Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (29)

XXVI
Осмият ден преди Идите на юли

— Има твърде много „ако“ в тази история, като се започне от най-важното, а именно дали изобщо е имало някакъв заговор извън твоята развинтена фантазия! — каза Кастор на следващия ден.

— Обеците, гривната на Агенор, както и статуетката, която видях в стаята на Балбина. Без съмнение това са остатъците от съкровището, което Токул е претопил преди двайсет години. Изглежда, Херений, съпругът на Валерия, го е намерил и с това се обяснява неговият невероятен просперитет.

— Следователно хипотезите са две — потвърди секретарят. — Или Антоний е разпознал пиромана и е започнал да изнудва и него, или някой се е възползвал от поредицата пожари, за да се освободи от доказателствата и неудобните свидетели, залагайки на факта, че огънят ще бъде приписан на обичайния маниак. В първия случай можем да се надяваме на информацията, която конникът Сервилий търси в списъка, с който ни снабди Мумий. Във втория играта е приключила: тайното съобщение, ако допуснем, че изобщо някога е съществувало, вече е изгубено завинаги!

— Това само ние го знаем, но убиецът не — разсъди Аврелий с изражение, което беше всичко друго, но не и обнадеждено. — Затова ще направя така, че да накарам всички да повярват, че лентичките са у мен.

— Полудял ли си? — нападна го секретарят. — Докато се касае само за някакви пробождания с кама, както и да е, в края на краищата гърбът си е твой; но с огъня шега не бива! Аз държа на дома си: съгласен съм, че е възстаричък, но античността му придава престиж, а пък и планирам да го модернизирам веднага щом го наследя!

— Убиецът няма да посмее да ни атакува директно, ние сме на сигурно място, като в желязно буре — омаловажи сенаторът.

— Да, с пирони в него, същото като това на стария Регул! — простена секретарят.

— Ще опитам най-напред с Валерий, защото мотивът му е твърде недостоверен, ако успея да го изключа, това вече би могло да се нарече прогрес — продължи патрицият, без да го слуша.

— Нещо в думите ти се пропуква, domine — възрази Кастор. — Според всички Фелиций е бил страхливец; ти обаче го обрисуваш как безстрашно гъделичка по муцуната кръвожаден звяр.

— Представи си само как се чувства красив, благороден и заможен мъж, който на прага на младостта си е разполагал с най-добрите възможности за развитие, след двайсет години се оказва с празни ръце: няма дори една сестерция, никой не го зачита, а съпругата му се развлича с омразния му полубрат. Плюс това, че не е способен да привлече към себе си никоя жена…

— Фактор, който би разклатил сигурността на всеки мъж — съгласи се освободеният роб.

— Всъщност Антоний прикрива това твърде внимателно, създавайки си фалшива слава на голям любовник. Успява да заблуди останалите, но не и себе си; той се знае какъв е и се презира. Завистта го разяжда. Най-вече мрази Токул, син на робиня, който жъне успех след успех там, където той колекционира само провали; изпитва злоба обаче и към всеки, който има сполука, пари и късмет с жените: Валерий, Метроний, долуподписания… Внезапно обаче се оказва, че този провалил се човек има шанса да направи печелившия си ход, защото държи в ръцете си оръжие, което ще хвърли в краката му галениците на орисниците: съдбата му предлага неочакваната възможност да накара другите да треперят от него и той да решава тяхната участ. Навярно пред подобна сгода дори страхливецът не би могъл да устои пред изкушението да хвърли заровете си, забравяйки всяко едно просто правило за предпазливост?

— Според теб кой е бил жертва на изнудването: Валерий, Метроний или Токул? — попита почти убеденият Кастор.

— Ще сгрешим, ако изключим и други заподозрени. Въпреки че шантажът е имал нещо общо със заговора, убиецът може да е някой, който преди двайсет години все още не се е бил появил на сцената, но впоследствие да е извлякъл полза от това. Може да е син, роднина, приятел…

— Съпруга — добави Кастор. — Но не Балбина въпреки самопризнанието, което е направила пред теб: в нейното състояние не би била способна да порази когото и да е. Валерия обаче е достатъчно яка, за да върти ножа като добър месар. След това стигаме и до Корелия, чийто съпруг вероятно е бил един от съзаклятниците… — подметна секретарят, причаквайки господаря си.

