Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (9)

VI
Шестият ден преди Календите на юни

На следващия ден Публий Аврелий чакаше в началото на Викус Лакус Фунданис, в покрайнините на Субура.

Къщата на Метроний се намираше на един от склоновете на хълма Авентин, оттатък Циркус Максимус: оттам, малко преди това, Кастор беше накарал Менон, най-пъргавия и бърз от нубийците, който биеше всичките си братя по скорост и ловкост, да потегли. Възложена му беше задачата да измине колкото е възможно по-експедитивно маршрута, който консулът е трябвало да извърви, за да пристигне на местопрестъплението, и да се върне вкъщи навреме за ientaculum.

Най-накрая носачът, запъхтян, се появи по пътя, който водеше към Форума на Август.

— Закъснях, domine, пътят ми се пресече с този на девствените весталки! — извини се разочаровано, че не е успял да докаже максимално възможностите си.

Аврелий кимна в знак на съгласие, тъй като всички бяха задължени да дават предимство на покритата каруца на жриците, единственото превозно средство, теглено от животни, на което бе позволено да преминава по улиците на Рим, превърнат в необятен пешеходен остров в дневните часове.

Не след дълго сенаторът, държейки под око пясъчния часовник, даваше отново знак на Менон за тръгване. Кастор щеше да е този, който да отбележи часа на завръщането му в дома на консула.

Междувременно жегата бе станала непоносима, въпреки че това беше само началото на изключително топлото лято. Аврелий подсуши потта от челото си с крайчеца на одеждата си, проклинайки ужасната си суетност, която го подтикваше да излиза гологлав, вместо да се крие от слънцето под грозна широкопола шапка, която мнозина от съгражданите му използваха.

С рязко движение на ръката пясъчният часовник изчезна сред гънките на скромната му туника, с която се беше предрешил, и се огледа наоколо, търсейки с поглед thermopolium, за да утоли жаждата си. Точно на ъгъла на площадчето един спретнат мраморен тезгях обещаваше отдих и прохлада.

— Имате ли ледена cervesia? — попита Аврелий, без да таи голяма надежда, защото светложълтата напитка на келтите не се ползваше във Вечния град със същата популярност, която имаше в Галия, Иберия и другите провинции.

— Сервираме само греяно вино — отговори кръчмарят с гримаса на отвращение, която ясно изразяваше мнението му относно пиячите на cervesia. За какъв го вземаше този лентяй? Може би за белгиец с увиснали мустаци? Добре де, така е, той беше роден в Бриксия, която на практика не се намираше много на юг, но въпреки това беше човек, дошъл отсам Алпите, а не недодялан варварин от другата им страна!

— Греяно вино? Не, по-скоро ми дай кладенчова вода.

— Половин ас — заяде се нарочно питиепродавецът. „Всичките тези разорени контета — мислеше си — с техните току-що избръснати бузи, ухаещи перчеми и чисти нокти се подпираха на тезгяха, започваха някакъв разговор, сядаха удобно на сенчестите маси, но за консумация и дума не отваряха!“

Но стана така, че когато Аврелий сложи в ръката му един сребърен денарий, клетникът преглътна сконфузено, тъй като имаше в касата си само две сестерции и се дразнеше при мисълта, че трябва да си признае, че няма да му върне…

— Нямам дребни; тази сутрин всички се изсипаха да си развалят парите при мен! — извини се. — Но ако почакаш няколко секунди, ще мога да ти сервирам от чистото винце, което държа в избата. Ти междувременно се настанявай! — каза и се разбърза да избърше грижливо прахта по разнебитената пейка. След малко се върна с малка амфора, следван от слугинчето, което носеше ветрило от слама, по-голямо от него.

— Прави вятър на господина, Гратила! — изкомандва робинята, станал изведнъж твърде словоохотлив, след което седна пред Публий Аврелий и опря лактите си на педя от кесията, която патрицият бе оставил на видно място върху масата.

