Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (7)

IV
Осмият ден преди Календите на юни

Улица „Кливус Аргентариус“ се катереше по склона на Капитолийския хълм, точно зад Форума на Цезар, съставен от многобройни покрити проходи. Навсякъде от банките на заемодателите, nummularii и сарафите се чуваше дрънченето на монети, които биваха изпробвани на един специален камък; в никоя друга част на Вечния град, както там или на близката Виа Сакра, не можеше да се видят в обращение толкова много пари и злато.

Помпония седеше в широкото кресло пред тезгяха на един златар с намерението да обнови своята dactyliotheca, докато очакваше момента, в който би могла да поднови и гардероба си, пригаждайки го към по-стройните си форми.

— Носят се доста клюки относно развода на Токул — съобщи с несъмнена компетентност матроната, докато разглеждаше с критично око чифт тежки обици под формата на светилник. — Антоний Фелиций бе отишъл съвсем отскоро да живее с брат си, когато избухна скандалът. Говореше се за прелюбодейство, но Авзония, съпругата на Токул, успя да напусне къщата с право на малка рента и непокътнатата си зестра — обясни, отдалечавайки от себе си невзрачните висящи обици с досаден жест.

Продавачът, който вече беше извадил и показал цялата си стока, без да успее да удовлетвори придирчивата дама, постави с въздишка бижутата в ракличката.

— Покажи ми гривната с аметиста, ей онази там горе, на върха на етажерката! — заповяда госпожата с авторитетен глас. Магазинерът започна да се катери по тезгяха, отрупан с джунджурии, без нито за миг да изпуска от очи отрупаните с пръстени пръсти на взискателната клиентка. Дългогодишният му опит в този занаят го бе научил да няма вяра на никого, най-вече на богатите, защото точно те бяха тези, които, мислейки се за незаподозрими, крадяха по-лесно: на тази дебела матрона щеше да й е като на шега да скрие някоя дрънкулка между гънките на своята stola, която беше толкова обширна, че можеше да замести velarium на арената по време на гладиаторските битки…

— Ето гривната — каза продавачът, докато преброяваше набързо пръстените, останали върху тезгяха, за да се увери, че бройката им не е намаляла.

— Робът сервитьор на Токул, който е заедно с новата ми cosmetica, разказа с най-малките подробности една случка, датираща от времето малко преди развода. Една вечер двамата братя се спречкали. Казали си тежки думи и Фелиций стигнал дотам, че вдигнал ръка на Токул, който пък на свой ред се отнасял с него като с просяк. Балбина плачела неудържимо, а Авзония била пребледняла като платно.

— Как е свършила цялата тази история? — поиска да узнае изпълненият с любопитство Аврелий.

— Уви, не знам. На най-интересното място робът сервитьор бил разкрит, че ги подслушва на вратата, и получил за това пет удара с бич по гърба.

— И така, Авзония била ли е любовница на девера си?

— Коя жена не би се изкушила? Фелиций беше много красив мъж, докато Токул… ех, нали го видя?

— Изумен съм, че този скъперник е оставил брат си да продължи да живее в дома му след подобна шега — отбеляза патрицият, — но ми се струва още по-странно, че се е отказал от зестрата на жена си, въпреки че я е хванал в явно прелюбодеяние…

— Може би не е имал доказателства, а само съмнения. Или пък е решил да развърже кесията, вместо да се обгърне със славата на рогоносец, която е доста тежко бреме за човек, който живее в Рим. Затова случката потънала в мълчание и Авзония си тръгнала, отвеждайки със себе си само старата си робиня. Не след дълго обаче умира в Бая вследствие на недобро храносмилане.

Матроната се беше спряла най-сетне на една масивна златна гривна, с инкрустирани в нея камъни от малахит. Няколко пъти я завъртя върху китката си, преди да я плати, докато продавачът, облекчен, подсушаваше потта от челото си.

Сенаторът излезе от дюкяна, придружи приятелката си до елегантния й лакиран паланкин и се приготви да си вземе довиждане с нея.

— Ама как, няма ли да дойдеш на вечеря у нас? Аз и Сервилий сме ти приготвили една изненада! — покани го с толкова настоятелен тон Помпония, че на патриция му беше невъзможно да й откаже.

