Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (38)

XXXV
Десетият ден преди Календите на август

— Господарю! — Интендантът стоеше на прага със сълзи на очите.

— Дръж се, Парис; Зенобия ще има и други деца — утеши го Аврелий, слагайки ръката си върху рамото му.

— Не е за това, господарю; дори и да е ялова, за мен няма никакво значение. Хм, проблемът е, че аз… О, божества, как да ти го кажа? Имам много сериозен проблем, domine; никога преди това не бих дръзнал да ти говоря за подобно нещо, знаех, че не е удачно, защото аз съм твоят интендант, а тя е само една току-що освободена робиня. Но сега, когато ти спаси живота…

— Заплащайки за благородния си жест твърде висока цена… — припомни му сенаторът, демонстрирайки му голямото си съжаление.

— Само заради това намерих сили да те попитам… знам, че Зенобия вече не е много млада и говори ужасен латински, но… — каза, но млъкна уплашено.

— Продължавай, слушам те — подтикна го Аврелий.

— Виж, трудно е да ти обясня, domine, но е факт, че съм много привързан към нея и я намирам за много привлекателна — изчерви се Парис. — Опитах да спра да се виждам със Зенобия, но не мога: чувствам се добре с нея, бих се радвал да я запозная с всички, да се покажа, че съм с нея, дори да споделяме една и съща стая. Но не ми изнася хората да мислят лоши неща за нас, знаейки, че аз, че тя, че ние всъщност… ох, господарю, дай ми съвет, толкова съм объркан и не намирам разрешение на моя проблем!

— Мога ли да се осмеля да ти подскажа нещо? — попита го патрицият със сериозен тон.

— Посъветвай ме, domine! — каза той с искрица надежда в погледа.

— Защо не се ожениш за нея, Парис? — предложи му сенаторът.

— Каква гениална идея, господарю, само теб може да те осени! — възкликна интендантът, засиявайки от щастие. — Мислиш ли, че ще приеме?

— Попитай я. Имаш моята благословия на paterfamilias.

— Ох, domine! — каза развълнуваният Парис и се затича да зададе съдбовния въпрос на епирката.

 

 

Опиянена от радост, Глафира прегръщаше дъщеря си. Момичето, все още замаяно от разкритията около своето раждане, се опитваше да си придаде важност, галейки бялото котенце, докато мислите му, очевидно твърде далече от поредицата престъпления, блуждаеха между жената, която до вчера наричаше kyria, и младия златар, който я очакваше в ателието: за своя голяма изненада, Глафира беше много щастлива да разбере, че тя предпочиташе да се омъжи за бедняка Мело, вместо да тръгне по нейния път…

Аврелий забеляза отнесения й поглед и се възползва набързо от възможността да остане на четири очи с красивата хетера.

— Токул ми каза, че моите чаши ще бъдат готови днес. Имаш ли нещо против да отидеш да провериш в работилницата, Ебе? — попита момичето.

То не чака да му повтаря два пъти и след като поиска разрешение от майка си, пое в посока дюкяна на ювелира.

— Сенаторе, дължа ти живота си: ако не ме беше извлякъл от онзи пожар, сега, в този час, дъщеря ми щеше да е сираче! — каза му куртизанката. — Вече официално я припознах като мое дете и ако любовта й с чирака на Токул продължава по този начин, рискувам не след дълго да се сдобия и с внук!

— Наистина ли? — засмя се Аврелий, който междувременно се погрижи да провери дали вратата е заключена: беше заповядал на слугите да не го безпокоят по никакъв повод; с оглед предишните прецеденти не можеше да не си зададе въпроса този път какво ли непредвидено обстоятелство щеше да прекъсне желаната му близост с Глафира.

— Как бих могла да ти се отблагодаря, сенаторе? — попита го тя с лъчезарна усмивка.

— Все някак би могло — отговори Аврелий, привличайки я в обятията си.

— Хм, наистина… — изплъзна се жената, навеждайки поглед. — Когато тичах нагоре по Есквилин, за да търся дъщеря си, дадох обет пред свещената Артемида, ако ми помогне да я открия жива.

— На Артемида? — навъси чело сенаторът. — А не на Венера, Флора, Изида или някоя друга по-снизходителна богиня?

Всъщност Артемида беше единствената богиня в многолюдния олимпийски пантеон, която не си губеше времето с богове, герои и полубожества, и често й се молеха като на покровителка на непорочността…

— Обетът беше даден пред девственицата Артемида; заклех й се, че ще променя живота си — продължи жената с известно съжаление.

— Точно с мен ли трябва да започнеш? — изропта сенаторът, без да крие раздразнението си.

Глафира кимна в знак на съгласие и разпери ръце.

— Ех, какво да се прави. Повече от ясно е, че не мога да се състезавам с една богиня — примири се Аврелий.

— Тогава vale, сенаторе Стаций, и благодаря още веднъж! — усмихна се, тръгвайки си.

— Този обет вечен ли е? — поиска все пак да разбере патрицият.

— Ненапълно — изпусна се бившата куртизанка. — Ще продължи до деня, в който стана баба.

— Много чаровна баба! — извика след нея сенаторът, започвайки веднага да обмисля различни начини, с които би могъл да улесни любовните срещи на Ебе с младия чирак на Токул.

Веднага щом и двете жени си бяха отишли, Аврелий чу дълга въздишка.

— Какво правиш тук, Меноне? — попита най-младият от нубийците, който бе застинал неподвижно на прага, вторачен с изпълнен с обожание поглед към точката, в която бе изчезнала Ебе.

