Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (34)

XXXI
Третият ден преди Идите на юли

— Научих страшно много неща! — възкликна Помпония на другия ден следобед. — Изглежда, Корелия е имала вземане-даване с някои важни личности, а през това време съпругът й се е правел, че нито вижда, нито чува!

Патрицият, решен да не разочарова приятелката си, се надяваше изражението му да изглежда достатъчно изненадано пред нейното закъсняло разкритие.

— Слугите — продължи любезната матрона — казват, че Корелия се е приготвяла за галантна среща дори сутринта, в която е убит Антоний… — Аврелий се разтрепери при мисълта за неизбежното продължение на това, за което му говореше. — Хубаво е, че изглежда, съпругът й нищо не е знаел за тази история, защото, когато няколко дни по-късно излязла отново, за да се срещне с мистериозния си любовник, той отишъл да я търси при майка й! Така му се полага на този лицемер Метроний: държеше се като сводник и с първата си жена, преотстъпвайки я на Елий Сеян в замяна на живота си… следващия път ще мисли, преди да го направи!

— Няма да има следващ път, Помпония — припомни й деликатно сенаторът.

— О, да, вярно… ама за какво ти говорех? — продължи равнодушно матроната. — Ах, да, ставаше дума за последната авантюра на Корелия: изглежда, робът камериер знае нещо… какво ти е, Аврелий, защо дишаш така? Сигурно не ти е добре, накарай Кастор да ти приготви нещо. Чакай, като казах Кастор, се сетих да те питам къде е, защо не го виждам?

— Освободих го — отряза я сенаторът.

— Най-накрая си го възнаградил! Заслужаваше го, той е безценен приятел; само като си помислиш колко пъти те е изваждал от затруднения!

Аврелий усети някакво странно чувство и някаква топла вълна се заизкачва към лицето му, като че ли се изчервяваше…

След два часа Помпония си тръгна и патрицият я изпроводи чак до fauces, където портиерът Фабел, както обикновено, спеше непробудно. Докато преминаваше през безлюдния атриум, му се стори, че чу дискретно покашляне точно над главата си, и вдигна поглед, изпълнен с любопитство.

— Пссс… господарю, тук съм!

Отвратителният левантинец се беше надвесил от покрива между антефиксите на compluvium, държейки в ръцете си запалена свещ и два папируса. Аврелий усети, че кръвта се покачва в главата му, и размаха заплашително юмрук.

— Внимавай! Ако извикаш някого, тези скъпоценни листове ще се превърнат в пушек: единият от тях е писмото, което Кирия е откраднала от Валерия, а другият — списъкът на купувачите на опожарените insulae — каза секретарят, доближавайки свитъците към пламъка на свещта.

— Това е изнудване, Касторе, и то от най-долнопробните! — избоботи разяреният патриций.

— Допускам го, господарю — призна си спокойно освободеният александрийски роб.

— Слизай веднага оттам!

— Ще ми дадеш ли думата си на римски гражданин, че ще изляза оттук с непокътнат гръб?

— Слизай и ще видим… — изпухтя сенаторът.

— Искам един час на разположение, за да изчезна, преди да насъскаш след мен твоите биячи — настоя Кастор.

— Съгласен съм! — предаде се накрая Аврелий, потискайки гнева си.

Малко след това в библиотеката вече разглеждаше документите под светилниците в големия бронзов свещник.

Аха да възкликне „Великолепно, Касторе!“, но се въздържа навреме. Вместо това каза:

— Мислиш, че тези свитъци можеш да ги превърнеш в разменна монета, за да отървеш камшика ли, вероломен александриецо?

— Точно така, domine, такъв беше и моят план.

— И да претендираш да останеш да живееш тук след шегичката, която ми скрои?

— Този дом е хубав, domine, чувствам се добре в него.

— Даваш ли си сметка, че ако се отметна от наказанието ти, ще загубя авторитета си пред цялата прислуга? — попита го Аврелий, докато мъчително търсеше някакъв почтен предлог, с който да замаже разногласието помежду им.

— Това също е вярно, domine. Затова ще трябва да се намери подходящо разрешение, което да удовлетворява и двама ни. Всяко възмездие има две лица: наказанието, което обикновено е телесно, и моралното унижение, понесено от наказания.

— Е, и?

— Съгласен ли си да се откажеш от първото, ако в замяна на това ти дам възможност да приложиш второто.

— И как ще стане? — поиска да узнае господарят му, все още твърде скептичен.

— Слушай! — каза Кастор, снижавайки гласа си.

— Този път няма да му се размине! — смая се Филиде.

— Кастор от доста време си го заслужаваше! Надроби ги какви ли не, но това наистина е непростимо… — уточни Нефер.

— Повярвайте ми, опитах се да го предотвратя, но сенаторът не искаше да чуе никакви доводи! — измъкна се Парис с помръкнало изражение.

— Точно ти ли, който винаги си бил готов да го доложиш, дори и за нищо! — запротестира Иберина, поглеждайки накриво интенданта.

— Мислех си, че се касае само за по-сериозно мъмрене… — възпротиви се администраторът, целият почервенял от угризенията.

— Секретарят има такива красиви плещи; да се надяваме, че поне няма да му останат белези по тях… — простена женственият Азел, поглаждайки вяло изрисуваните си страни.

Астерия трепереше, притискайки се в майка си.

— Хайде, хайде — утеши я онази последната. — Сенаторът си знае работата!

В този момент проехтя из domus поредният сърцераздирателен вик.

— О, богове, не мога повече да го слушам! — възкликна Парис, запушвайки ушите си с ръце, за да не чува ударите с бича и жалните вопли, които се носеха откъм библиотеката. — Приготви омекотяващото олио, Нефер, Кастор ще има нужда от него! — добави след това със сълзи в очите.

Изведнъж настана гробна тишина и робите наостриха слух, приближавайки се с миши стъпки към входа на библиотеката.

От другата страна на вратата Аврелий избърса потта от челото си и нанесе последния удар, а след него се чу сподавен вик, от който кожата на подслушващите роби направо настръхна.

— Малко съм уморен, не мислиш ли, че е достатъчно? — попита сенаторът, докато сваляше бича.

Кастор се изправи от лежанката за четене, в която се бе настанил удобно, докато се изпълняваше наказанието му, и изпробва с върховете на пръстите си колоната, която господарят му енергично бе нашибал с пръчката си.

— Бих казал — да. Но мазилката леко се е напукала, ще трябва да разпоредиш да бъде пребоядисана.

— Сега излизай навън; не бих искал робите да се тревожат прекалено.

— Момент — каза Кастор, разкъсвайки дрехата си.

— Хей, ама тази туника е моя! — възпротиви се господарят.

— Разбира се, domine; все пак се налага да направя и малко театър, за да изглежда по-реалистична комедията… — обясни освободеният роб.

Миг след това Кастор се показа на прага на библиотеката, правейки първите си олюляващи се стъпки сред развълнуваните слуги, които се разделиха надве, за да му направят път. С решителен и горд жест отхвърли подадената му от Парис ръка за помощ и се отправи с белязано от страданието лице към своята стая.

— Нито вопъл, нито стон! — възкликна възхитената Филиде.

— Наистина има сърцат характер, не го бях преценил добре… съгласи се Парис.

— Какъв мъж само! — прошепна Иберина, проследявайки със замечтан поглед храбрия освободен роб, който изчезваше в тъмнината, обвит в аурата на необуздания си героизъм.