Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (28)

XXV
Ноните на юли

На следващия ден Публий Аврелий се затвори в библиотеката и даде заповед никой да не го безпокои, иначе тежко му.

В благоговейна тишина взе в ръцете си папируса, намерен в някаква пещера в пустинята, който му бяха изпратили от Александрия, и развивайки го внимателно, предвкуси удоволствието от увеличените с помощта на шлифования скъпоценен камък детайли в него.

Покоят му продължи съвсем за малко.

— Началникът Леонтий е бил принуден да изтегли своите хора от двора на Глафира, защото наблюдението започнало да се видоизменя в нещо като еротичен театър — съобщи секретарят му, без да си направи труда да почука.

Аврелий, който мразеше да бъде прекъсван, когато се наслаждава на най-интимните си моменти, което ще рече, когато е с жена или с книга, си наложи да запази спокойствие.

— Няма значение, така или иначе никой разумен убиец няма да се покаже пред цял взвод зяпачи — каза, преди да се задълбочи отново в ръкописа.

— Domine — повика го администраторът, надзъртайки през вратата. — Приходите от insulae в Остия стоят от месеци в депозит, който не носи никаква печалба. Трябва да се инвестират незабавно, без по-нататъшни отлагания!

— Толкова ли е страшно, ако почакат още малко, Парис? — опита се да се отърве от него Аврелий.

Интендантът си прехапа езика, за да не му отговори, че навярно египетският папирус е чакал с векове, преди да намери своя читател.

— Има и още нещо, domine: робите от имението в Сарсина са изпратили петиция срещу villicus и nummularius от банката в Аретиум, които са избягали с парите… — подхвана въпреки това Парис, изразявайки разочарованието си с леко потреперване на дясната вежда.

Сенаторът въздъхна, примижавайки, за да вижда по-добре свитъка със страстта на ученик, принуден да изостави топката си за игра на тритон^[1] заради много досаден текст по граматика.

— … А в тях са и рентите от именията в Апулия, от банките в Иберия и мините в Юдея! — заключи непреклонно администраторът.

Публий Аврелий затвори очи и се предаде: щеше да го занимава цяла сутрин с това.

 

 

— Освен това, що се отнася до събирането на кредитите… — След два часа интендантът все още продължаваше да плямпа.

— Да? — каза обнадеждено патрицият, когато чу, че някой тропаше на вратата.

— Посещение за теб! — уведоми го Кастор с въздържана усмивка, отнасяща се за гостите му от женски пол.

Аврелий, който в този момент само за да се отърве от счетоводството, беше готов да приеме дори вещицата Канидия, възкликна:

— Покани ги да влязат! — без дори да попита за кого става дума.

Секретарят въведе една покрита с черен плащ фигура.

— Позволих си за няколко часа да се откъсна от работата си и докато минавах по тия места… изчурулика Глафира, сваляйки от себе си тъмната palla, под която носеше твърде прозрачна туника, неоставяща почти нищо на въображението.

— Добре дошла! — посрещна я Аврелий и направи знак на Парис да изчезва. Администраторът, въпреки че дълбоко в себе си се страхуваше от нахалството на тази жена с палави ръце, буквално не се помръдна дори една педя.

— Искаш да ми кажеш нещо за Антоний ли? — попита патрицият, докато свирепо поглеждаше твърдоглавия си освободен роб, упорито пуснал корени край масата.

— Напротив — отговори му куртизанката. — Мотивът, който ме доведе тук, е друг. Никой вече не смее да дойде при мен заради глутницата от мастифи, която ми довлече: в осмия час имам среща с Метроний и се опасявам, че консулът ще се откаже!

— Ооо, не се притеснявай; vigiles вече… — започна наивно Парис, но гласът му заглъхна в болезнен стон.

— Това, което искаш, не е шега работа — каза сенаторът, като си придаде важност, докато интендантът му се превиваше надве, държейки се за глезена, там, където ритникът на господаря му го беше застигнал навреме, за да го възпре да довърши неуместното си изречение.

След като избута с грубост навън обидения и куцащ Парис, Аврелий подаде на куртизанката бокал с cervesia.

— Началникът на vigiles е костелив орех, но въпреки това, ако един властимащ мъж направи така, че до ушите му достигне някоя думичка… — прошепна тя, преструвайки се с майсторството на истинска професионалистка, че отпива с удоволствие от напитката.

— Може да се обсъди — съгласи се той, докато се възхищаваше на гъвкавото й тяло, което обещаваше нито твърде сладки, нито твърде лесни наслади. След това я покани да се настани удобно в лежанката му за четене, твърдо решен да продължи „разговора“ си с нея, прекъснат преди няколко дни от нескопосната намеса на Леонтий. Току-що бе обвил ръце около тялото й, когато Кастор нахълта отново в стаята.

