Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (18)

XV
Петнайсетият ден преди Календите на юли

Бяха минали още три дни и Публий Аврелий Стаций се прибираше в ужасно настроение след пропиляната си сутрин в сената, за да оповестява почти нулевите резултати от разследването относно смъртта на Антоний. Най-възрастният сенатор Остилий не му беше спестил хапливите си забележки, докато колегите му го наблюдаваха с лакомото очакване на чревоугодници, които излапват с очи пълнената гъска със смокини, предвкусвайки удоволствието скоро да я намерят, изпечена както трябва, и в чиниите си.

— Варваринът пристигна, domine. Счетох за необходимо да го настаня в атриума на прислугата — посрещна го на връщане Парис, който по отношение на класовото разделение биеше дори аристократите от най-античните родове.

Публий Аврелий, нетърпелив, се втурна към отделението на прислугата, за да се срещне със своя стар германски пленник Агенор: спомняше си все още твърде дългата му непокорна коса, слабото му и посиняло от студа тяло, вонята на гранясало, която се разнасяше от мазната му кожа, дрезгавия му северняшки говор…

Но веднага щом го зърна, остана със зяпнала уста. Мъжът, който седеше на върбовата cathedra, беше доста як, ала с отпуснато, склонно към напълняване тяло, което показваше пълна липса на физическа активност. Държеше дебеличките си ръце кръстосани върху започналото му вече да се оформя коремче, което дори добре ушитата туника не успяваше да прикрие, а лицето му излъчваше ведростта на човек, който е горд със себе си и своите дела.

Аврелий се спря на прага и го огледа, опитвайки се да го разпознае; но на мястото на буйните русоляви коси, разстилащи се едно време по раменете на Агенор, се виждаше превъзходната му подстрижка по гръцки маниер, благодарение на която косата му грижливо бе обърната към върха на главата, за да прикрие наченките на оплешивяване. Никога никой не би могъл да го помисли за див германец; всеки би си казал, че по-скоро е италийски търговец или преуспяващ занаятчия от Нарбонска Галия…

— Господарю, доживяхме да се видим най-накрая! — възкликна гостът, скачайки на крака, и от обзелото го моментно вълнение гърленият му акцент, който обикновено успяваше не без усилие да държи под контрол, издаде неговия произход.

— Агеноре, това ти ли си? За Херкулес, очаквах да видя роба варварин!

— А заварваш напълно цивилизован освободен роб! — засмя се другият, показвайки му напълно удовлетворението си. — Ех, много време мина оттогава, нали? Нямаш представа какви чудеса могат да се случат след двайсет години здраво бачкане и спестявани през това време сестерции! Какво ще кажеш за моя латински; никак не е зле за дивак като мен, нали? А децата ми учат и гръцки!

— Колко имаш? — попита Аврелий.

— Осем, domine, и всичките са римски граждани!

— Рано или късно, Агеноре, ще трябва да ми разкажеш как успя! — възкликна Аврелий, но в действителност не изгаряше от желание да се задълбочава в темата: малко бяха легалните начини, с които един военнопленник можеше да постигне подобен просперитет.

— Веднага ще ти кажа — поиска обаче да му отговори германецът. — Цизалпийска Галия, както знаеш, произвежда вино в изобилие, но там все още има хора, които ценят типичната келтска напитка…

— Не ми казвай, че си построил фабрика за cervesia! — възкликна невярващо патрицият.

— Харесва ли ти? Мислех, че римляните я намират за отвратителна!

— Според мен няма друга по-утоляваща жаждата напитка… но уви, моите запаси свършиха и ще минат месеци, преди да пристигнат новите от Иберия!

— Ако нашият продукт те задоволява, мога да се погрижа аз, господарю! Веднага щом се върна във Верона, ще ти изпратя, колкото делви искаш. А за добре заварил ти донесох да го опиташ — каза Агенор, подавайки на сенатора добре запечатана амфора.

— Прекрасно, веднага ще я сложим в cella nivaria, за да се охлади както трябва! — каза възторжено Аврелий. — Приеми най-сърдечните ми поздравления, Агеноре!

— Всичко дължа на теб, domine, Ако на онова време не ме беше взел за свой роб, днес още щях да си стоя в тевтонската гора, облечен в кожи и смрадлива вълна. За късмет, тези ужасни времена вече са си отишли.

— Ела да си припомним нашето отминало житие-битие, вдигайки наздравица с твоята cervesia! — отговори патрицият, като го поведе към трапезарията за гости под погледа на възмутения Парис.

Напук на обещаващото начало на разговора, Агенор се оказа не чак толкова полезен, колкото Аврелий се надяваше. Германецът, погълнат изцяло от усилията да се романизира, изглежда, бе загърбил предишния си живот в селото, както и битката на неговите сънародници срещу XI легион за него се бе превърнала само в бегъл спомен.

