Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (22)

XIX
Календите на юли

Най-накрая моментът беше настъпил. Валерий стоеше в средата на всекидневната с навъсено лице.

— Не мога да повярвам на ушите си, Аврелий! Поиска време, за да ми представиш доказателствата за невинността си, а какво се оказва? Някаква лудешка история, измислена от този въшлив крадец, според когото баща ми трябва да е бил в комбина с врага!

— Аз нямам въшки; ходя на термите всеки ден! — запротестира Агенор, без никой да го чуе.

— Слушай, Валерий: баща ти вярваше, че това, което прави, е за доброто на Рим — обясни сенаторът, смекчавайки немалко действителността.

— Аврелий, от всичките абсурди, които можеше да измислиш, този е не само най-отвратителният, но и най-глупавият. Всъщност от какъв зор някакъв си германски стрелец с лък е трябвало да убива пълководец, който му е обещал злато в изобилие?

— Нямам идея — каза патрицият. — Знам само това, което ми каза Агенор.

— Трябва ли да имам доверие на този миризлив дивак, варварин дезертьор, смешен грубиян от Севера, облечен като грък, сякаш сме в дните на Сатурналиите?

Очите на Агенор се напълниха със сълзи и той погледна покровителя си с объркано изражение. Аврелий застана пред генерала, опитвайки се да овладее яростта си.

— Този мъж, когото ти обвиняваш във варварство, има по-голямо право да се нарича римлянин, отколкото мнозина от нашите сенатори — каза с леден тон. — Роден е в гората, но говори латински; порасъл е в мръсотия, но се къпе всеки ден; плаща данъци, спазва закона, праща децата си на училище. В това се състои величието на Рим, а доста след него са победите на неговите легиони!

— Ще видим какво значение ще отдадат съдиите на думите на твоя така наречен римлянин! — отвърна му презрително Валерий.

— Значи си решил да пристъпиш към действие?

— Да, според закона! — настоя генералът.

— Какво направи с Антоний? — провокира го патрицият.

— Престани с тази история, Публий Аврелий! Знаеш добре, че ако исках да се отърва от теб по толкова жалък начин, нямаше да сбъркам човека!

— Ти също не си убеден в моята вина. Искаш да ми отмъстиш заради майка ти.

— Майка ми! — възкликна Валерий, поглеждайки го злобно. — Благоговеех и изпитвах страхопочитание пред нея, обожавах я… а ти я направи да изглежда в моите очи като блудница от бордей! Но да оставим настрана празните приказки, отивам да депозирам обвинението срещу теб веднага щом изляза оттук!

— Нямаш нужда от съдилища — каза му Аврелий. — Ако искаш живота ми, можеш да го получиш веднага.

— И как? — попита генералът.

— Това го написах сутринта, след като актуализирах завещанието си — потвърди патрицият, подавайки му навит на руло папирус. След това се обърна към робите, които изчакваха мълчаливо. — Всички навън! Касторе, и за теб се отнася!

— Няма да те оставя сам с този безумец, domine — отвърна му гъркът, отказвайки да излезе. — Мога ли да знам какво е написано на този лист?

— Все неща за римляни — отговори му Аврелий с усмивка.

Когато всички роби вече бяха излезли, Валерий вдигна погледа си от папируса и прочете на висок глас:

— Аз, Публий Аврелий Стаций, римски сенатор, моля Марк Валерий Цепион, пълководец на източните легиони, да поддържа късия римски меч, с който ще се самоубия. Нека не се приписва никаква вина на генерала за това, че прие да ми помогне. Завещанието ми е оставено при главната жрица на девствените весталки. Към всички приятели: avete atque valete.

Вратата внезапно се отвори.

— Господарю, ама ти да не си полудял напълно? — извика Кастор, връхлитайки вътре. — Ще се оправиш превъзходно по време на съдебния процес; този измамник няма никакви доказателства!

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че не бива да подслушваш? — укори го Аврелий.