— Какво стана с онзи, когото го нападнаха точно тук отпред, оцеля ли? — подхвърли сенаторът, който бързо се възползва от новопоявилото се користолюбиво благоразположение на кръчмаря.

— Как не, умря на място. Мога да ти гарантирам, защото го видях с очите си!

— Наистина ли? Въпреки че според vigiles не е имало свидетели — удиви се Аврелий.

— Ех, да не съм глупав, че да разказвам личните си преживявания на стражите, при това без никаква облага! Обичам вино, а не вода от реката, и не държа да ме цамбурнат в Тибър! — възкликна, поглеждайки към кесията. — Бях точно тук, зад прозореца, когато онзи клетник дойде: носеше тога, последен писък на модата, с лъскави катарами и чисто нови calcei, затова и се удивих, че го виждам толкова близо до Субура без никаква охрана. Но нека да се разберем правилно, не че тук са по крадци, отколкото тези от богаташките квартали, ама, ако един състоятелен мъж се разхожда под носа на някого, който не знае как да свърже двата края, ех, нали разбираш… След това научих, че онзи будала е бил оставил носачите си в popina на Белона, която се намира от другата страна на сградата. За Херкулес, питам се аз, може ли да има по-глупава постъпка от тази? — възкликна кръчмарят, замлъквайки внезапно. Една монета беше достатъчна, за да накара говора му чудодейно да се възвърне. — Слушай какво става по-нататък: преливам вино от една делва, когато поглеждам през прозореца, и зад контето виждам, че изниква един негодник, целият обвит в тъмно наметало, с ниско нахлупена качулка. Тъкмо се питах каква ли болест го е налегнала, за да се покрие от главата до петите в тази жега, когато той с отскок застана зад гърба на елегантния мъж. Веднага разбрах, че се готви да му се нахвърли…

— И започна да крещиш, за да го предупредиш! — довърши сенаторът.

— Да не съм луд! Напротив, прилепих се добре към стената, за да не ме види: знаеш ли, все заради алергията ми от водата в Тибър… Всъщност мъжът с мантията вдигна ръка и контето падна на земята, а той избяга в уличката. — Питиепродавецът отпи голяма глътка вино и продължи: — Едва тогава излязох на улицата. Клетникът вече се бе строполил на земята, а върху тогата му — избило червено петно. Гледката беше потресаваща, повярвай ми, дори и за мен, дето съм виждал какви ли не неща. Кръвта привличаше насекомите — мухи, оси, комари, — голяма гадост, а очите на мъртвия бяха угаснали в някакво странно изражение, сякаш се питаше какво ли му се случва… клетникът имаше право да си задава този въпрос, нима точно на него му беше ред да умре!

— Какво? — ужаси се патрицият.

— Хм, според vigiles се касаеше за някакъв Антоний. Но убиецът го нарече другояче: Авланий, Авзоний или нещо подобно…

— Може би Аврелий? — подсказа му сенаторът и усети, че го избива студена пот.

— Да, да, точно така: Аврелий!

— Свещена Афродито, сигурен ли си? — промърмори изплашено патрицият.

— Как не! — отвърна му кръчмарят, слагайки ръката си върху гърдите. — Ако не ми вярваш на мен, попитай онези цветарки там отсреща!

Все още слисан, Аврелий се приближи към сергията с цветя, разположена пред някаква мизерна стаичка. Две жени, които невероятно си приличаха, правеха малки букетчета от синчец, които подреждаха с вкус в два големи кратера, пълни с вода. Патрицият се възхити на сръчността, с която се движеха пръстите им, грабвайки пъргаво подрязаните стръкове, за да ги завържат само с едно бързо движение с тъничката конопена нишка.

— Искаш ли едно букетче, приятелю? Много са свежи! — посрещна го, без да се мае, по-младото момиче: добре сложена брюнетка, с голям кок от сплетени над челото й коси.