— Не знам какво да ти кажа, domine. Нашите командири бяха сигурни, че римляните ще си тръгнат, без да се сражават… След това всичко се сгромоляса и беше взето решението за атаката.

— Имаше ли сред твоите хора някой толкова способен, че да изстреля с лъка си чак вътре в палатката стрела, която да убие пълководеца?

— Може би синът на старейшината на селото. Беше тщеславен бабаит и винаги се перчеше със стрелковите си умения.

— Да допуснем, но само хипотетично, че си видял излитането на стрелата… — подметна Аврелий.

— За съжаление, не е вярно — опроверга го Агенор.

— Жалко, ако беше обратното, щеше да ми направиш огромна услуга… — въздъхна сенаторът, надявайки се германецът да разбере накъде бие разговорът им.

— Услуга, за която ще бъдеш щедро възнаграден — добави брутално Кастор, който до този момент присъстваше на срещата в пълно мълчание.

— Ааа, искаш да кажеш, че… — каза варваринът, загрявайки най-после. — Като се замислих по-добре, разбира се, че го видях! Истински първенец, като Одисей с претендентите. Знаете ли, че съм прочел и Одисея, от начало до край?

— Браво. Кажи ми сега, има ли някого, който би могъл да опровергае думите ти? — тревожеше се секретарят.

— Никой, всички са мъртви! — възкликна Агенор, намигайки. — Добре, господарю, кога трябва да дам показания? Ще бъда убедителен, ще видиш…

Патрицият обаче разсъждаваше, че Валерий изобщо нямаше да се хване на тази въдица: щеше да е нужен съвсем друг човек, а не германският пленник със съмнителна честност, за да накара генерала да се откаже от намеренията си…

— Между нас казано, господарю, ти си го повалил онзи, нали? — попита Агенор, побутвайки го с лакът. — Но така и трябва, предателят не заслужава друго!

— Предател? — каза Аврелий, изостряйки вниманието си.

— Хм, обикновено никой пълководец не плаща на врага, за да вдигне обсадата… — обясни германецът.

Патрицият скочи от стола с разтуптяно сърце.

— Сигурен ли си, Агеноре?

— Как мислиш, че щях да успея да откупя свободата си, ако не бях продал гривната, която откраднах от старейшината на моето племе, преди да избягам? Беше масивна златна гривна, декорирана с релефни изображения на двойни брадви, и струваше цяло състояние. Лично римският пълководец я беше дал на старейшината, обещавайки му и други, ако не атакуваме. Но Цепион не удържа на думата си: легионерите трябваше да се оттеглят в рамките на няколко дни, а всъщност времето минаваше, а те продължаваха да са там, разположени в лагера. Тогава се взе решение да се започне сражение, и същата тази нощ си плюх на петите. Ние бяхме много повече, но римляните са римляни, а аз изобщо не бързах да отида в небесното царство като героите, паднали в битката. Взех със себе си гривната, така или иначе на собственика й вече нямаше да му послужи за нищо сред девствените жени воини в нашия рай…

— Значи Цепион се е споразумял подмолно с врага, ето защо не искаше и да чуе да се подчини на заповедта на сената! Пълна лъжа, че го е интересувало да изведе войниците си на сигурно място — промърмори замаяно Аврелий. — Благодаря ти, Агеноре, това, което ми каза, би могло да се окаже безценно!

— Ако съм ти бил полезен, господарю, помогни на челядта ми; трудно е да се изправят на крака осем деца! — помоли го германецът.

— Давай ги в Рим, ще ги пратя да учат; щом са способни, както казваш ти, ще изпъкнат пред някои доволно тъпи квирити, както олимпийският факел до някой светилник — обеща твърде превъзбуденият сенатор. — А сега те моля да ме извиниш, но имам намерение да стигна до дъното на тази история! Когато пълководецът говореше, че е важно да спаси оцелелите — започна Аврелий, обръщайки се към Кастор няколко секунди по-късно, — му повярвах, така или иначе нямах никакво намерение да отбивам словесната му атака по адрес на Сеян, тъй като неуважението, което хранеше към преторианския префект, ми се струваше твърде заслужено! Но сега вече е ясно, че Цепион е имал по-неблагородни мотиви, за да се опълчи на заповедта.

— Какво е мислел, че ще постигне? Отстъплението, дори и стратегическо, разбира се, не е най-подходящата маневра, която ще подпомогне кариерата на голяма клечка от армията. Може би наистина е искал да предотврати кръвопролитието, имайки предвид, че позицията е била незащитима — припомни му Кастор.

— Въпреки това трябваше да се защитава — възрази Аврелий.

— На много висока цена обаче, остават живи само петнайсетина човека.

— Но принудихме варварите да се оттеглят; това е войната, Касторе — заключи патрицият с горчивина.