— Не бой се, ще я подложа на изпитание — отговори му Аврелий. — Уведоми я за моето посещение във връзка с погребението на Метроний. А сега изпрати прислужничките при мен, за да ме преоблекат: отивам веднага при Валерий!

 

 

Жилището на хълма Целий изглеждаше изоставено. Нямаше нито портиер, нито охрана, нито клиент в очакване на подаяние, седнал на каменната скамейка до входа на domus.

Аврелий, готов да води битка, за да бъде приет, се смая, като видя пълководеца, който лично му отвори вратата. Облечен в стара туника, Валерий беше всичко друго, но не и войнствено настроен в този ден, в който лицето му беше напрегнато, очите помръкнали, челото, набраздено от дълбоки бръчки, изобщо видът му беше твърде омаломощен, за да проявява обичайната си агресивност.

— Какво пак искаш? — попита уморено и май се отърси от своето вцепенение едва когато Аврелий му загатна за тайното съобщение, намерено в дървената кутия.

— Военно послание… Касае се за някакво доказателство относно предателството на баща ми, нали? — попита с гневно изражение, докато го водеше към таблинума. Значи ти си бил този, който ме изнудваше? Ама играта свърши, нямам никакво намерение повече да плащам!

— Аз нямам нищо общо с тази история — изуми се патрицият.

Генералът го погледна нерешително.

— Изкушавам се да ти повярвам, Аврелий, и то най-вече защото не знаеш какво да правиш с моите мизерни сестерции. Освен това ми е по-лесно да си те представя в ролята на убиеца, отколкото в тази на мародера: роля, която не би се поколебал да дадеш на Антоний, ако исканията не бяха ме застигнали едва след смъртта му. Намерих последното писмо днес, под вратата на дома ми: заповядваше ми в седмия час да занеса определена сума в двора на храма на Фебрис, оставяйки я в хралупата на големия дъб, а след това да се върна обратно и да не мърдам оттук. Ако не се подчиня, всички щели да разберат кой е баща ми!

— Направи ли го?

— Да, за втори, но последен път. Няма смисъл да се опитвам да скрия истината, попадайки в ръцете на някакъв престъпник: преструвах се, че съм съгласен с неговите претенции само за да мога да го разоблича. Всъщност в деня на първото плащане сестра ми се бе прикрила близо до храма и е видяла фигурата с черно наметало, но без да успее да я разпознае. Днес отново се беше притаила там и се надявам този път да е имала повече късмет.

— Имаш ли някакви подозрения?

— В началото си мислех за Метроний, но той си отиде опечен, преди още да съм получил второто искане.

Аврелий се разкъсваше между разочарованието и облекчението: намекът за лентичките не беше предизвикал никакъв ефект.

— Покажи ми писмата; вече съм имал подобни случаи.

— Ти си последният човек, от когото бих поискал помощ: дори Антоний ме беше предупредил да внимавам с теб! — възкликна пълководецът, възвърнал изведнъж враждебността си.

— Нямам думи, имал съм добри приятели — усмихна се иронично сенаторът — Знаеш ли, аз изобщо не вярвам, че приятелството се доказва в нещастието, защото да съчувстваш на злочестите, е лесно, но не и да се радваш на успехите на другите. Затова се опитвам да разпозная онзи, който искрено ме обича само в миговете на максимален късмет, отколкото в несполуките.

Казвайки това, Публий Аврелий се приготви да си тръгва, помисляйки си, че генералът или беше напълно чужд на убийствата, или му демонстрираше изключителните си измамнически способности. При всички случаи обаче нямаха нищо друго, което да си кажат.

— Един момент — реши се Валерий, изваждайки от туниката си едно навито листче. — Това е последното писмо, съдържа описанието на скъпоценностите, изпратени на пълководеца на XI легион, за да купи с тях съгласието на варварите. Впрочем вината на баща ми не се ограничава само в едно обикновено неподчинение, защото той е бил покварен човек, а ти си го крил от мен дори когато исках главата ти! Какво друго знаеш, Публий Аврелий, за което аз съм в неведение? — попита пълководецът, хващайки се за главата.

