Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (11)

Десета глава

Самолетът се издигна във въздуха. Обезопасен с предпазен колан, Уилям се возеше сам в целия пътнически салон. Салонът не беше обикновен. Вместо кресла имаше големи бели дивани. През илюминаторите момчето виждаше ниските облаци. Ослушваше се напрегнато. Чуваше се само глухо бумтене на двигатели. Всичко наоколо блестеше в бяло. Все едно се намираше на борда на луксозен космически кораб.

Стресна се, защото масата пред него неочаквано се разполови и от процепа между двете части изникна екран. Върху екрана се показа синьо лого с надпис „Институт за постчовешки изследвания“. Логото се завъртя два-три пъти и избледня. На негово място се появи Малин.

— Добре дошъл на борда, Уилям Уентън. Ние от Института за постчовешки изследвания най-сърдечно те приветстваме по случай постъпването ти като кандидат и ти желаем успех — изрече тя с приятен, но монотонен глас. — Надяваме се досега да си пътувал комфортно. След малко ще ти поднесат храна и напитки. Въпроси?

— Кандидат…?

— След малко един от нашите информациоботи ще отговори на всичките ти въпроси — прекъсна го Малин. — А дотогава ще имаш възможността да се насладиш на виртуална обиколка из Института.

На екрана се заредиха кадри от колосална бяла сграда.

— Институтът е създаден през 1967 година и оттогава работи неуморно върху научни изследвания в служба на цялото човечество — продължи Малин.

Фасадната стена на сградата върху екрана — бяла и лъскава колкото и самолета, в който се возеше Уилям — беше от камък и изглеждаше много стара.

— Тук, в Института за постчовешки изследвания, минало и бъдеще съжителстват в перфектна симбиоза. Институтът е специализиран в изследвания в сферата на биотехнологиите и изкуствения интелект. Всяка година приема ограничен брой кандидати, отличили се в областта на криптологията и решаването на логически задачи. В качеството си на кандидат за Института ще имаш възможността да се възползваш от цялата ни технологична база. Нашата задача е да направим престоя ти възможно най-ползотворен и да бъдем на твоите услуги. Благодаря ти за вниманието.

Екранът потъмня и потъна между двете части на масата.

Уилям се чувстваше крайно объркан. Институт за постчовешки изследвания? Защо, за бога, го бяха довели тук? И какво се очакваше от един кандидат?

Чу как вратата на пилотската кабина се отвори. Наведе се напред и видя към него да се задава количка за сервиране. Тя изскърца и спря.

— Имате избор между багета от пълнозърнесто или бяло брашно. Със синтетична шунка или синтетично тофу? Ако сте жаден, предлагаме синтетична вода, синтетичен портокалов сок и марсиански сок — изреди количката с метален глас.

Стъписан, Уилям се взираше в нея.

— Е, какво ще желаете? — нетърпеливо попита количката.

— Ами… багета с шунка и марсиански сок — смотолеви Уилям.

— Удачен избор. По това време на денонощието марсианският сок е с най-високи вкусови качества.

Вдигна се капак и механична ръка постави багетата и чашата със сока върху масичката пред Уилям.

— Добър апетит — пожела му количката за сервиране. — Почистобот ще мине да разтреби, след като приключите.

И се отдалечи на заден ход, набирайки скорост. Чу се пиукане.

— Какво става? — сепна се Уилям.

— Почистобот ще мине да разтреби — повтори количката. — Не бързайте. Няма нищо спешно.

И се прибра в пилотската кабина.

Смаян, Уилям поклати глава и погледна поднесената храна. Разопакова багетата и я подуши. Какво ли представляваше тази синтетична шунка? А марсианският сок?

Предпазливо отхапа от багетата и започна да дъвче. На вкус шунката наподобяваше шунка от природни продукти, дори по-хубава. Уилям отхапа втора хапка. После още една. Само след минута вече дъвчеше с огромен апетит. По-вкусен сандвич не беше ял през целия си живот.

Накрая отпи от марсианския сок, междувременно променил цвета си в червен. Имаше вкус на сладки ягоди и ванилов сладолед. „Чудна работа“, помисли си Уилям и отпи втора глътка. Този път сокът дъхаше на портокал и беше оранжев.

Неочаквано вратата на пилотската кабина се отвори и количката отново се запъти към него.

— Отпадъци? — попита учтиво тя.

— Ти не си ли онази количка, която…

— Не. Не съм онази! — отрече обидено количката. Вдигна се капак, изскочи механична ръка и грабна празната пластмасова чашка и мръсната салфетка. — Много ви благодаря. Желая ви приятно пътуване — добави почистоботът и даде заден ход.

— Само да попитам…

— Очаквайте посещение от информациобот, оторизиран да отговори на въпросите ви — количката се отдалечи.

Уилям се облегна на дивана, затвори очи и се опита да си събере мислите. За пореден път чу, че вратата на кабината се отваря. Вдигна глава. По пътеката между диваните се задаваше количка, която се закова рязко до него.

— Въпроси? — попита сприхаво тя.

— Да. Една и съща количка ли отговаря за сервирането, за почистването и за информацията?

— Въпросите от екзистенциален характер са предмет на обсъждане с нашия философобот! След малко ще ви го изпратя. Друго?

— Защо съм тук?

— Момент… — Количката се умълча.

Мигащите й светлинки угаснаха. Или се изключи, или даде накъсо.

— Ехо? — Уилям я потупа предпазливо.

Тя издаде кух метален звук. Все едно се включи празен тостер.

Количката не помръдна повече.

Уилям се огледа объркано.

Неочаквано лампичките пак светнаха и количката се съживи.

— Простете за закъснението — извини се тя. — Ще отговорим на запитването ви, когато пристигнете в главната квартира.

Той се отпусна на дивана. Беше прекалено изморен да се препира с някаква количка.

— Имате ли други въпроси? Поддържам богата информационна база: включва въздухоплаване, преработка на отпадъци и синтетична кулинария.

— Не, благодаря. Няма нужда.

— Приятно пътуване тогава. Ще се приземим след час и тринайсет минути — количката тръгна заднешком. — Лека нощ!

— Как така „лека нощ“?! Аз нямам намерение да спя! — възрази Уилям.

На тавана над него се отвори капак и оттам изпадна прозрачна маска. Той усети миризмата, но вече беше твърде късно. Очите му се затвориха.