Метаданни
Данни
- Серия
- Разследванията на Публий Аврелий (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Spes ultima dea, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Весела Лулова Цалова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- maskara (2024)
Издание:
Автор: Данила Комастри Монтанари
Заглавие: Надеждата умира последна
Преводач: Весела Лулова Цалова
Година на превод: 2015
Издание: първо
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Излязла от печат: 2015
Редактор: Райчо Радулов
Технически редактор: Стефка Иванова
Коректор: Мери Великова
ISBN: 978-954-398-429-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11148
История
- — Добавяне
XVIII
Осмият ден преди Календите на юли
На следващата сутрин Публий Аврелий Стаций беше събуден от особено развеселения си секретар.
— Вчера Валерий е посетил Глафира. Нашият храбър воин не я е ангажирал дълго, защото в същия този следобед куртизанката е приела и действащия консул — каза, подавайки на dominus легена с хладката вода.
— Твърде пренаселено е леглото на тази куртизанка! — изкоментира патрицият, докато робините влизаха със subligaculum и чиста туника.
— Domine… — влезе, за да му засвидетелства уважението си, Парис, безукорният интендант.
— Добре изглеждаш, добри ми Парис! — възкликна Аврелий.
Администраторът от известно време… имаше не толкова унило изражение и дори изглеждаше леко понапълнял, сякаш бе решил да сложи край на дългото си гладуване.
— Искат да се срещнат с вас, господарю — съобщи и нямаше нужда да се задълбочава в други обяснения, защото в този момент гласът на Помпония проехтя гръмогласно в перистила.
— Много бързам, Аврелий, имам среща с Домицила; но преди това на всяка цена трябва да ми кажеш какво си сторил на Валерия: позеленява от яд само като чуе някой да споменава името ти!
— Разменихме спокойно мнения относно брака — обясни сенаторът. — Бракът, за който говорихме, беше нашият и тя разбра, че аз не се стремя към него.
— Ох, горкичката, може би е влюбена в теб! — съжали я обнадеждената матрона, която, дори и горда с любовните завоевания на приятеля си, накрая винаги решаваше, че всяка жена, към която той проявеше интерес, е непоправимо антипатична.
— Не знам дали въпросната госпожа обича много господаря, но без съмнение храни силни чувства към неговите огромни имения, банкови сметки и единайсетте вили, които притежава на полуострова — намеси се с киселия си тон Кастор.
— В края на краищата въпреки цялата си красота Валерия не жъне голям успех сред мъжете — прецени Помпония със злостно удовлетворение. — Същият този Антоний…
— Защо, да не би да е имало нещо между тях? — попита заинтригуваният патриций.
— Ооо, да, може и така да се каже… Тогава Валерия е съпруга на Херений, а тя е от тези, които не се шегуват със съпружеската вярност. По време на престоя на Фелиций на остров Крит между тях се поражда един от тези странни съюзи, които понякога събират порочните мъже със старомодните, повече от строги със себеподобните си, но твърде снизходителни с представителите от другия пол жени. А пък и в Италия са имали почти месец, за да се срещат отново, преди празненството на консула… ааа, що се касае до Метроний, носи се мълва, че има семейни неразбирателства в дома му!
— Наистина ли — престори се на учуден Аврелий, потрепервайки при мисълта, че до ушите на Помпония може да е достигнала новината за авантюрата му с Корелия.
— Слугите са го чули как е обиждал жена си, а изглежда, че с тази случка има нещо общо и пълководецът Валерий…
Мимо волята си патрицият изтръпна от разочарование.
Значи имаше нещо вярно в това, което Валерия бе изрекла в лицето му, докато бяха в магазина на Созиите… кой знае дали и генералът е бил толкова великодушен да се оттегли, за да задоволи изискванията на Метроний?
Два часа по-късно, разказвайки на Аврелий от игла до конец как и с кого императрицата Месалина е прекарала нощта, Помпония си тръгна, за да отиде при Домицила.
— Корелия, Валерия и Глафира: три загадъчни и очарователни жени, всичките въвлечени в тази история… — каза Аврелий на секретаря си.
— Не бих искал да те отклонявам от интересните ти мисли, domine, но ти напомням, че главата ти е изложена на огромни опасности. Зарежи всичко, напук на разследването, сената и всичко останало — подсказа му Кастор, за когото светкавичното бягство изглеждаше винаги най-препоръчителното разрешение на проблемите. — Генералът ще бъде тук до няколко дни, а ти нямаш нищо, с което да му се противопоставиш, освен с измислицата на онзи смешен варварин!
— Грешиш обаче — опроверга го патрицият. — Имам нещо друго, за което всеки воин трябва, иска или не иска, да си дава сметка, а именно моето достойнство на римски гражданин!