— Добре, ще те последвам — съгласи се Аврелий и навлезе под сводовете на пазара, за да се върне при носилката, която го чакаше при Форума на Август.

Почти беше стигнал до своите нубийци, когато сред тълпата, която се бе струпала пред храма на Марс Отмъстител, разпозна отдалече Марк Валерий и му махна с ръка, тръгвайки към него с широка усмивка.

Пълководецът го видя и изкриви устни в свирепо изражение.

— Стой далече от мен, Аврелий! — изсъска. — Ако се приближиш твърде много, не отговарям за действията си!

Сенаторът направо се вкамени.

— Валерий, да не си полудял? — каза смутено. — Само не ми казвай, че е заради сестра ти?

— Като си помисля, че дори бях запланувал да ти я дам за съпруга… — изръмжа генералът.

— Тогава какво те е прихванало? Последния път, когато преди две години се срещнахме, прекарахме вечерта при куртизанката Чинция, за да се напием заедно.

— Много неща могат да се случат за две години, Стадий. За теб времето е отлетяло бързо сред книги, жени, празненства. Аз обаче бях на фронта, където нямаше грижовни робини, нито дискретни слуги, готови да се отзоват при най-малкия знак, а само ветерани, покрити с белези, които рискуваха живота си на бойното поле, за да подсигурят на такива като теб да се отдават на безделничество… Ама, разбира се, щях да забравя, че изисканият сенатор Стадий не обича войните!

Аврелий, смутен и огорчен едновременно, го изслуша. Не беше за пръв път, когато Валерий го укоряваше заради слабия му интерес към военната слава, но винаги се е касаело само за безобидни подигравки с мярка между приятели, които се забавляват взаимно да си подчертават на шега слабостите.

— Nulla salus hello, „няма спасение във войната“^[1] — отговори накрая сенаторът. Вярно е, мразя този тръпчив вкус на битката, който мнозина считат за въодушевяващ особено когато другите трябва да опитат от него. Изпрати ме да се сражавам и ще изпълня дълга си, както вече съм го правил в миналото, но не претендирай да ми харесва. Аз обичам парфюмите, Валерий, докато войната мирише на кръв, пот, мръсотия. Войната мирише на смърт!

— Затова оставаш извън нея, за да се наслаждаваш на плодовете й! — изкрещя презрително в лицето му генералът.

Публий Аврелий преглътна яростта си. Ако някой друг се беше обърнал към него по този начин, щеше да го хване за гушата, поисквайки удовлетворение за обидата. На стария си приятел обаче не отвърна, като се насили да потисне гордостта си. Генералът въпреки това все още нямаше намерение да приключва с приказките си.

— Военната повинност на римския войник продължава четири петилетки, а понякога и повече. В Анатолия имах легионери, които не бяха спирали да се сражават повече от двайсет години, а някои дори са били в Германия с баща ми. Вчера вечерта срещнах един от тях точно тук в Рим. Реций — говори ли ти нещо това име? — изрече го, взирайки се сурово в патриция.

Аврелий напрегна паметта си, но напразно, защото не успя да извади от нея никакъв образ.

— Не си го спомням — наложи се да си признае.

— Той обаче си спомня много добре за теб! — отвърна му Валерий, докато дясната му ръка се плъзна под туниката, там където всеки войник държи в готовност камата си.

Сенаторът, разлютен, го възпря:

— Ако имаш намерение да ме намушкаш, цели се правилно този път. Не бих искал да пострада някой друг нещастник като Антоний! — процеди през зъби с леден тон, без да отстъпи дори крачка назад.

Генералът стисна устни.

— Скоро пак ще се видим, Стаций! — нахвърли му се заплашително с думи, преди да си тръгне.

Застанал неподвижно върху стъпалата на храма сред тълпата, която минаваше покрай него, блъскайки го от всички страни, Аврелий въздъхна дълбоко. „Мъдрецът не се гневи — повтори си наум като добър епикуреец, мъдрецът остава винаги невъзмутим и съзерцава с безразличие лудостите на света.“ Не искаше да губи спокойствие, не искаше да мисли за Германия. Щеше да отиде веднага при Помпония, за да се утеши с изненадата, която приятелката му бе обещала…

— Ето те най-накрая. Помислихме, че вече няма да дойдеш! — посрещна го във вестибюла Сервилий, който изглеждаше особено въодушевен.