— Ооо, за този господин имаме и още по-хубави! — намеси се другата по-възрастна цветарка, но със същата чудата прическа като тази на първата.

Новопоявилата се се разбърза да покани патриция в дюкянчето, като не пропусна да прецени удовлетворено цветущия му и спретнат вид. Скромната туника и тоталната липса на бижута по новия клиент не я бяха подвели нито за миг: може би се касаеше за роба на някоя голяма фамилия, дори направо за ковчежника или счетоводителя им, поне ако се съди по поддържаните му ръце и отличната изработка на калцеите.

— Имаме лилиуми, перуники и дори диворастящи рози. Освен това умеем да правим цветни украси за банкети, както и венци гердани.

— Добре, направете десетина и изпратете доставката на Викус Патрициус, на върха на хълма Виминал, в дома на Аврелиите.

Жената се усмихна доволно: значи този мъж живееше в domus на сенатор Стаций, пребогатия патриций, на когото му се носеше славата на ексцентрик и когото се бяха опитали да убият няколко дни преди това. Посещението му можеше да означава голяма възможност за нея и дъщеря й, затова не трябваше да го изпускат…

— Аз съм Зенобия, а това току-що напъпило момиче е Астерия. Ама не стой там да се пържиш под слънцето, ела вътре на хлад! — подкани го с любезна загриженост.

— Знаеш ли нещо за онзи мъж, който е убит тук отпред? — попита сенаторът, влизайки в мизерното дюкянче.

— Аз не видях как точно се е случило, но кръчмарят — да, той ми разказа всичко: онзи нещастник е вървял спокойно по пътя си, когато някакъв щурак, обърквайки го със сенатор Стаций, изскочил насреща му и го пронизал — съобщи жената, без да добави нищо ново в сравнение с това, което патрицият вече знаеше.

— Чу ли гласа му? — попита я разгорещено. — Звучеше ли като гласа на млад или стар човек? Как ти се стори — писклив или дрезгав? Мощен, строг, нисък или кудкудякащ? Би ли могъл да принадлежи на някоя жена?

Удавена в тази задъхана поредица от въпроси, Зенобия започна да се обърква.

— Не знам какво да ти кажа, беше просто един глас. Това, което ми се стори и не подлежи на никакво съмнение, е, че принадлежеше на човек, който е ядосан до смърт на господаря ти. Защото ти си слуга на сенатора, нали така?

— Да кажем, че живея в дома му — измъкна се ловко Аврелий. — Сега обаче трябва да тръгвам. Ето парите за цветята…

— Стой, стой, младежо, нека да се опознаем по-добре! — задържа го жената, като побърза да дръпне завесата на коптора. — Кажи ми нещо за Стаций. Говори се, че е безкрайно богат и че се отнася много добре с прислужниците си. Разбира се от само себе си, достатъчно е човек да те погледне и да му стане ясно, че ходиш на топли минерални бани всеки ден и не си се преработил… Слушай, имам едно предложение: какво ще кажеш да вземеш да убедиш господаря си да ни купи? Ние принадлежим на един скъперник, но от тези най-долните, който реши да затвори цветарския магазин и да ни продаде на тържището. Знаеш ли какво ще означава това за нас? Аз и Астерия ще бъдем разделени завинаги! Толкова се измъчих, докато я отгледам, не е лесно за една робиня сама да изправи на крака дъщеричката си… Тя е прекрасно момиче, всички го казват. Астерия, ела тук!

Девойчето се подчини и надзърна зад завесата.

— Ела се покажи на този добър човек; знаеш ли, той е част от familia на сенатор Стаций? Касае се за един много влиятелен мъж, ако успеем да влезем в дома му, за нас ще е голям късмет: край на нощите под течащия покрив, край на карантията от зверовете на арената и мухлясалия хляб в чиниите ни, край на пияниците, които трябва да прибираме в леглото си… Казват, че сенаторът цени красивите жени и притежава най-елегантните слугини във Вечния град. Астерия, покажи краката си на този господин! — заповяда на дъщеря си.

