Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (19)

Осемнайсета глава

— Ама че работа! — пъшкаше Слапъртън. — Закачил се е някъде и не мога да го разгъна.

Беше се качил на една преносима стълба и човъркаше с показалка навит на руло плакат, закрепен над бялата дъска.

Учениците, малко на брой, седяха на столове и нетърпеливо го наблюдаваха. Слапъртън се изправи и стълбата се разклати застрашително. После дръпна силно плаката и той се откачи. Стълбата полетя назад, а Слапъртън, с плаката в ръка, се строполи възнак върху бюрото си.

Мигом се изправи на крака с победоносна усмивка.

— Виждате ли? Всичко е възможно, стига човек да не се отказва! — извика доволно той и скочи на пода. — Деца, днес е специален ден. Към нас се присъединява нов кандидат. Моля, посрещнете Уилям Уентън. — Слапъртън го посочи и се усмихна. — Идва при нас чак от далечна Норвегия.

— От Норвегия ли? — възкликна едно момче.

Двама-трима се разсмяха.

— Носиш ли си орба? — попита Слапъртън, без да им обръща внимание.

Уилям кимна.

— Вчера постигна ли някакъв напредък?

Уилям се поколеба. Предпазливо хвърли поглед към другите.

— Разбираемо е. Повечето кандидати смятат началото за най-трудно.

Уилям кимна.

— Той вече е минал на трето — обади се сух глас от най-задната редица.

Уилям надзърна през рамо. Беше Иския.

Впечатлени, останалите нададоха възгласи. Слапъртън избухна в неудържима кашлица.

— Трето ниво? — едва издума той.

Всички погледи се впериха в Уилям.

— Да видим! — Слапъртън тръгна към него.

Уилям извади орба от джобчето на ризата си и му го подаде. Слапъртън го грабна с отривисто движение. Обърна се и се върна зад катедрата. Докато разглеждаше щателно орба, си мърмореше нещо под нос. Почеса се по главата и застана с гръб към класа. Стоя така дълго, едва ли не цяла вечност, и се завъртя с лице към кандидатите. Изгледа Уилям през присвити очи. Уилям беше сигурен, че това своеволие няма да му се размине току-така. Навярно беше нарушил някое тукашно правило и щяха да му отнемат орба. Или да го изключат от класа на кандидатите.

— Как успя да…? — Слапъртън посочи красноречиво орба.

Уилям мълчеше.

Слапъртън плъзна поглед към кандидатите.

— Колко от вас са стигнали до трето ниво? — попита той и вдигна високо орба на Уилям.

Кандидатите мълчаха.

— Колко? — повтори Слапъртън.

Иския вдигна ръка.

— Друг? Фреди, ти?

Той посочи едно едро момче с кестеняви къдрици. Онзи поклати глава и изгледа злобно Уилям.

— Постижението ти е феноменално, Уилям. — Слапъртън му върна орба и Уилям побърза да го прибере в джоба си. — В Института имаме много надарени кандидати, но това… — Той извади от джоба си бяло дистанционно. Измери момчето с поглед, потупа главата си с дистанционното и продължи: — И така, днес по програма имаме историческа технология. Докъде стигнахме?

Уилям погледна останалите. Фреди го стрелна язвително.

— До батериите на египтяните — подсети учителя Иския.

— А, да. Вярно. Говорихме за лампи, работещи с електрически ток още преди цели четири хиляди и петстотин години.

С дистанционното Слапъртън посочи разгънатия плакат.

— Ето така са изглеждали — продължи той, когато там се появи изображение на пръстена саксия. — Работели са на същия принцип като днешните батерии. Нищо сложно.

Той натисна едно копче от дистанционното. Пръстената саксия изчезна. Замени я кошница с картофи.

— Колко картофа са нужни, за да светне една електрическа крушка? — попита и огледа кандидатите. — Само да уточня, че това не е поредният виц за електрически крушки — добави той с усмивка.

Иския вдигна ръка.

— Други? — попита Слапъртън.

— Два — обади се Уилям.

Иския го изгледа неприязнено.

— Правилно — отсъди Слапъртън. — Токът от два картофа е достатъчен, за да светне една електрическа крушка.

Уилям и преди беше виждал лампи с картофи — в една от дядовите си книги. Слапъртън прибра дистанционното в джоба си и пак мина зад катедрата. Вдигна две кутии. Едната беше пълна с картофи, а другата — с електрически крушки и кабели.

— А сега да проверим експериментално!

Забил поглед в чина си, за по-малко от минута Уилям сглоби картофена лампа.

— Гениално, момче — похвали го Слапъртън. — А сега, понеже си приключил, би ли помогнал на останалите?

Уилям се изчерви. Нямаше никакво, ама никакво желание да обикаля от чин на чин и да наставлява другите кандидати. Огледа се. Едни го гледаха неприязнено, други си шушукаха. „Нищо ново — помисли си той. — Тук съм едва от час, а вече се превърнах в аутсайдер.“

— Ще те задържа за минутка, Уилям — извика Слапъртън след края на урока, докато кандидатите се изнизваха от стаята. — Нещо против?

Момчето остана. На минаване покрай него Фреди грубо го избута.

— Извинявай — каза Уилям.

— Смотаняк! — просъска онзи.

— Уилям, затвори вратата и ела насам.

Слапъртън го следеше с очи, сякаш се канеше да му каже нещо, но все още претегляше „за“ и „против“.

— Отлично познавах дядо ти — изплю все пак камъчето той.

Момчето зачака продължението.

— Бяхме добри приятели до самото му изчезване. Заедно сме ходили да правим разкопки по целия свят. Вероятно изобщо не бива да ти го казвам, но… — Слапъртън се подвоуми.

— Да ми кажете какво? — Уилям изгаряше от нетърпение.

Слапъртън надзърна през рамо, наведе се напред и прошепна:

— Говори ли ти нещо названието „луридий“?