Добрият конник, изпитващ страх каква ще е оценката на приятеля му чревоугодник, си беше направил труда лично да опита виното в делвите от Чечино, Сетино и Улбано, което трябваше да се сервира за вечеря, и настроението му, което поначало беше на човек веселяк, беше станало още по-закачливо. До него се поклащаше Помпония, обгърната в алена туника от тънко ленено платно, толкова фрапантна, че само младо и твърде слабо момиче би дръзнало да я облече.

— И така, каква е изненадата? — попита сенаторът, изгарящ от любопитство.

— Ела, ела! — насърчи го матроната, повеждайки го към откритата екседра^[2] чак до мраморния плот с разкошно подредените блюда под надвисналите от арката над него рози. Покрай трапезата бяха разположени три широки каменни лежанки, отрупани с меки възглавници, а на една от тях, сияеща и с усмивка върху полущърбата си уста, се беше излегнала ужасната Домицила, с крепостна корона на главата, изпод която се подаваше перуката й тип „варварски коси“.

Аврелий въздъхна облекчено: изненадите на Помпония бяха непредвидими, но фактът, че бяха свързани с матрона Домицила, доста го успокояваше.

— Това не е всичко, имаме и втора гостенка! — изкудкудяка приятелката му, поглеждайки го под око, като в този момент върху завесата на перистила се очерта един друг женски профил.

— Безсмъртни божества! — простена сенаторът, докато Валерия идваше към него с наведени очи в знак на смирена сдържаност.

Аврелий зае мястото си върху триклинума, като умело прикриваше досадата си, но съвсем скоро започна истински да се забавлява. Пред вкусните гозби и хубавото вино кипеше духовит разговор, направляван от сияещата Помпония, която лавираше между политически коментари и светски клюки, литературни рецензии и лукави двусмислици, подправяйки всичко с многобройни намеци за любовните авантюри на твърде злословената императрица Месалина. Сенаторът с удоволствие я допълваше, като й задаваше правилния въпрос на подходящото място или пък подсилваше с някоя солена шега остроумията на матроната.

Ала, ако Сервилий и Домицила бяха в екстаз, не можеше да се каже същото и за Валерия. Нейните изказвания бяха редки и сбити, изсипани като кофа студена вода върху буен пламък, а разкрепостеният начин на изразяване на Помпония й звучеше твърде дразнещо и по време на най-пикантните теми лицето й придобиваше неодобрително изражение, навярно вследствие на истинска свенливост или обикновено лицемерие. Изглежда, матроната се въодушеви едва когато разговорът се измести към Антоний.

— Едно скъпо, много скъпо момче! Бил е гост на съпруга ми Херений в Гортина, а при моето завръщане в Италия го видях отново в Тускулум, във вилата на консула. Очевидно убиецът е сбъркал човека; Антоний Фелиций не заслужаваше такъв ужасен край! — прокле тя.

— Защо, нима аз го заслужавах? — попита я Аврелий с непочтителна усмивка, запечатала се върху лицето му.

Сервилий се изкашля, смутен от неприятния гаф.

— Покажи на Валерия нашите градини, Аврелий, докато робите освободят пода от огризките — намеси се своевременно Помпония с похвална бързина.

Зарадван от сконфузването на Валерия, сенаторът я поведе покрай живия плет и започна да й описва фигурите на дракони, химери и митологични чудовища, изрязани в него от Скапола, градинаря с развинтена фантазия, който той лично беше преотстъпил на своите приятели.

Но въпреки огромните си познания в областта на ботаниката не успя да откъсне от устата на лаконичната матрона нито дума, освен няколкото задължителни кимвания в знак на одобрение.

— Предполагам, че се наслаждаваш на Вечния град след всичките тези години, прекарани в провинцията — каза Аврелий, сменяйки темата.

— Познавам малко хора в Рим — измъкна се тя.

— Корелия, съпругата на консула Павел Метроний, би могла да те представи тук-там — подсказа й патрицият.

— Може би, но ако започна да поддържам твърде близки отношения с нея, не би се отразило добре на репутацията ми — отговори жената с леден тон.

Пред цялата тази високомерна арогантност Аврелий се разтрепери от яд и премина към контраатака: колкото и строга, Валерия винаги си оставаше жена… и никоя жена не изгаря от щастие, когато чуе как някой мъж пламенно възхвалява друга пред нея.

