Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (27)

Двайсет и шеста глава

По пода дращеха остри нокти.

— Какво е това? — извика Уилям. От върха на стълбата не виждаше нищо.

— Кое? — попита повдигоботът.

— Звукът. Прилича на… животно?

— Сигурно е Лайка.

— Лайка… — повтори Уилям. Сети се за предупредителната табела при входа. — Коя е Лайка?

Стълбата не отговори. Нещо остърга другия край на шкафа.

— Лайка опасна ли е?

— Само ако я приближиш.

— Е, взех каквото ми трябваше. — Уилям се огледа. — Намери Иския и ни изведи оттук.

Неочаквано осветлението угасна.

Застинал, Уилям се ослуша напрегнато.

В непрогледната тъма чуваше единствено как сърцето му препуска по-бясно от пощръклял кон. Чу как нещо се движи долу. Нокти чаткаха по твърдия каменен под. Нещото спря точно под него. Уилям се опита да се успокои с мисълта, че се намира нависоко. Предпазливо се надвеси над ръба на стълбата и надникна.

И какво да види?

Две сини очи блещукаха в мрака. Разнесе се гърлено и продължително ръмжене. Уилям се изправи внимателно и притаи дъх.

— Моля те, върви си, върви си — заповтаря тихо той.

От тавана над него се разнесе щракане. Щрак, щрак, щрак… Една по една светлините се появиха и след малко целият архив изплува от мрака. Уилям погледна надолу. Сините очи бяха изчезнали.

— Изведи ме оттук! — изкомандва той.

— Сигурен ли си, че не искаш да хвърлиш едно око на някое томче за индустриалната революция? — пробва се повдигоботът.

— Напълно.

Стълбата започна да се снижава към пода на тласъци. Уилям се озърташе неспокойно. От Лайка нямаше и следа — каквото и да представляваше тя. След малко стълбата набра скорост и прелетя с шеметна скорост между високите стелажи — по пътя, по който дойдоха.

Зад един ъгъл Уилям видя Иския. Стоеше върху сивата стълба на височина някъде около средата на един стелаж и се взираше в папката пред себе си. Изглежда, беше намерила каквото търсеше.

— Спри! — изкомандва повторно Уилям, гумите изцвилиха, стълбата поднесе странично и спря до Иския. — Откри ли досието си?

— Мхм — потвърди момичето, избягвайки да среща погледа му, хлопна папката и я мушна под якето си. — Да се махаме оттук — настоя тя, като продължаваше да гледа надолу.

— Проблем ли има? — попита Уилям. Иския се държеше малко странно. Някак резервирано.

— Същество на име Лайка дебне наоколо. Най-добре да изчезваме час по-скоро. — Иския хвърли поглед през рамо.

И малко по-нататък, до един стелаж, Уилям я видя. Старицата просто си стоеше, напълно неподвижно, с неизменното колибри на рамото си, и се взираше в Уилям със студените си очи.

— Иския — прошепна той, без да отмества поглед от старицата.

Момичето се обърна.

— Какво ще правим сега? — попита шепнешком.

— Ще броя до три и на три ще те издърпам при мен. Твоята стълба ще й препречи пътя и тя няма да може да ни подгони — прошепна Уилям, докато се навеждаше напред и хващаше ръката й. — Едно… две… три!

Иския скочи.

— Тръгвай! — извика Уилям на повдигобота.

Старицата закрачи към тях.

— Накъде? — попита стълбата.

— Възможно по-далеч оттук! — извика Уилям. — Хайде, давай!

— Слушам и изпълнявам. — Стълбата се задвижи на заден ход, обърна и набра скорост.

Уилям хвърли поглед към старицата. Тя вече тичаше — все по-бързо и по-бързо.

— Твоята стълба ще я спре, Иския!

Нейната стълба наистина препречваше пътя между стелажите. Старицата прескочи високата стълба и продължи напред. Ужасѐн, Уилям нададе вик.

— Лошо ни се пише!

Неочаквано старицата се разполови. Горната част на тялото й се откъсна от кръста, полетя напред и се приземи върху ръцете. Тазът и краката увеличиха скоростта.

После двете половини се превърнаха в нещо, което Уилям вече беше виждал.