Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (26)

XXIII
Третият ден преди Ноните на юли

На следващия ден сенатор Стаций, облечен в твърде скромна туника, накара носачите да го оставят близо до Mons Testaceus, и заобиколи хълмчето, образувало се от глинените отломки на хилядите счупени амфори, за да навлезе в квартала, в който се намираше жилището на Пика.

По-скоро нещо като къщурка, отколкото къща, много тясна и разположена между разпадащите се insulae, като самотна скала сред големите вълни. Нямаше каменни стълби, за да се качиш на първия етаж, а само някаква нестабилна дъска, подпряна на външната стена до перилата.

Пред вратата стоеше свиреп побойник.

— Кой те изпраща? — попита грубо.

— Белязания — отговори бързо Публий Аврелий, измисляйки си на мига някакъв прякор, който му се струваше подходящ: от младежа на пост пред входа можеше да се предположи, че в сградата се извършваше всичко друго, но не и някаква легална дейност.

— Къде си мислиш, че ще отидеш? Оттук не се минава!

— Ще направите добре, ако веднага офейкате; някой е направил донос! — опита се да го изпързаля Аврелий.

— За Херкулес! Момчета, всички навън, мястото е несигурно! — извика хулиганът в посока към горния етаж.

По дървените стълби незабавно се втурнаха надолу четирима щураци, които носеха в ръце бокали, стомни, дарохранителници и свещници, които са били част от обзавеждането на някои от трапезариите, ограбени неотдавна. Малко след това навън излезе и момченце с изрисувано лице, следвано от брадато мъжище, заплеснато да оправя дрехите си. Междувременно зад вратата на партера се беше показала сбръчкана вещица с възсиви коси, които висяха по шията й като спираловидни змии.

— Kyria Пика, предполагам! — поклони се Аврелий с широка усмивка.

Преценявайки ситуацията, горгоната изръмжа и направи опит да си плюе на петите.

— Обир, укриване на крадени вещи, сводничество… — започна да изброява патрицият, възпирайки я набързо. — Имам достатъчно доказателства, за да накарам да ти отпорят кожата на гърба с камшика.

— Гърбушкото как ще си получи обратно парите, ако ме доложи? Този кожодер ме задушава; не мога да му платя дори лихвите, какво остава за сумата по заема! — изкряска старицата с ядосан глас.

— Би могла да се обърнеш към стария си господар — посъветва я Аврелий, възползвайки се от недоразумението: на определени места да бъде объркан с бияча на лихваря, можеше да се окаже по-полезно, отколкото да се появи с атрибутите си на магистрат.

— Как не! Откакто умря брат му, този не ми дава и една сестерция!

— Първоначално обаче ти е купил тази хубава къща, за да си държиш устата затворена… — намигна й Аврелий, докато й говореше с очебийно съучастнически тон.

— Ех, да, в началото! — изфъфли вещицата.

— За какво трябва да си държиш устата затворена? — попита я патрицият, променяйки изведнъж тона си.

Пика го погледна подозрително: този не беше един от младежите на Гърбушкото…

— Да, правилно си мислиш; не ме праща твоят лихвар кожодер. Но преди да залепиш езика си за небцето и да не го отлепиш никога повече, изслушай ме добре какво ще ти кажа. Имаш две възможности: първата е да се озовеш в Мамертинската тъмница със списък от престъпления, дълъг колкото брадата на Нестор, а на твоята възраст няма да излезеш жива оттам. Втората е да ми отговориш на въпросите, за да получиш щедър бакшиш и да се освободиш един път завинаги от Гърбушкото и неговите съучастници. Избирай ти.

Старицата не изпита колебание.

— Какво искаш да знаеш?

— Историята с прелюбодеянието, от игла до конец.

— Бързо ще ти я разкажа. Господарката ми беше омъжена от двайсет години за Токул, когато той прибра в дома си своите брат и снаха. Двайсет години никакво удовлетворение и без каквото и да е развлечение…

— После идва Антоний Фелиций, млад, симпатичен, привлекателен. В края на краищата това, което се е случило, е напълно разбираемо… — отбеляза Аврелий.

— Казваш разбираемо? — възкликна невярващата Пика. — Как си обясняваш тогава една млада жена в разцвета на живота си, със съпруг, който изглежда като Аполон, да се окаже в леглото с плешивия си девер дребосък?

— Балбина и Токул? О, безсмъртни богове, винаги си мислех, че…

— … Това, което господарят винаги е искал да си мислят — прекъсна го робинята. — Затова плати цяла купчина сестерции на съпругата си, за да се оттегли в Бая! Впоследствие, когато тя умря, оставяйки ме свободна, отидох при него и който иска да разбере, ще разбере, му поисках тази съборетина, плюс скромна месечна издръжка. В края на краищата всичко се подреди добре, от този скъперник не можех да очаквам повече; но после спря плащанията и аз, вече свикнала да разчитам на тази дребна сума, изпаднах в беда заради Гърбушкото, докато той спокойно си живееше живота с онази развратница Балбина! — завърши Пика, вземайки бакшиша си с искрящи очи.

— Гледай го ги старчето! — възкликна по-късно Кастор, очевидно удивен. — Тихомълком е оправял снахата, напук на онзи хубавец брат му и цялото му благородно коляно!

— Старче? Как така, след като е само на петдесет и шест години? В Рим всеки един мъж е считан за adulescens до двайсет години, iuvenis от двайсет до четиридесет, а от четиридесет до шейсет — vir, възрастен в разцвета на своята мъжественост. Едва след това започна старостта на senex! — протестира Аврелий, който, откакто бе преминал четирийсетте, беше станал твърде чувствителен на тази тема.

— И така, красавецът Фелиций е пренебрегвал съпругата си и тя, горкичката, е решила да си полегне с по-възрастния му и грозен брат. Ако не беше Глафира, тази история, заедно с епизодите, които ни разказа Помпония, би могла да ме накара да си помисля, че Антоний окончателно е бил скаран с бог Приап — разсъждаваше на глас Кастор.

— Животът на един импотентен мъж никак не е лесен в град, в който коренът на думата virtus е същият като този на virilitas, защото му се налага да се сблъска с подигравки, насмешки, социален остракизъм… Следователно какво е можел да направи Антоний, освен да си наеме известна куртизанка, с която да хвърля прах в очите на хората?

— Твоята теорема има доказателство, domine: ако красавецът Фелиций е дезертирал от брачното ложе, тогава…

— Детето, което очаква Балбина, е на Токул. Ето я подбудата! — завърши, ликуващ, Аврелий. — Трябва веднага да говоря с Балбина!

Сенаторът обаче нямаше нужда да я уведомява за посещението си. Самата Балбина бе изпратила човек, за да го повика.