Патрицият се вторачи в зида на стария domus, защото му се стори, че стената леко се поклаща, като платнище на военна палатка под напора на студения северен вятър…

 

 

Оставаха четири часа до сутринта. Вера Клавдиана се откъсна от прегръдките му, ставайки бързо от походното легло.

— Атаката ще е утре. Тази нощ има пълнолуние: германите са убедени, че е добро предзнаменование. А подкрепленията ни все още не идват.

— Трябва да побързаме да изведем хората.

— Там отвън са, чувам ги. Обграждат ни…

— Все още можем да евакуираме лагера — каза трибунът.

— Но заповедта гласи, че позицията трябва да се опази. Изслушай плана ми: по-голямата част от контингента, двете центурии ще се скрият на хълма, вдясно от оградата, докато останалите, общо стотина души, ще останат строени пред лагера, за да отбият първата атака. В действителност варварите не знаят каква е нашата численост, и ще мислят, че си имат работа само с хората пред укреплението. Ако войниците в долината успеят да удържат напора, докато всичките ни врагове излязат на открито, тогава конницата, стрелците с лъкове и другите две центурии биха могли да ги нападнат отгоре!

— Но войниците на равното веднага ще бъдат зверски избити. Германите са хиляди, а легионерите малко повече от триста…

— Касае се за римляни, които са добре обучени, с отлични оръжия и изключително чувство за дисциплина — отговори жената.

— Нямаш човек, който да ръководи центуриите — възпротиви се Аврелий.

— Военните трибуни имат необходимия авторитет, за да застанат начело на войниците! — каза на един дъх тя.

Аврелий затвори очи. Ето защо му се бе отдала, още от първия миг не е искала друго, освен да…

— Ще поемеш командването на лявото крило, Публий Аврелий, и ще отприщиш атаката откъм хълма!

Младият мъж й обърна гръб. Жената направи крачка, за да го доближи, но той се отдръпна.

— Ами ако не го направя? Ще ме убиеш, както уби съпруга си ли? — попита я с леден тон.

— Как си позволяваш да изречеш подобно нещо? — пребледня Вера.

— Разгледах добре разкъсването върху платнището на палатката и изключвам, че се е получило от изпратена отдалече стрела. Изглежда, е била отровна, защото раната на Цепион беше тежка, но не чак толкова, че да го умъртви толкова бързо.

— Всеки един би могъл да е виновен за случилото се — отговори тя.

— Но никой не би могъл да влезе в палатката без твое знание. Ти си го направила — повтори хладно трибунът.

Вера Клавдиана застана пред него, принуждавайки го да я погледне в очите.

— Ти си знаел… но си замълча. Защо?

Аврелий наведе глава.

— И ме питаш?

— Слушай! — каза тя разгорещено. — Цепион се беше продал на германите и сключил договор с племенния вожд на враговете, за да ни изведе живи от укреплението. Дори бързото съобщение от императора не го накара да се откаже.

— Може би не е грешал чак толкова; Сеян е тиранин, а сенатът се прекланя пред неговите желания, без да помисли за хилядите легионери, които умират в негово име! — потвърди презрително Аврелий.

— Той беше войник, който получи заповед, но не й се подчини: това се нарича предателство. Трябваше да го убия; ако се бяхме оттеглили, XII легион щеше да попадне в засада. Бях предупредена, но не можех да повярвам… след това разбрах, че всичко е вярно: съпругът ми бе установил контакт с вожда на племето марси, плащайки му, за да спаси живота си.

— Защо ли мъж като него е стигнал дотам? — попита невярващо трибунът.

— Беше убеден, че преторианският префект умува как да си спести нарочно подкрепленията за поддръжниците на Агрипина.

— В действителност XII легион изобщо не пристигна — обърна й внимание трибунът.

— Ще дойде, а ние ще направим така, че да завари предната позиция в ръцете на римляните! — отговори с решителен тон жената. — Години наред Цепион беше най-добрият пълководец и най-добрият съпруг. Не можех да им позволя да окалят името му; така обаче никой няма да узнае за неговата измяна и утре синът ми ще може отново да върви с високо вдигната глава по улиците на Вечния град!