— Бързо, тичайте, къщата на Глафира гори! — извика.

— О, богове от Олимп, Ебе! — Със сподавен вик хетерата се втурна към вратата.

 

 

Пред Аудиториума на Меценат тримата чуха дрънченето на пожарникарските звънци. Бяха тичали като луди надолу по хълма Виминал и по Кливус Субуранус, проправяйки си път с лакти, а сега се изкачваха задъхани по Ексвилин, следвайки отблясъците на пожара.

— По-бързо, по-бързо! — призоваваше Глафира, напредвайки, без да обръща внимание на камъните, бодливите храсти и тълпата, която рискуваше да я смачка. Когато най-накрая пристигнаха на площадчето, пред очите им се разкри чудовищна гледка: къщата й се бе превърнала в огромна клада, обвита в заслепяваща светлина, а ужасната топлина не позволяваше на никого да припари до нея.

— Да съборим тази стена! — крещяха пожарникарите.

Не можейки да направят нищо повече, за да спасят сградата, vigiles полагаха усилия да обливат с вода съседните постройки, облизвани вече от огъня, и събаряха със секирите си дървените бараки на околните къщи, за да попречат на пожара да се разрасне. Междувременно хората от целия квартал се бяха притекли на помощ с чували с пясък и стомни, пълни с урина от fullones, с надеждата да спрат пламъците.

— По-бързо с хидравличните помпи! — заповяда един авторитетен глас и Аврелий разпозна този на Леонтий, застанал начело на siphonarius, които задействаха помпите, черпейки вода от най-близкия фонтан. — Махайте се, изчезвайте, вече са безполезни! — нареди на шефа на пожарникарите на emitularius, който носеше възглавници и дюшеци за спасяването на оцелелите.

Пламъците стигаха чак до небесата, а черният дим замъгляваше зрението. Патрицият, слисан, съзерцаваше със сълзящите си очи тази разруха, когато чу някой да вика:

— Спрете тази луда!

Обърна се и видя на фона на нажежените стени профила на Глафира, която беше преминала през кордона на охраната и се опитваше да се добере до горящата къща.

Аврелий тръгна веднага след нея, покривайки лицето си с ръце, за да се предпази от огнените езици. Навсякъде летяха въглени, пепел, нажежени керемиди.

— Върни се назад! — извика по неин адрес, но куртизанката не даваше вид, че ще спре.

С един скок патрицият я настигна, успя да я хване за краката и я събори на земята.

— Остави ме да отида! Ебе е вътре! — опълчи му се с гласа на човек, който е загубил ума си.

— Надали някой е останал жив в тази фурна! — изкрещя сенаторът, докато тя му даваше отпор с онази нечовешка сила, която боговете дават на хората в моменти на свръхголямо отчаяние.

В същия момент Аврелий вдигна поглед и видя как една горяща греда започва да се откъртва от покрива: оставаха само няколко секунди и щеше да полети и да се стовари върху главите им. Нямаше време за пазарлъци: без да се колебае, удари жената с юмрук, тя загуби съзнание и я извлече извън периметъра на огъня.

 

 

Трябваше да минат много часове, преди пламъците да затихнат; накрая от любовното гнездо на хетерата не остана нищо друго освен само един скелет от димящи камъни. Леонтий след дълго ровене из пепелищата се върна при Публий Аврелий с печално изражение и увиснали рамене заради поражението.

— Пак ли е работа на пиромана? — попита сенаторът.

— Да, пожарът е умишлен. Сред развалините открихме останки от смолисти факли: очевидно престъпникът е чакал само да си тръгнем, за да запали огъня. Ех, ако не бях издал тази твърде злополучна заповед…

— Няма за какво да се упрекваш, Леонтий — утеши го патрицият.

— За съжаление, имаме работа с един от онези неуравновесени типове, които обичат болезнено пламъците… ще ни е трудно да го хванем!

Аврелий кимна в знак на съгласие. И той, като всички останали квирити, знаеше добре, че пожарите бяха слабото място на Вечния град: разраснал се безредно, без никакъв градоустройствен план, Рим беше най-неримският град в света. Докато обаче неговите колонии спазваха стриктно правилната си геометрична подредба, пренаселената им столица представляваше сбирщина от каменни и дървени постройки, твърде нагъсто и прекалено високи, които се извисяваха в лабиринт от много тесни улички, по които каруците на пожарникарите не можеха да проникнат до тях.

— До този момент сме идентифицирали само един умрял, бебе, което се е задушило от дима в ръцете на майка си. Жертвите са в такова ужасно състояние, че ще ни е трудно дори да преброим колко са! — поклати глава началникът, докато викаше обратно своите хора.

