напора на онова, което бе нахлуло в дома им в Норвегия?