— Защо мислиш така? Корелия е елегантна и очарователна — подхвана вероломно. — Убеден съм например, че ще й бъде приятно да ти даде някой и друг съвет как да започнеш да се обличаш не толкова старомодно. Тя винаги е на разположение…

— Това вече е прекалено! — изсъска кисело Валерия и се върна бързо към екседрата, без да си направи труда да го изчака.

След подобен разговор вечерята продължи в мъртвешка тишина и гостите скоро се разотидоха.

Когато Сервилий затвори вратата, Аврелий се подвоуми за миг на площадчето на хълма Квиринал. Помпония го беше помолила да изпрати приятелката й до вкъщи, но ако се касаеше за някоя освободена робиня или плебейка, сенаторът нямаше да му мисли много и щеше да седне и той в носилката. Валерия обаче беше дама от сой и би било неуместно да се изтегне до нея дори и за съвсем кратък отрязък от пътя… Патрицият набързо прецени ситуацията: ако се качи и той, имаше опасност да подразни докачливостта на строгата матрона, но ако останеше отвън, трябваше да изкачва нанагорнището от една миля, разделящо го от хълма Виминал. Неудобството да върви пеша бързо взе превес. Повдигайки рамене, Аврелий зае другото място в носилката.

— Хубаво празненство, нали? — каза разсеяно.

Валерия, очевидно на тръни, се съгласи, демонстрирайки с несловоохотливостта си своето неприятно чувство заради това негово толкова неблагоприлично поведение. Притисната в единия край на носилката, разучаваше с поглед и с открито недоверие непринудения си спътник, сякаш не се касаеше за римски сенатор, а за навъсения Плутон, готвещ се да се нахвърли върху Прозерпина, за да я подчини на своите стремежи.

В действителност подобно подозрение беше напълно неоправдано, защото Аврелий не изпитваше подобни изкушения. Валерия беше красива, да, с този правилен нос и тези черти на лицето, които изглеждаха като изваяни в камък; въпреки това, както вече му бе казал Кастор, изглеждаше повече като статуя, отколкото като жена от плът и кръв. Премерените движения, строгото изражение на лицето, твърде римското й dignitas, което се излъчваше от цялото й същество, имаха способността да потушат всяко галантно желание у патриция, който точно поради тази причина реши да я игнорира.

Ала Валерия живееше далече и пътуването им се струваше безкрайно. Носачите слязоха от хълма и преминаха По Викус Лонгус в посока хълма Виминал, за да избегнат прекосяването на Субура. Докато бяха в околностите на Викус Патрициус, само заради уважението, което изпитваше към Помпония, патрицият се въздържа, за да не слезе пред дома си, оставяйки сдържаната благородна дама да продължи пътя си, съпроводена само от слугите.

Пътуването им продължи все в същото тежко и напрегнато мълчание чак до Есквилин.

— Гледай, още един пожар! — възкликна в този миг Валерия, сочейки му отблясъците от пламъците.

— Напоследък този квартал многократно е превземан от огъня; хората се опасяват, че е работа на някой пироман — обясни сенаторът.

— Рим е опасен град — каза разтревожената Валерия.

— В края на краищата градовете приличат на жените: най-опасните са и най-интересни — отвърна й Аврелий. След това я попита троснато: — Каква е причината брат ти да ми има зъб?

— Мислех, че сте приятели! — удиви се тя.

— Съмнявам се — отговори й патрицият, разказвайки й от игла до конец случката при Форума на Август.

— Не разбирам — започна матроната, но точно в този момент един от нубийците стъпи накриво. Носилката се разлюля, накланяйки се наляво, а Валерия, която се бе залепила за противоположната страна, за да избегне всеки възможен допир, се свлече върху спътника си.

Аврелий усети мекото й тяло върху своето и малко от любопитство, малко по навик, не устоя и обви ръцете си около него. Тя се отдръпна бързо назад, сякаш бе паднала върху горящи въглени, и се скри в своето ъгълче, подобно на свит на кълбо таралеж под носа на някоя лисица.

Патрицият си помисли смаяно как е възможно след дванайсет години брак тя да се държи така: що за мъж е бил този Херений и защо ли вдовицата му имаше поведението на девойка, отгледана в гинекейон?