— Премълчавайки, станах твой съучастник… — промърмори Аврелий.

— Спасих ти живота, млади ми Стаций. Цепион щеше да е принуден да те премахне, ако искаше да му повярват, че никога не е получавал заповед от сената. Сега те моля да застанеш начело на легионерите.

Публий Аврелий преглътна, опитвайки се да намери правилните думи, за да й отговори.

— Това е всичко, което си искала от мен, така ли е? Да поема командването на северното крило…

— Да. Щастлива съм обаче, че боговете ни позволиха да изживеем заедно тези последни дни: даде ми сила и кураж да направя това, което трябва да се направи — призна Клавдиана.

— Но ти ще си тръгнеш веднага, преди още станът да бъде обграден! — удиви се Аврелий.

— Значи нищо не си разбрал, млади ми Стаций. Някой трябва да застане начело на малкия отряд, строен в равнината: легионерите не биха последвали в тази самоубийствена мисия дори императорския легат… но ще последват мен.

— Ти си луда, не можеш да го направиш! — извика трибунът.

— Защо не? Фулвия набира цели два легиона по време на гражданската война; а тук на север понякога дори и жените се сражават. Аз винаги съм живяла по бойните полета, войниците ме уважават и примерът ми ще ги въвлече…

— Спасявай се; аз ще остана!

— В такъв случай ще умрем напразно и двамата с оглед на това, че няма да има никого, който да атакува откъм хълма…

— Не може да се оставиш да те убият! — закле я Аврелий, прегръщайки я. — Има ли нещо по-важно от живота?

— Рим, млади ми Стаций! — отговори жената. — Рим… — повтори му отново полугласно, докато го целуваше по устата.

Трибунът я отблъсна, обръщайки лицето си на другата страна.

— Ти победи, Вера Клавдиана: ще поведа центуриите.

— Добре, така е правилно. Сега ми завържи предпазните наколенки и стегни добре коланите на ризницата ми: бронята на Цепион ми е широка — каза с рязък тон.

Малко след това Аврелий я видя да излиза, огряна от лунната светлина, сякаш препасана със сребро. Но не беше сребро, а желязото, от което се коват мечовете.

 

 

— Бих те разбрал, ако пред предателството на баща ми… — каза Валерий, изтръгвайки го от спомените.

— Не съм го убил аз — повтори уморено патрицият. — И нямам нищо повече, което да ти кажа. Но сега пред нас стои друг проблем: дай да видя това листче.

Примирен, Валерий изчака, докато сенаторът разглеждаше папируса, изписан с неуверения почерк на човек, боравещ с лявата ръка.

— Цитира подробности, които не знаех дори аз. А искането се отнася за доста незначителна сума.

— Разбира се, да не би да съм Крез, а който ме държи в ръцете си, би трябвало да е в течение на това.

— Как е възможно състоянието ти толкова да намалее?

— Харча всичко, което притежавам, за да допълвам заплатите на легионерите и да ги снабдявам с добра екипировка.

— По време на гражданските войни армиите са принадлежали на различните пълководци: Цезар или Помпей, Октавиан или Марк Антоний. Сега обаче всички легиони принадлежат на Рим и само на Рим се чака да ги издържа — отбеляза огорчено Аврелий.

— На теория — отвърна му Валерий. Но на практика кой ще ми гарантира, че Клавдий няма да бъде премахнат във всеки един момент и на трона да се възкачи някой друг луд като Калигула? В политиката е достатъчен само един удар с кама, за да се променят нещата, а пък и главите на пълководците не са така здраво захванати за торса, както изглеждат на пръв поглед. Що се отнася до мен обаче, докато отварям кесията, никой няма да дръзне да ми отнеме командването; в замяна съм готов да дам гаранция за абсолютната си преданост към действащия император, който и да е той.

— Разбирам, но не одобрявам — уточни замислено патрицият. След това добави: — Не се поддавай на изнудването, Валерий. Ще излезеш от скандала с високо вдигната глава, защото провиненията на баща ти не са твои.

— Този, който ме тормози, е избрал правилния момент, Аврелий: щях да го разоблича веднага, ако не хранех голямата надежда, това, за което жадува всеки римски пълководец…

Патрицият се усмихна. Валерий все още не знаеше, че сенатът вече е взел решение да постанови тържественото му посрещане като велик пълководец.

