Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (18)

Седемнайсета глава

Уилям скочи от леглото, изприпка по студения под и отвори вратата. Очакваше да завари апетитна закуска като вчера. Какво беше обаче неговото разочарование, когато видя единствено кафяв пакет.

— Действай, де — подкани го вратата. — Отворѝ го. Днес е голям ден.

Уилям го вдигна и се разочарова още повече, когато усети колко е мек. Отиде да седне на леглото. Под опънатия канап беше пъхната малка, написана на ръка картичка. Издърпа я и прочете: „Яви се в столовата точно в 07:00.“

Усети внезапен прилив на радост. Предстоеше му да се запознае с другите кандидати. И да види Иския. Отвори пакета и какво да види?

Купчина дрехи.

Стана и се зае да ги вади една по една върху леглото: сиво туидено сако, резедава риза, папийонка, тъмносин панталон и чифт черни обувки.

Няколко минути по-късно застана облечен пред огледалото. Сакото му беше малко голямо, а панталоните — доста длъжки.

Изглеждаше съвсем различен.

Прекалено сериозен.

Разроши си косата.

Не помогна.

Поразхлаби папийонката и разкопча най-горното копче на ризата си.

Ето, най-накрая придоби малко по-небрежен вид.

Вниманието му привлече кожен етикет, пришит към джобчето на ризата. Приближи се още към огледалото да огледа етикета. Там имаше изрисуван орб. Уилям взе орба от нощното си шкафче и го пъхна в джобчето на ризата. Оказа се по мярка.

— На добър час, Уилям! — пожела му на тръгване вратата.

Уилям се отправи към стълбите. Нещо обаче го накара да спре. Обърна се. В дъното на коридора стоеше възрастна жена. Буташе количка за почистване. Гледаше го, но не го поздрави. На рамото й беше кацнало колибри. Уилям й кимна, обърна се и продължи по коридора. Хвърли последен поглед назад, преди да поеме по стълбите. Старицата вече я нямаше.

Пред прага на столовата Уилям спря. Вътре имаше повече от сто души. Предимно възрастни. Някои в бели палта, други в костюми. Роботи с различен външен вид сновяха пъргаво между кръглите маси. Със светкавична бързина поднасяха пълни чинии и отнасяха празните.

— Уилям Уентън?

Уилям се завъртя: към него на четири колелца се носеше висок, слаб робот в черен костюм.

— Аз съм — потвърди момчето.

— Последвайте ме — нареди роботът, обърна се и влезе навътре в столовата.

Уилям преглътна и тръгна между масите. Някои от присъстващите вдигнаха поглед от блюдата си и му кимаха. Той им кимаше в отговор.

— Уилям — чу зад гърба си.

Извърна се. Бенджамин Слапъртън седеше сам до една маса и му махаше.

— След закуската имате час при мен. Ще се видим — усмихна се той.

Уилям му кимна сухо и продължи след сервиробота.

— Заповядайте. Това е вашето място. — С тънката си ръка роботът му посочи маса, до която седеше Иския заедно с още петима души.

Всички те изглеждаха връстници на Уилям. Носеха същата униформа като него. Знаеше, че са особено интелигентни, но на външен вид бяха съвсем обикновени. Наглед по нищо не се отличаваха от съучениците му в Норвегия. Поздрави ги учтиво. Те му кимнаха, но не обелиха и дума.

Уилям седна. Иския му хвърли бегъл поглед. Той й се усмихна, а тя продължи да се храни.

Да не би да му се сърдеше за вчера? Защото Уилям бе стигнал нейното ниво? Или защото бе навлязъл в нейната територия?

Притрябвали са му противните й растения и скапаната й градина!