Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (14)

XI
Третият ден преди Ноните на юни

На следващия ден, придружени от Парис, две нови робини влязоха с огромно страхопочитание в просторния атриум, препълнен с clientes^[1].

— Погледни завесите, Астерия, от фино ленено платно са. А мраморът е навсякъде… — промълви в захлас Зенобия. — Сенаторът е безкрайно богат; видя ли колко протежета са се наредили на опашка, за да му поискат sportula! — каза, ликувайки, докато сочеше с пръст голямата тълпа от клиенти, която се струпваше, за да се доближи до мястото, където Публий Аврелий, нагизден с тогата с пурпурна ивица, изслушваше всекидневните им прошения.

— Шшшшт! — Администраторът със строг тон ги накара да замлъкнат, показвайки им служебния коридор, по който да минат, за да не безпокоят аудиенцията. — Момичето ще бъде настанено в частта на прислужниците — постанови със строго изражение. — Зенобия, за теб обаче съм приготвил една стаичка в задния двор, така ще можеш да вършиш работата си на открито. Знаеш ли как се пере бельо?

— Разбира се, млади ми красавецо — увери го майката на Астерия, хвърляйки на благочестивия интендант поглед, изпълнен с възхищение, от който той се изчерви до корена на косите си.

Едва когато минаха под мраморната арка на атриума, Зенобия видя лицето на новия си господар. Потискайки вика от изумление, побутна с лакът дъщеря си и й прошепна в ухото с широка усмивка:

— Богинята на надеждата е чула молитвите ми, Астерия!