— Стига вече, domine, шегата е хубава, докато е кратка! Не можеш да си играеш така с живота си; ти си paterfamilias и стотици хора зависят от теб — роби, освободени роби, клиенти и не на последно място, долуподписаният. Искаш да ни оставиш в калта само заради глупавото си упорство, което бъркаш с чест? Какво ще стане с нас, ако ти умреш?

— Може би не знаеш, Касторе, но ти и Парис сте сред моите основни наследници. До този момент старателно го крих от теб, за да се предпазя да не ми видиш сметката, докато спя — пошегува се патрицият.

— За Юпитер, domine, сериозно ли говориш? Не съм го очаквал… — разсъди очевидно заинтересуваният Кастор. — Но в края на краищата е много по-забавно да те крада, отколкото да наследявам твоето имане. Пък и какво ще правя тук, ако нямам повече човек, когото да вземам на подбив? Не, не, по-добре да оставим нещата такива, каквито са!

— Стига вече! — отряза го сенаторът, избутвайки го навън. — Ако ще се мре, по-добре да е бързо!

По време на целия този кратък разговор Валерий беше наблюдавал Аврелий с огромна мнителност, сигурен, че разиграва някаква отдавна оркестрирана комедия. След миг обаче го видя как се приближава към area и изважда оттам ленен вързоп. Под оръфания плат се подаде къс военен меч, от този модел, който той самият по време на война носеше на хълбока си.

— Това е мечът, с който майка ти даде знак за атаката — каза патрицият, слагайки го в ръката му. — В Германия си мислех, че е настъпил последният ми ден, но съдбата реши друго. Сега обаче настъпи моментът, в който трябва да сложа всяко нещо на мястото му.

Когато генералът хвана меча и го протегна напред, Публий Аврелий обгърна врата му с ръка.

— Дръж добре острието, Валерий, за да не падне, когато се притисна към теб… — промърмори патрицият с безразличен тон, подготвяйки се за смъртоносната прегръдка.

— Почакай… — промърмори на свой ред генералът с колебаещо се изражение.

— Ще се откажеш от каузата? — попита сенаторът, без да отпуска хватката.

Валерий опря върха на острието в гърдите му.

— Ти и майка ми? — попита на един дъх. — Вярно ли е?

Аврелий усети натиска на желязото в гръдния си кош и за миг се изкуши да го излъже.

— Да — отговори обаче решително, налагайки си да не обръща внимание на болката.

Пълководецът видя малкото алено петно, което започваше да се разширява върху безупречната туника на сенатора, и само след миг, който сякаш продължи цял век, свали бавно меча.

Когато заговори, гласът му беше дрезгав.

— Цял живот ще съжалявам, че не се възползвах от тази възможност.

Патрицият усети вълната от радост, която го обземаше. За пореден път бе останал жив!

Валерий захвърли надалече късия римски меч и намери вратата. На Аврелий почти не му остана време да въздъхне от облекчение, когато Кастор се втурна при него, посочи кръвта върху дрехата му и избухна:

— Ама ти изобщо в ред ли си? Да не би да очакваш и аплодисменти, че изигра така добре сценката на епикурейския философ, който среща смъртта, без да му мигне окото? Кога ще престанеш с тези идиотски шеги? Аз се разкъсах от тичане, за да се опитам да ти спася кожата, а ти сам отиваш и заставаш пред върха на меча! Е, поне да имаше за какво! А то за жена, умряла преди двайсет години! Ех, позволи ми да ти го кажа, господарю, може да си мъж на честта, но на мен ми изглеждаш идеален глупак!

— Наистина ли беше готов да се откажеш от моето наследство, Касторе? — засмя се патрицият, докато със снижаването на напрежението усещаше как потта се стича по челото му.

— Как не, казах го просто така… — изплъзна се секретарят, който за нищо на света не би искал да се прави на честен.

— Слава на боговете — престори се, че му вярва, Аврелий. — Прати Нефер да ми превърже драскотината: след като тя приключи с това неприятно занимание, трябва да се посветим на сериозни неща. Между другото къде е Парис?

— Припадна, domine.

— Излей отгоре му кофа студена вода! Сега повече от всякога имам нужда от вашата помощ, за да намеря убиеца!