— Хм! — изкриви устни гъркът. — Искаш да ме убедиш колко щеше да се промени човешката история, ако Квинт Валерий Цепион беше отстъпил на врага онова мизерно парче гора ли?

— Нещата не опират само до това да се запази теренът, Касторе. Бяха трудни онези времена при император Тиберий, който започваше да мрази Вечния град и да се доверява само на Сеян. Партията на Агрипина, последната пряка наследница на божествения Август и вдовица на твърде любимия Германик, беше все още твърде силна; доста трудно един толкова малко обичан император като Тиберий би могъл да излезе победител, ако не са били военните успехи на легионите, за да подкрепят неговата популярност. Пълководецът Валерий Цепион обаче правеше всичко възможно, за да загуби…

— Какво искаш да кажеш?

— Че решението за отстъпление е било само брънката от един по-голям план, имало е за цел да отнеме на Тиберий одобрението на армията и подкрепата на плебеите: в оная епоха имаше огромно недоволство, както спонтанно, така и подстрекавано от агентите на Агрипина…

— Конспирация ли имаш предвид?

— Нищо по-лесно от нея; такива се крояха непрекъснато в онези години. Нека да помислим: Цепион плаща на варварите, за да не атакуват останалото от XI легион, съставен изцяло от негови свръхпредани хора, и така го спасява. Междувременно XII пристига на мястото, уверен, че ще завари позицията в ръцете на римляните… но вместо това попада в засада и бива унищожен.

— Докато младият трибун, който се подготвял да го уведоми, лежи в някое ждрело на германския лес, посечен с меч — разсъждаваше на глас секретарят. — Затова си щял да имаш и друг отличен мотив, за да премахнеш стария…

Аврелий обаче не го слушаше.

— Мисля, че едва сега разбрах онова, което се е случило там — каза полугласно, сякаш си говореше сам.

— Надявам се да е вярно, domine, защото ще трябва да го обясниш на Валерий; а той няма да стои със затворена уста и да те чака спокойно да заявиш, че баща му, славният герой от войната, е бил предател! — изропта гъркът.

— Трябва да има и други пълководци, замесени в заговора — продължи невъзмутимо сенаторът. — Може направо да са били предвидени поредици от разгроми, които, без да нанасят съществени поражения на въоръжените сили, да създадат атмосфера на силна враждебност към императора, така че да се поиска смяна на династията: повече никакви Клавдиевци, наследници на Ливия, а отново Юлиите, законните наследници на Август, в лицето на Агрипина и нейните деца.

— Били са само деца! — възрази освободеният роб.

— Което е щяло да даде възможност на майката и нейните приятели да управляват на тяхно място. Сразяването на XI легион обаче се превръща в епизод на образцов героизъм… а Рим отново приветства с въодушевление Тиберий!

— Не прекаляваш ли, domine! След малко ще ми кажеш, че си очистил Цепион, за да спасиш империята! Ако нещата стоят по начина, по който ми ги разказа, заслужаваш лавровия венец; въпреки това изобщо не вярвам, че твоят приятел генералът ще бъде нетърпелив да ти го даде!

— Със сигурност Цепион е имал съучастници в Рим… Може би Павел Метроний! — възкликна превъзбуденият патриций.

— Браво! Ако успееш да осъдиш консула на твое място, не само ще спасиш главата си, но ще можеш да правиш, каквото поискаш с жена му! — отбеляза саркастично Кастор.

— Цепион и Метроний бяха братовчеди; а откакто съществува Вечният град, съзаклятията винаги са се правели по семейна линия.

— Всъщност Брут и Касий са били братовчеди, а Катилина въвлякъл в заговора цялата си рода — потвърди секретарят. — Няма какво повече да кажа, господарю, фантазията ти работи със скоростта на вятъра. Сега не ти остава друго, освен да свържеш всичко със смъртта на Антоний и да приключиш с разследването!

В този момент се чу дискретното покашляне на интенданта, с което ги предупреждаваше, че пристига Помпония.

— О, божества, бях я поканил на вечеря! С всичките тези новости напълно съм забравил, а вече е късно да кажа да приготвят нещо прилично! — притесни се патрицият.

— Аз съм се погрижил, domine — прекъсна го Парис с грижовните си обноски. — Позволих си да поръчам на Хортензий две трапези, едната на базата на рибни блюда, а другата — на дивечови; имаме барбун, ципура и горски бекаси в сос; освен това, естествено, предястия, салати, гъби и пастет от морски таралежи. За съжаление, днес не доставиха мидите от Лукрино, но сладкарят току-що извади от фурната от онези пастички с черния пипер, които госпожата много обича.

— Отлично, Парис! — възкликна с облекчение Аврелий, а интендантът изкриви леко горната си устна, изразявайки по този начин върховната си радост.