— Ама, мамо… възпротиви се момичето.

— Остави настрани престорената си свенливост, дъще. Ако не си намерим колкото е възможно по-бързо покровител, ще бъдеш продадена на някой бордей и тогава ще трябва да показваш много други неща, не само краката си! — възкликна Зенобия, като повдигна чак до слабините туниката на момичето, докато то, изчервявайки се, обръщаше главата си на другата страна от срам.

Аврелий, наслаждавайки се на недоразумението, прецени, че в действителност краката на девойката бяха прави, стегнати и никак не изглеждаха зле.

— Когато имаш възможност да поговориш с твоя dominus, намери начин да му намекнеш за красотата на Астерия. Важното е да вземе нея; аз все някак си ще се оправя, като знам, че тя е на сигурно място. Ако пък случайно го убедиш да ни купи и двете… ех, ще има нещичко и за теб, не знам дали ме разбра? — завърши жената, а очите й проблясваха игриво при мисълта за сърдечните обещания, които му даваше.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — зарече се Аврелий, усмихвайки се.

 

 

Сенаторът седеше на абаносовата маса в кабинета си, до бюста на Епикур и в компанията на своя верен секретар.

— Значи няма вече никакви съмнения, май наистина са искали да те убият! — констатира Кастор. — Само като си помислиш, че повдигнах планини и морета, за да те снабдя със сведения за наследството на Антониевците, надявайки се все още, че убиецът е знаел какво прави…

— Ама това не беше ли задача на нашия интендант? — припомни си Аврелий.

— О, не може да имаш вяра на Парис, domine. Мъж, който не пие, не яде месо и не ходи по жени, е трудно да свърши нещо както трябва.

— Той е отличен администратор, педантичен и честен — защити го патрицият.

— Дори твърде за моите вкусове! Всъщност, за късмет, добре че бях аз. Естествено, наложи се да се бръкна за някоя и друга дребна пара — уточни освободеният роб, представяйки сметката.

— Шейсет сестерции, ама ти луд ли си? С такава цифра можеш да подкупиш цял Рим, включително и императорските освободени роби!

— Еее, нима можех да се обърна към роби и прислужници, на които им стига и амфора с вино, за да им развърже езиците! Nummularii от Форума на Цезар са отлично платени точно за да си държат езика зад зъбите относно сделките на клиентите: нарушавайки банковата тайна, рискуват кариерата си или направо главите си.

— Надявам се, че сведенията ти си заслужават цената — избухна Аврелий, отваряйки кесията.

— Разбира се, господарю. Покойният Антоний Фелиций, както предполагаше, оставя в наследство съвсем малко: сребърна мина в Иберия, недействаща от години, и чифлик, кацнал на един остър връх в Самниум, до който не достига дори питейна вода. Плюс купчината заеми, естествено.

— Какво е станало с бащината му къща? Тя се падна на него, когато двамата братя си разпределиха наследството.

— Ипотекирана чак до основите; Антоний я е заложил като гаранция за една от своите най-злополучни сделки. Същият край е сполетял и обширните терени с маслинови горички в Крит, които майка му е била наследила от Метел Кретик, завоевателя на острова.

— Не вярвам Антоний да си е направил някога труда да отиде да ги посети.

— Точно обратното. Преди две години е прекарал известно време в Гортина като гост на управителя на Крит и Кирена.

— Който, гледай ти какво съвпадение, е Херений, покойният съпруг на Валерия. Всъщност на вечерята в дома на Помпония тя каза, че се е запознала с Антоний точно при тези обстоятелства — отбеляза Аврелий.