— Онзи, който ти е изпратил тези писма, вероятно е същият, който е убил Антоний. Изглежда, баща ти е имал съучастници: почти със сигурност един от тях е Херений и може би някой тук в Рим…

— В действителност Метроний получи твърде набързо за онова време благоволението на Сеян… но сега е мъртъв.

— Тялото е разпознато само по пръстена с печата. Не се иска много, за да подхвърлиш пръстен под някой труп.

— Мислиш ли, че може да е оцелял? — измърмори смаяният генерал.

— Надявам се да не е, трудно е да се бориш със сянка! — каза патрицият и отново се приготви да си тръгва.

В този момент вратата се отвори и Валерия се появи на прага. Носеше лека къса пелерина върху мъжка туника, а дългите й черни коси бяха скрити под широкопола шапка. Класическите черти на лицето, високият ръст и притиснатия под много стегнатата й превръзка бюст допринасяха за останалото: отдалече всеки би могъл да я обърка с момче. Сенаторът се взря в нея, сякаш я виждаше за пръв път толкова необичайните мъжки дрехи, изглежда, подчертаваха дълбоката й и добре прикрита чувственост.

Разпознавайки го обаче, Валерия реагира гневно.

— Валерий, забрави ли кой е този? — възкликна с нескрит укор.

— Аврелий е в течение на всичко; говори, без да се притесняваш!

Жената беше на косъм да започне да протестира, но после се обърна към брат си, парадирайки, че не забелязва присъствието на гостенина.

— Светилището на Фебрис твърде рядко е отворено за външни посетители: изнудвачът, изглежда, е знаел и затова е избрал нарочно най-подходящия ден и час, за да се смеси с групата поклонници, които отиваха към храма за извършването на жертвоприношение. Смесих се и аз с вярващите и стигнах до големия дъб, но вързопът вече не беше в хралупата на дървото…

— Този негодник е ужасно хитър! — избухна Валерий с ядосан жест.

— Можеш ли да опишеш по-добре човека, когото си забелязала предишния път? — попита Аврелий.

— Беше доста нисък и носеше тъмно наметало…

„Като това на убиеца“ — помисли си сенаторът.

… обърна се за миг и ми се стори, че носът му е по-скоро дълъг… но никъде не е казано, че той е отмъкнал плячката, със същия успех може да се твърди, че е бил някой просяк, търсещ убежище за през нощта.

— Опитай се да си спомниш още нещо — заповяда й ожесточено Валерий.

— Не знам друго. А сега, ако позволите, искам да се преоблека, чувствам се неудобно в тези дрехи.

— Жалко, много ти отиват! — изпусна се Аврелий с полуусмивка, а жената го изпепели с поглед, напускайки с огромна бързина стаята.

— Аз също си тръгвам — каза патрицият, насочвайки се към fauces.

— Аврелий! — повика го другият. — Виж… мислех си… може би един ден ще бъдем отново приятели.

— Бъдещето си почива върху коленете на боговете — отговори сенаторът, изпълнен със съмнение.

В този момент се чу как някой почука на вратата, и на прага се появи един императорски вестоносец.

— Пълководецо Марк Валерий Цепион! — възкликна, удряйки с юмрук гърдите си, знак за военен поздрав. — Сенатът разреши твоята овация!

Генералът не успя да овладее радостния си изблик и напълно неочаквано прегърна патриция, сякаш дружбата им никога не е прекъсвала.

— Gratulor tibi! („Поздравявам те!“) Ще бъда на трибуната, за да те аплодирам! — обеща му Аврелий.

Церемонията по тържественото посрещане с овация беше най-висшата почест за римския войн, откакто триумфът бе запазен само за императорите; след подобно признание Валерий можеше да се счита за защитен: вече дори тъмната история на бащата предател не можеше да замъгли славата му…

 

 

— Метроний жив? Не се занасяй! — не можеше да допусне Кастор.

— Трябва да взема предвид и тази хипотеза, колкото и да е неправдоподобна.

