Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (13)

Дванайсета глава

Уилям се огледа. Стените и таванът бяха от лъскава стомана. Подът — също. Диванът в ъгъла изглеждаше чисто нов. Не личеше изобщо някой да е сядал на него. Уилям застана пред едно бюро. Предметите върху него бяха подравнени по ръбовете му. Никъде не се виждаха книги. Помещението не приличаше по нищо на библиотека.

— Господин Гофман ще дойде всеки момент — обади се дрезгав глас.

Уилям се обърна, но не видя никого. Затова остана на място и продължи да чака. Добре бе запомнил предупреждението на домакина да има едно наум с библиотекаря.

— Ти глух ли си? Казах, че господин Гофман ще дойде всеки момент! — повтори гласът.

— Чух, чух, но… ти къде си?

— Как къде?! Ето ме — малко раздразнено отвърна гласът.

Уилям чу бръмчене на двигател. Човек обаче все още не се виждаше.

— Зад теб — уточни гласът.

Уилям се обърна и чак сега видя робот на колелца с четири дълги ръце. Роботът, лъскав до блясък като цялата библиотека, се сливаше с обстановката и изглеждаше едва ли не прозрачен.

— Ти ли си библиотекарят?

— Аз съм — потвърди роботът. — Казвам се Албърт.

— Но къде са всички… — поде Уилям. Огледа се и не успя да довърши изречението си, защото една от дългите метални ръце се стрелна напред и го убоде с игличка по пръста.

— ОХ! — извика момчето и мигом си дръпна ръката. Погледна си показалеца. Червенееше капчица кръв.

— Извинявай. — Една от другите три ръце на Албърт изсмука капката с помощта на пипета.

— Ама какво правиш! — извика Уилям и го изгледа ужасен.

— Просто една нищо и никаква кръвна пробичка. Съвсем безобидна работа — увери го Албърт и се отдалечи. — Готово. Седни на дивана. Ще ти дам нещо за четене. Нали все пак сме библиотека.

И му връчи електронен четец. Уилям се поколеба за момент, но го взе и се настани на дивана с намерението да се отпусне. Загледа се в четеца, ала неочаквано някой здравата го оскуба.

— ОХ! — извика той и погледна объркан робота.

Албърт държеше кичур отскубната коса.

— Извинявай — скри кичура зад гърба си. — Съвсем стандартна процедура. Нужна ни е проба и от косата ти. Няма повече да те тормозя, обещавам. Вече приключих. Честна дума.

Уилям се облегна и включи четеца. На екрана се появи списък с наличните книги. „Алтернативна математика“, „Пирамидална теория“, „Оригами за роботи“. Не успя да сдържи усмивката си. Този Институт започваше да му харесва.

— Навярно си чел някои от тях — обади се глас зад гърба му.

Уилям се обърна. Необичайно висок и слаб мъж, облечен в черен костюм, се подпираше на бял бастун. Косата му имаше цвета на въглен. Гледаше Уилям с изразителни тъмни очи.

— Добре ли пътува? — поинтересува се мъжът.

— Д-да — заекна Уилям.

— Чудесно. — Мъжът премести погледа си върху Албърт. — Изпълни ли каквото ти заръчах?

— Да. — Роботът му подаде пипетата и кичура, отскубнат от Уилям.

— Свободен си. Остави ни насаме — нареди мъжът.

Албърт тръгна към коридора. Високият непознат изчака вратата да хлопне. Чак тогава се приближи до Уилям и му протегна ръка.

— Фриц Гофман — представи се той. — Седенето винаги е за предпочитане пред стоенето прав — продължи той и подкани Уилям да се настанят. — Ти не знаеш нищо за мен, но аз знам доста за теб. — Мъжът изгледа момчето сериозно.

— Защо съм тук?

— Дълга история. За твое добро е. Постепенно ще ти се изясни. В момента просто ми се довери. Става ли? — попита Гофман.

Уилям измери продължително високия слаб мъж и чак тогава кимна.

— В клипа, който ми пуснаха в самолета, се говореше за кандидати — каза Уилям. — Аз такъв ли съм?

— Денят протече доста динамично и ти се струпа много нова информация. Тук си главно защото в момента това е най-безопасното място за теб. Според мен обаче от теб може да излезе добър кандидат. Утре ще узнаеш повече.

— Къде са родителите ми?

— Добре са и са извън опасност. На сигурно място. Този път обаче ви се размина на косъм.

— Този път ли? — не разбра Уилям.

— Да. Ейбрахам Тели се е пробвал и преди.

Ейбрахам Тели? Уилям преглътна.

— Той пък кой е?

Гофман го изгледа сериозно.

— Един много… опасен… човек — тихо отвърна той.

— Заради него ли се преместихме в Норвегия?

Мъжът позабави отговора си.

— Може да се каже…

— Но защо ни преследва? — не спираше да разпитва Уилям.

Гофман се наклони към момчето.

— Не преследва вас… а само теб.

Уилям се вцепени.

— Само мен ли?

— Тук няма как да те намери, Уилям. В момента Институтът е най-сигурното убежище за теб. Ще останеш, докато издирим Тобиас.

Сърцето на Уилям подскочи. Тобиас?

— Д-дядо ми ли? — заекна момчето.

— Да. Тобиас Уентън — потвърди Гофман.

— Вие познавате ли го?

— И то много добре — усмихна се мъжът. — Дядо ти е един от основателите на Института.