Не след дълго всички огнеборци започнаха да пристигат за рапорт; само един-единствен от тях се застояваше в пепелището, отказващ да прекъсне претърсването.

— Ех, този досадник! — избухна Леонтий. — Поисках от седма кохорта подкрепления, за да преодолеем непредвидените критични обстоятелства, и вместо да ми изпратят отряд от инженерните войски, ми дадоха този сбъркан човек, когото го бива само да ровичка навсякъде като куче надушвач! Казват, че са го повишили, защото е направил услуга на някой по върховете…

В този момент пожарникарят, който си завираше носа навсякъде, се върна, стискайки нещо между пръстите си.

— Бяха под едно от обгорелите тела — каза, докато предаваше няколко предмета на Леонтий.

— О, Мумий! Какво правиш в този квартал? — възкликна патрицият, разпознавайки способния огнеборец, който преди известно време ефикасно му помогна при разплитането на едно твърде сложно криминално деяние.

— Твоето похвално писмо ми изкара повишението, сенаторе, и сега съм тук вече в качеството си на военен с нашивка — обясни накратко другият.

При тези думи Леонтий започна да гледа на Аврелий с не толкова голяма симпатия, значи не зет му Остилий е изпратил шпионина, а този ексцентричен сенатор, чието присъствие винаги беше предвестник на беди. От друга страна обаче, като така или иначе все му се завира в краката, поне си заслужаваше да се възползва от случая…

— За наш късмет този път на мястото на пожара се намира и един магистрат! Публий Аврелий, ти ще имаш грижата за събирането на доказателствата, а аз изобщо няма да ти се бъркам — оповести началникът с широка усмивка, слагайки в ръката на сенатора нищожните находки, изровени от пепелта. След това се отправи с облекчение към хидравличните помпи, брадвите и въжените стълби.

Аврелий погледна какво стиска в дланта си: деформирани от топлината катарами и пръстен с инкрустиран в него смарагд. Дълго го въртя между пръстите си и силно пребледня, когато без съмнение разпозна в него печата на Павел Метроний, действащия консул.

— Мислиш, че Метроний е бил в къщата?

— Вероятно, Мумий — потвърди патрицият. — Но ако сме успели да го идентифицираме, е само благодарение на твоята бдителност.

Стражарят, изпълнен с достойнство заради похвалата, поглади гордо полуобгорената си кожена ризница. Може и да не беше много добър с водните струи, но разследванията винаги са били голямата му страст.

— Това е поредната клада, която се разгаря в пети regio… — започна.

— Всички благодарение на една и съща ръка, нали? — попита Публий Аврелий.

— Що се отнася до първите пожари, е повече от сигурно. Този път обаче начинът, по който е направен, е различен, защото има следи от смолисти факли вместо обичайните парцали, натопени в катран.

— Леонтий смята, че се касае за някакъв неуравновесен тип — отбеляза патрицият и Мумий нацупи устни, боязлив да не се злепостави, ако изрече на глас онова, което всички знаеха.

Хълмът Есквилин ставаше все по-актуален; зеленчуковите градини на Меценат се бяха превърнали в пример за подражание и всички големи богаташи, начело с императора, се стремяха да си организират същите такива истински полски кътчета за отмора, които се намираха на крачка от бъркотията в центъра на града. Цената на тези терени скоро щеше да се покачи до звездите, но единствената пречка за многото амбициозни планове и бързото им осъществяване бяха намиращите се там няколко мизерни къщурки…

— И ти ли мислиш, че във всичко това има нещо гнило, правилно ли се изразих, сенаторе?

— С лоши помисли боговете не се умилостивяват, но често се налучква отговорът — допусна патрицият, цитирайки любимото мото на един свой стар колега от сената.

— Проведох няколко разследвания за подпалените недвижими имоти — разкри новодошлият огнеборец. — Принадлежали са на семейства на занаятчии и е трудно да си помислиш, че всички са били съгласни да се отърват от тях. Освен това невинаги може да се стигне до собствениците: всичко онова, до което аз успях да се добера, е само един списък на подставени лица, а когато се опитах да проникна по-надълбоко, се озовах изправен пред стена от престъпна солидарност. Но де да беше само това, началникът ми заповяда да престана да си играя на следовател, и вместо да си губя времето, да започна да се упражнявам с помпите, защото това е работата, за която ми плащат данъкоплатците. Впрочем аз така или иначе щях да прекратя разследването си, тъй като никой не разкрива секретната си информация пред един прост пожарникар. Разбира се, ако не му я поиска някой магистрат — каза Мумий с някаква минимална надежда.

— Дай ми списъка, ще видя какво мога да направя — обеща Аврелий, хващайки се веднага на въдицата му.