— В клозета ще си го занесе това твое достойнство! — избухна Кастор, побеснял от гняв. — После да не ми кажеш, че не съм те предупредил, domine!
Колкото и да се опитваше като добър епикуреец да се държи невъзмутимо, Публий Аврелий беше наистина разтревожен дотолкова, че вече не можеше и да спи. В средата на тази нощ се стресна и се събуди: в съня му се беше явило лицето на Вера Клавдиана — или беше онова, което толкова много приличаше на нейното, това на дъщеря й Валерия? — която се взираше с гневно изражение в него и мълчаливо го укоряваше. „Ако в Германия бях останал до нея — размишляваше сенаторът, въртейки се неспокойно в torus, ако бях отказал да й се подчиня…“ Но колкото и да си повтаряше, че няма нищо, за което да се упреква, това не му помагаше, защото фактът е факт. Вера беше мъртва, а той успя да спаси кожата си и да се върне у дома.
Подгизнал от пот, Аврелий стана от леглото, обзет от непоносима жажда, и се пресегна към последната стомна с cervesia от Агенор, сложена в легена да се изстудява между два ледени блока, които вече почти напълно се бяха разтопили. След първата глътка отдалечи с отвращение бокала от устата си: топлата cervesia имаше вкус на урината, която fullones събираха в своите делви, но в cella nivaria в подземието вече не се намираше дори капка от бирата.
Сенаторът изгаряше от топлина и не можа да заспи отново, затова излезе, за да се освежи поне малко. Нищо подобно, под бъзовия храст в градината не подухваше никакъв ветрец, както и в големия перистил, който, изглежда, също бе обгърнат от мантията на задуха. Надяваше се, че навярно в зеленчуковата градина, която гледаше на север, ще е по-прохладно, и затова се отправи към задната част на domus.
Дворът пустееше. Върху мозайката се стелеха сенките на смокинята и старите чемшири, безмилостно окастрени от topiarius с развинтена фантазия Скапола, който патрицият бе преотстъпил без грам съжаление на Помпония.
Изведнъж в сянката на малкото дворче проблесна потрепваща светлинка. „Пламъкът на свещ или светилник — помисли си сенаторът, — но кой ли може да е буден в този час?“ В зеленчуковата градина бяха само складовете и стаичката на Зенобия…
Но наистина от помещението на цветарката се процеждаше лъч светлинка и се долавяха въздишки, примесени със сподавен смях. Значи Зенобия си имаше любовник, а той беше доста внимателен, след като я посещаваше в такава късна доба: цялата тази предпазливост му се стори твърде странна, защото обикновено неговите роби действаха решително и без много-много заобикалки…
Неспособен да овладее любопитството си, патрицият се присламчи да подслушва по възможно най-безсрамния и недискретен начин, който никак не отговаряше на достойнството му на dominus, прикривайки се зад жалкото извинение, че като paterfamilias е длъжен да знае всичко за своите роби. Кой всъщност беше посетителят при Зенобия? Хортензий, Самсон или възрастният и ленив Фабел?
В този момент мъжът произнесе няколко думи. Когато Аврелий чу гласа му, малко остана, за да не припадне. Затича се смутен, за да се скрие в сянката, като изпитваше повече страх да не бъде разкрит той, отколкото този, който таеше в себе си тайният любовник.
Но чак когато видя със собствените си очи мършавия профил на интенданта да надзърта през вратата, реши да приеме за вярна историческата случка: прочутата, непоколебима, непреклонна непорочност на Парис, когото цели легиони от девойки бяха атакували, но напразно, най-накрая беше победена! Там, където се беше провалила дори Чинция, най-известната куртизанка в Рим, една скромна и възстаричка епирка, с твърде разточителни форми и недодялани обноски, върху чиято глава стърчеше смехотворен кок, беше постигнала забележителна победа!
Патрицият се сниши колкото е възможно повече, защото интендантът щеше да умре от неудобство, ако разбереше, че го е сгащил как е бръкнал с ръце в кацата с меда. Но най-важното в този случай беше да не научи за любовната авантюра онзи арогантен присмехулник Кастор.
Сенаторът остана удовлетворен, че за късмет не някой друг, а той е надушил интригата, и като дискретен и толерантен човек нямаше да обели дума пред никого. Въпреки това, напук на най-добрите си намерения, тази изцяло неочаквана новост упражняваше невероятно развеселяващ ефект върху него, толкова силен, че не успяваше повече да удържа смеха си. Без да се мае, побърза да се добере до своето жилище, оттегляйки се от двора като крадец на ябълки, хванат в чужда овощна градина.
Едва когато затвори здраво вратата зад гърба си, отприщи на воля неудържимата си веселост и насладил се на пикантната случка, се хвърли на torus, заспивайки на мига, без призраците от миналото, нито злостните заплахи на бъдещето да му се явяват повече, за да го измъчват.