— Ако се касае за грък, бих могъл да повярвам, защото ние сме свикнали да живеем и тук, и там, под различни имена, за нас е важно кесията ни да е пълна. Римлянинът е точно обратното на нас, отдава твърде голямо значение на своята dignitas, за да си позволи да се скрие зад фалшива самоличност.

— Все пак консулът отговаря най-добре на характеристиките на идеалния виновник. Бил е братовчед и приятел на Валерий Цепион, а и е спасил кожата си по времето на Сеян, когато преторианският префект е вземал купища сестерции, за да изтрие определени богаташи от своите черни списъци… Метроний, оказал се собственик на златото след смъртта на Цепион, вероятно го е предал в замяна на собствения си живот — размисли Аврелий.

— Тогава в такъв случай кой изнудва Валерий? — намеси се александриецът. — Разбрах, че наскоро е изтеглил от своя argentarius и двата си солидни депозита… Идеята с лентичките обаче не е имала очаквания ефект.

— Беше само педантизъм; Остилий гарантира за пълководеца.

— Неговите свидетелски показания не са напълно доказателствени, domine: според безделниците от Форума деканът е пристигнал, когато процесът вече е бил почти приключил.

— Странно защо, след като е бил дал на консула петицията за публичната аморалност доста преди това… — размисли патрицият. — Сега, като си помисля, той също се е спасил на косъм, когато Агрипина я осъждат на изгнание на остров Пандатария, както и майка й преди това. Впоследствие, по времето на предполагаемия заговор, е командвал граничен легион наравно с Цепион. Освен това, бидейки клиент на Глафира, е познавал Ебе…

— Добави го все пак в списъка със заподозрените, господарю, и без това в него вече фигурира цял Рим; липсва само императорът, за да го попълниш изцяло! — каза язвително Кастор.

— Да чуем тогава какво не е наред в моите разсъждения! — наежи се Аврелий.

— Наниза ги едни такива, че не е за говорене: загадъчно съкровище, съживил се мъртвец, при това изнудван, който е готов да убие изнудвача си, за да заеме мястото му… ако добавиш алчен сводник и отвлечено момиче, което намира богатите си родители точно в мига, в който онзи е на път да я продаде в някакъв бордей, ще ти е достатъчен само един гръцки псевдоним, за да се превърнеш в преуспяващ комедиограф! — подигра го освободеният роб.

— Хм, може би прекалих малко… — допусна с неохота патрицият.

— Хипотезите ти са доста странни, domine, най-вече ако се допусне, че има много по-просто разрешение на въпроса.

— Какво е то? — попита Аврелий, предвиждайки вече отговора.

— Метроний, който по онова време е прибрал златото, убива Антоний със съучастието на своята прелестна съпруга, докато тя е заета да държи далече от него един мой познат, който си вре гагата навсякъде. Впоследствие обаче интересите на двамата започват да се разминават и госпожата хитро обмисля да подпали къщата на Глафира, за да уцели два заека с една стрела: пожарът ще я освободи както от неудобния й съпруг, така и от доказателствата, заради които може да загуби общественото положение и наследството си. Не бива да забравяш, че имуществото на предателите не преминава в ръцете на наследниците им, а се отчуждава в полза на държавата!

Аврелий изропта, опитвайки се напразно да намери някаква хаплива реплика, с която да се противопостави на необоримите разсъждения на гърка.

— Ами ако Германия няма нищо общо с това, domine? Ами ако Антоний е убит заради някаква съвсем друга причина? Знаем, че Валерия е имала слабост към него…

— Но също така знаем, при това много добре, че е било невъзможно да поддържат любовна връзка — уточни патрицият.

— Точно така! А ние сме седнали да умуваме върху някакви мрачни интриги, скроени да променят курса на историята, когато клетият Фелиций може просто да се е превърнал в жертва на някоя незадоволена жена! Повече от сигурно е, че Валерия е в състояние да се преобрази така, че да накара останалите да я помислят за мъж…

— Както не бива да забравяме и Токул; никак няма да е зле, ако трикът с лентичките се изпробва и при него. Дръж на удобно място кофите с водата, Касторе, защото рано или късно историята, която непрекъснато повтарям, ще достигне до ушите на правилния човек! — завърши жизнерадостно сенаторът, отпращайки гърка, преди да има време да започне да протестира.