— Херений е служил на острова по времето на Тиберий, а когато му поверили провинция за управление, поискал да се върне пак там и като пропретор^[1]. Останал за повече от седем години, като живял в римския преториум^[2] по образец на малките ориенталски сатрапи^[3]. Спомняш ли си, че Гортина е избрана за столица на провинцията точно защото не била толкова враждебна към Рим по време на известната кампания на Метел Кретик. От един век е административен център със стотици хиляди жители, който се радва на голям просперитет. Разбира се, не е Рим, но театри и терми не липсват, атмосферата е по-спокойна, отколкото във Вечния град, и са възможни множество волности, на които тук обаче се гледа с лошо око…

— Накъде биеш, Касторе? Започна твърде отдалече, сякаш си открил нещо доста интересно… Ориенталски сатрап ли каза? Обзалагам се, че Херений е бил заобиколен с прекрасни робини!

— Ще загубиш облога, domine. Напротив, поддържал е истински харем, но от гръцки пехливани, да не говорим за слабостта му към „млечния“ сок на маковете, виреещи в Сикион, който се намира в изобилие и на добра цена на остров Крит…

— Изнежен женчо, зашеметен от опиума! Ето защо никога не е поискал да се върне в Рим, а ето и защо вдовицата му се държи, сякаш не е виждала никога през живота си мъж!

— За виждане ги е виждала, при това в изобилие… но те са били любовници на съпруга й — разпери ръце секретарят.

— Не ми казвай, че си се натъкнал на всичко това благодарение на nummularii от Форума на Цезар!

— Всъщност не. Кирия, слугинята на Валерия, ме осведоми за всичко, което ти съобщих.

— Не я изпускай тази девойка, Касторе: тя е източник на много ценна информация!

— Може да бъдеш напълно сигурен в това, господарю. Но за да ми разкаже въпросните дреболии, ми поиска само десет сестерции. Дадох й ги аз, domine, защото бях сигурен, че ще ми ги възстановиш…

Аврелий въздъхна, подавайки му поредната монета.

— Каза ли ти как е реагирала господарката й пред развлеченията на своя съпруг?

— Изглежда, никога не е правила трагедии. Херений е удовлетворявал всеки неин каприз, само и само да бъде оставен на мира с неговите смели шампиони, а цялото висше общество на острова се отнасяло с нея като с царица: не е малко за момиче, чиято зестра се е състояла само от две имения в Лукания. В двореца на римския преториум обаче е кипял толкова разпуснат и разкошен живот, че Антоний Фелиций, пристигнал за съвсем кратък престой, останал там почти шест месеца. Точно по времето на това свое пребиваване въвлякъл в една от своите нечисти сделки Валерий, който бил на посещение при зет си, обещавайки му коне и снабдяване с продоволствия, за да екипира шести легион.

— Учудвам се, че легионът не е бил съсипан! — изкоментира Аврелий.

— За малко — отговори Кастор. Доставките никога не пристигнали и тогава нашият Фелиций бил принуден да отстъпи на пълководеца всичките си земи на острова, за да го обезщети. Не след дълго, когато интересът му да се занимава с военни доставки стихнал, започнал да се занимава с публични търгове, лансирайки каузата на строители със съмнителна слава.

— Колко insulae са паднали заради него? — попита патрицият.

— Само една триумфална арка и два моста, ама маловажни; но всъщност и това не е било достатъчно, за да загуби връзките си по високите етажи на властта.

— Предполагам, с политици.

— Да, не на последно място и с нашия Метроний, който му поверил, дори и неофициално, кампанията си по избирането му за консул.

— Направо да се учудиш, че са го избрали! Впрочем сигурно му е коствало цяло състояние…

— Сам си направи сметката, господарю: грандиозен гладиаторски спектакъл, в който са загубили живота си двайсет и осем храбри гладиатори и стотици екзотични зверове; патриотичен обяд, предложен на седем хиляди безработни граждани; подходящ бакшиш за погребалния колегиум на златарите с цел да получи подкрепата на гилдията им; значително дарение на девствените весталки, както и за част от дюкяните при храма на Изида, и за градината, предназначена за сираците от войната, без да се слагат в сметката безплатното раздаване на жито и хилядите препълнени sportulae, подарени на clientes — изброи Кастор.