 

 

Когато кракът на патриция отново стъпи в domus, завари funalia, странно защо, но угасени. В атриума проблясъците от единствения светилник, окачен на свещника от бронз, рисуваха призрачни сенки върху изрисуваните с фрески пространства по стените.

— Оттатък е — каза Кастор, появявайки се ненадейно иззад завесата в таблинума.

Глафира се бе строполила в едно кресло и го очакваше, стиснала здраво гърлото на почти празната амфора с вино. Не си бе направила труда да се измие, нито среши, цялото й лице все още бе в сажди, върху челюстта й се виждаше голяма синина, а косите й бяха обгорели и изглеждаше като карикатура на прекрасната хетера, която допреди няколко часа бе зашеметявала главите на толкова много мъже.

Виждайки сенатора да влиза, повдигна към него подутите си от плача очи и промърмори:

— Ако те бях послушала, ако бях решила да проговоря… ала сега ще ти кажа всичко, но искам да намериш убиеца. Закълни ми се, че ще го намериш!

— Сигурно е голям удар за теб да загубиш дома си — установи Аврелий.

— Мислиш ли, че ми пука за къщата? — каза тя полугласно. — Ебе е мъртва!

— Много ли беше привързана към нея? — попита патрицият.

Често се случваше между някоя господарка и прислужницата й да се създадат истински приятелски отношения.

— И ме питаш? — отвърна му с дрезгав смях. После избухна в плач, покривайки лицето си с ръце. — Ебе е моята дъщеря!

Малко след това Аврелий научи горчивата история на красивата куртизанка. Когато била твърде младо и бедно момиче, едва започнало своя живот като хетера, един богат пътешественик, произхождащ от Етиопия, я взел за своя държанка. Разбрала, че е бременна едва след като покровителят й бил отпътувал, но вече било твърде късно, за да махне плода. Дъщеря й се родила черна като баща си и Глафира, боейки се, че тя ще бъде пречка за работата й, я дала на дойка. Взела я обратно, когато вече била достатъчно голяма, за да й прислужва. Момичето не знаело нищо за произхода си и просто считало куртизанката за твърде снизходителна и грижлива господарка. През годините Гла-фира се изкушавала хиляди пъти да й разкрие истината, но винаги отлагала момента, боейки се дъщеря й да не я укори, че не я е припознала много преди това. А сега Ебе си беше отишла завинаги, по този ужасен начин, без дори да разбере, че е имала майка…

— Сега ме слушай много добре! — продължи Глафира, докато Аврелий се бореше със себе си да не се поддаде на вълнението, което го бе обзело, спомняйки си чернокожото момиче с котенце на рамото.

Да, Антоний Фелиций изнудвал някого и говорел често за парите, с които скоро щял да разполага. Е, разбира се, че Антоний бил импотентен и я посещавал само за да се фука наляво-надясно с мъжествеността си. Сутринта преди убийството й оставил кутията, изплашен, че някой може да му я открадне, а тя си дала сметка твърде късно, че ковчежето е опасно, защото, когато го изпразнила, не намерила в него нищо интересно, с изключение на златната пчела, скрита в прахообразната субстанция на една от стъкленичките, и няколко кожени лентички, изпъстрени със знаци, лишени от смисъл.

— Мислех си, че Антоний е убит по погрешка. Но когато разбрах, че са се целили в него, побързах да скрия обецата и кутията, надявайки се, че Ебе не ги е забелязала…

Патрицият прецени наум, че за голямо съжаление обаче, изглежда, момичето вече е било казало и на някой друг, освен на Кастор; на човек, който не е имал скрупули да го изгори живо… Освен ако, разбира се, целта на убиеца не е била действащият консул, но кой би могъл да знае, че Метроний ще е там точно в този ден?

— Кажи ми за лентичките — подхвана пак Аврелий, доста удивен. — Аз обследвах най-тъмните ъгълчета в тази дървена кутия, без да намеря нищо подобно…

— Бях ги извадила оттам, за да ги сложа в area сред обувките си…

— Сега, като се връщам назад, май имаше и нещо друго в ковчежето, да, пръчица от кост… — спомни си изведнъж сенаторът.

„Пръчица и кожени лентички“ — размишляваше наум.

От векове гърците използваха подобен начин, за да изпращат кодирани съобщения: лентичката се навивала стегнато около пръчицата, след това се пишело върху нея по дължина. Веднъж пристигнало на местоназначението, съобщението можело да бъде прочетено само от този, който притежавал същата по дебелина пръчица като тази, върху която лентичката е била навита и надписана първоначално. Значи в дървеното сандъче е имало тайно послание, може би това е бил договорът, определящ цената на предателството. И така, единственото валидно доказателство, годно да отведе към убиеца, беше погълнато от пламъците заедно с консула, робите, малката Ебе и нейното бяло котенце…