Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (10)

VII
Третият ден преди Календите на юни

Сенаторите, всички до един нагиздени в бяло и пурпур, стояха по стълбите на Курията и очакваха да влязат в аулата.

— Клетата Глафира, сега, когато Антоний е мъртъв, кой ли ще й плаща сметките? Със сигурност няма да е онзи скъперник Токул! — възкликна един от мъжете в тоги.

— Нищо чудно и да го направи, ама ти можеш ли да си представиш една толкова изискана куртизанка в обятията на този дребосък? — ухили се злостно съседът му, докато Аврелий наостряше слух, чувайки, че споменават една от най-известните хетери във Вечния град.

— Ехааа, ето го, идва в цялото си сенаторско величие! — съобщи подигравателно един пременен младеж. — Тогата му е току-що изтъкана, по нея все още се виждат гънките от стана!

И наистина Токул идваше пеша, придружен само от един роб, но заради новата си туника с пурпурна ивица пристъпваше, все едно е глътнал бастун. Беше сменил отворените си сандали с обичайните по време на официалните заседания калцеи, украсени с лунички, но се виждаше, че не е свикнал да ги носи, защото пристъпваше едва-едва, сякаш го боляха краката.

Сенаторите се захилиха, побутвайки се с лакти. Протоколът изискваше всеки нов колега да бъде пресрещат и горещо поздравен за избирането му, а след това въведен в залата за събрания, показвайки му мястото, което ще заема от този момент нататък. Напук на традицията да бъдат разединени, тъй като някои от не толкова благородните мъже в тоги биха били склонни да не вземат под внимание скромния произход на Токул, днес всички до един бяха единодушни в намерението си да го накарат да си плати скъпо непростимата грубост заради непроведения погребален банкет.

Токул, леко смутен, тъй като никой не се решаваше да го поздрави с „добре дошъл“, остана и той като другите да чака прав на стълбището.

Подпрян на касата на вратата, Публий Аврелий хвърли многозначителен поглед на Апий Остилий, най-възрастния член на сената, за да го подтикне да излезе напред, както бе прието, но онзи обърна главата си на другата страна, преструвайки се на твърде погълнат в разговора със своя съсед.

Сенаторът си помисли: как е възможно нито един от тези грандомани да не се помръдне? Мнозина от тях дължаха на богатия Токул купища сестерции, но дори рискът да ги доложи на съда за неизплатените им вноски не ги подтикваше да превъзмогнат остракизма си по отношение на този нищо и никакъв човечец, който бе дръзнал да ги предизвика.

Междувременно Токул продължаваше все така да стои неподвижно под насмешките и подигравателния смях, възвисил се гордо в целия си миниатюрен ръст.

На Аврелий му причерня пред очите. Разбутвайки тълпата, заслиза, като прескачаше по четири стъпала наведнъж, и подаде ръка на новия си колега.

— Добре дошъл на това високопоставено събрание, сенаторе Антоний Токул — добави веднага след това, произнасяйки на висок глас презрителния епитет, който търговецът беше избрал за свое законно име. — Сигурен съм, че ще се чувстваш добре сред нас; от доста време вече Курията не е само монопол на тесен кръг от аристократи и е отворена, за да могат да се влеят в нея и нови социални класи, което ще е от голяма полза за всички. Ето, представям ти сенатор Касиан: той е потомък на един гал на име Сенон, доведен в Рим като роб във времената на бунта… доста път си изминал, за да стигнеш дотук, Касиане, нали? Само като си помислиш, че прадядо ти не е могъл да произнесе дори една дума на латински! Този пък е Луперк: казва се така заради една своя прабаба, която работела в публичния дом на Викус Тускус. Познаваш ли Басус? По време на гражданските войни неговото семейство…

— Добре дошъл, добре дошъл! — извика Басус, втурвайки се да стисне ръката на Токул, преди Аврелий да успее да довърши изречението си.

В рамките на няколко секунди всички сенатори, пребледнели като мъртъвци, започнаха да преминават покрай новоназначения си колега, измърморвайки през зъби поздравленията си към него. Аврелий влезе с бодра крачка в аулата и зае мястото си, подсвирвайки си някаква простонародна мелодийка, напук на достопочтеността на институцията.

Както обикновено, се очертаваше заседанието да е дълго и скучно, още повече че освен обичайните императорски декрети, подлежащи на раболепното одобрение от страна на събранието, трябваше да се прочете и петицията против публичната аморалност, както и да се реши кой ще ръководи разследването във връзка със смъртта на Антоний.

В действителност лично император Клавдий им беше подсказал, че следствието, касаещо убийството на патриций от толкова достопочтен род, трябва да бъде иззето от vigiles и поверено на магистрат със сенаторски ранг, разполагащ с пълната власт да разпитва всички заподозрени лица.

Впрочем сенаторите, осъзнаващи, че политическата роля на Курията няма вече почти никаква тежест, нямаха търпение да поемат задължения и отговорности, за да се преструват, че все още имат някакво значение. Не им оставаше друго, освен да изберат един от многото кандидати, готови да работят като доброволци в името на трудна и неприятна задача, от която можеше да се очакват само купища проблеми.

Аврелий, разсеян от мисълта за прелестите на Корелия, дори не слушаше дебата, когато по средата на помпозните встъпителни речи на ораторите му се стори, че някой произнася името му.

— … Следователно, сенатори, да се занимае с трудната задача, поставена ни от император Клавдий, ми се струва, че няма по-подходящ човек от знатния ни колега Публий Аврелий Стаций, който вече има опит в подобни разследвания и е пряко заинтересован от въпросния казус — завършваше в този момент най-възрастният член на сената, а лицето му бе придобило злобно и хитро изражение.

Патрицият, който, разбира се, не очакваше да бъде предложен, се изправи на крака, за да откаже тази чест.

— Благодаря ви за привилегията, която искате да ми дадете, благородни сенатори, но все пак… — отговори им обезпокоен и с ясното намерение да ги отреже.

Всъщност по-голямата част от хората в Курията знаеха, че Аврелий никак не се стремеше към онези толкова желани от колегите му постове, и бягаше от тях, както се бяга от ръба на дупката, в която хвърлят прокажените.

— Горещо поддържам предложението! — изправи се на крака Лентул.

Отявлен неприятел на Публий Аврелий заради кратката авантюра, която патрицият си бе позволил със съпругата му, възрастният мъж в тога предвкусваше момента, когато разкрепостеният му колега щеше да се насади на пачи яйца.

— Аз също! — извика Луперк, който не бе успял да преглътне историята с бабата сводница.

— И аз! — отговори след него като ехо Басус, който се бе превърнал в една от предпочитаните мишени за подигравките на Аврелий.

Залата избухна в горещи аплодисменти.

— Избран единодушно с възторжени възгласи — заяви най-възрастният член на сената.

За миг погледът на патриция се срещна с онзи намръщения на Токул и в него прочете учудване, в което не липсваше известна боязън.