— Това все още е нищо в сравнение със сумите, които е трябвало да даде под тезгяха, за да си купи с тях гласове! — изкоментира Аврелий.

— И цялата тази дандания само за да се окичи с титлата „консул“ за три или четири месеца! — напираше възмутеният грък. — Никога няма да разбера глупавите амбиции на римляните!

— Хм, нещата не стоят точно по този начин, Касторе. Любовта към родината и желанието да обгърнат в слава фамилията си не са единствените мотиви, заради които квиритите се целят в престижни длъжности. Колкото и да са лишени от власт, някои управленски постове дават все още право за множество привилегии. Често например действащият консул се занимава с публично строителство…

— С голяма власт и право да избира еднолично предприятията, на които ще бъдат раздадени обектите. Сега разбирам! — завърши Кастор, започвайки да вижда по-ясно нещата.

— Освен това, след като му е изтекъл мандатът на управление, бившият управител може лесно да сложи ръка върху някоя провинция, която да облага с каквито си поиска непосилни и незаконни данъци.

— Разбира се, вече не сме във времената на републиката, когато домогването до канцеларията на проконсула е означавало сигурно правене на купища пари. Днес императорските провинции се управляват от прокуратори, избрани директно от императора, но въпреки това все още са останали няколко измежду поверените на сената, от които се вадят доста сносни приходи.

— Значи си убеден, че Метроний е направил добра инвестиция — отбеляза секретарят.

— Не мога да се закълна; първо трябва да се разбере колко и какви услуги се е задължил да направи, в случай че го изберат. Не след дълго ще започнат наддаванията за търговете и тогава ще ни стане ясно що за човек е новият консул!

— Всичко това е много интересно, господарю. Говорихме за Крит, за сексуалните привички на Херений, за амбициите на Валерия, за забърканите каши на Антоний и за машинациите на Метроний. Може да продължим да обсъждаме още дълго тези симпатични теми, но ти напомням, че един жесток убиец броди из Вечния град с намерението да те очисти.

— Проблемът е, че изобщо не мога дори да си представя кой може да е той! — каза безутешно патрицият.

— О, ако те слушам теб, всички те обичат: казваше същото и за Валерий. Между другото какво си му сторил, защо така те е намразил? Дал си показания срещу него в съда, или твоите банки упорито му отказват заем?

— Нищо от всичко това — отговори Аврелий.

— С други думи намесена е жена. Хайде, domine, не се прави на хитрец пред мен, за какво иде реч? Съпруга, дъщеря или любовница? — притисна го нетактично секретарят, докато патрицият поклащаше глава. — Тогава е сестра му, която навярно не е толкова целомъдрена, колкото изглежда!

— Преди да я видя в дома на консула, за последно съм я виждал, когато все още си играеше с кукли.

— Как не… — изпухтя освободеният роб, който никак не бе убеден в това.

— Опитвай се поне понякога да не си завираш гагата, където не трябва! — порица го сенаторът, отпращайки го грубо.

Свикнал с внезапните промени в настроението на господаря си, Кастор не му отвърна и излезе с миши стъпки, стискайки в ръка своите седемдесет сестерции. Парис беше дал петнайсет на сарафите, а той пет на Кирия, следователно чистата му печалба бе половин ауреус. За този ден бе работил достатъчно; щеше да отиде да поиграе на зарове в popina на Церера, след като се изкъпеше, похарчвайки и един денарий за вино, с надеждата, че ще направи впечатление на кръчмарката…

Аврелий, останал сам в малкия си кабинет, стисна разтревожено устни. Съпруга, дъщеря, любовница. Помисли си, че Кастор беше забравил още някоя, но за да отдалечи спомените от себе си, обърна поглед към каменните очи на Епикуровия бюст почти в безмълвен въпрос.

Но статуите, знае се, не могат да говорят.