— Гледах това момиче, господарю, толкова е красиво! — призна си носачът.

— За съжаление, мисля, че вече е заето. Ще намериш друго; Рим е пълен с прекрасни жени.

— Не го отричам, domine, но все пак… — поколеба се нубиецът.

— Не ти ли харесват? — удиви се Аврелий.

— Разбира се, господарю, очевидно е… Ама как да кажа? Намирам ги за леко бледи…

— Влизам ти в положението, Меноне. Между другото имам задача за теб: отивай в старите складове оттатък Тибър и покажи това като пропуск — каза патрицият, връчвайки на нубиеца железния пръстен, който бе получил от Звяра. — След това купи от мое име една определена робиня… Имаме нужда от някого, който да се грижи за мангалите в тази къща.

— Откъде да знам кое е правилното момиче, господарю? — попита смаяният носач.

— О, не се притеснявай, ще го разпознаеш! — усмихна се сенаторът, докато нубиецът се отдалечаваше. Върнал се в таблинума, завари в него един изключително благоразположен Кастор.

— Господарю, имам новина, която те засяга! — започна освободеният роб с бъбрив тон. Хей, ама какво му става на интенданта? Срещайки ме в перистила, ме нарече „братко мой“, точно Парис, който обикновено увесва нос само като ме зърне, а след това ме прегърна толкова разпалено, че щеше да ме удуши с миризмата на неговия гаден мехлем от теменужки!

— Ентусиазиран е, Касторе: задава се сватба — съобщи патрицият.

— Значи онази префърцунената Валерия е успяла! В такъв случай… винаги си знаел, че в деня на сватбата ти ще си подам оставката! — каза сдържано гъркът.

— Ама че глупчо, не съм аз този, който се жени, а Парис!

— Ти за мезе ли ме вземаш? — облещи очи секретарят.

— Кълна ти се, точно обратното, казвам ти самата истина: щастливката е Зенобия!

— За всички богове на Олимп, на Океана и в Тартар, ама това наистина е новина! — пребледня освободеният роб, сгромолясвайки се слисан върху креслото. — Любовната интрига се е завързала тук, пред очите ми, без нищо да забележа! За Хермес, да не би да започвам да остарявам?

Аврелий направи всичко възможно, за да не го опровергае, тъй като помнеше всички случаи, в които Кастор му бе натяквал неговите четиридесет и две години, и едва ли не си мислеше, че има вземане-даване с някакъв старец вместо с човек в разцвета на своята мъжественост…

— Извини ме, господарю, отивам да пийна нещо: ще са ми необходими доста мехове с вино, за да възприема новина като тази — съобщи смутено секретарят. — Струва ми се, че май имах нещо да ти казвам, но историята на Парис така ме обърка, че паметта ми напълно изчезна… не се притеснявай, сигурно е някаква глупост! — каза, отправяйки се към вратата.

Тъкмо се приготвяше да прекрачи прага, когато се обърна, плесвайки се по челото:

— Ааа, сетих се: станал си консул!

 

 

Матроната, сложила здраво ръце на кръста, с навъсен поглед, даваше сериозен отпор на сенатора.

— Хайде, Помпония; знаеш, че никога не съм ламтял за държавни постове: мястото в сената ми е достатъчно и предостатъчно — смотолеви Аврелий.

— Глупости! — отряза го тя. Не ги карай много-много да ти се молят; в края на краищата длъжността консул е временна и ще я изпълняваш само един месец; мандатът на Метроний почти изтичаше, когато го убиха, а щом императорът иска от теб да го заместиш, докато дойде време до следващото назначение, това е знак за признателност от негова страна за свършената от теб работа. Токул формализира официално предложението в Курията по време на своето първо изказване в ролята си на сенатор.

— Предполагам обаче, че Апий Остилий ще се противопостави с всички сили…

— Точно обратното! Одобрил го е безусловно! От три дни вече те търси, изпълнен с желание да ти изкаже благодарността си.

— Какво? — попита твърде изненаданият Аврелий.

— Не сте ли били ти и приятелят ти Мумий тези, които са дали заповед за ареста на неговия шурей? — попита матроната.

— Да! И въпреки че Леонтий се е самоубил в затвора, скандалът порази тежко цялото семейство на най-възрастния член на сената.

— Точно така! Но от всички най-много загуби съпругата сестра на пиромана. Виждайки, че животът й е провален, тя предложила на съпруга си пълна свобода, както и попечителството над всички нейни имущества, ако той се откаже от развода… Естествено, поела е и ангажимента да обезщети жертвите, снабдявайки ги веднага с нови жилища… имай предвид, че най-малкото, което можеше да направи Остилий, за да ти благодари, е да окаже гореща подкрепа на твоето назначение! Император Клавдий, разбира се, го е одобрил.

Аврелий се съгласи. Лично бе уведомил цезаря за пълния развой на събитията, а той беше похвалил дискретността му, за да спаси от позор името на древния gens Валерий: с оглед на това, че сенатът вече бе архивирал служебно казуса за убийството на Антоний, не беше никак трудно да се прибави в сметката на самоубиеца Леонтий и пожарът в къщата на Глафира, както и случайната смърт на консула. Освен това, според официалната версия, Валерий се бе самоубил по своя воля в деня на най-големия си триумф, за да измие срама от старото петно, останало от баща му, помолвайки Аврелий да му бъде секундант, но за предателството на пълководеца не беше излязла нито дума в публичното пространство, за да не бъде лишена сестра му от възможността да си намери почтен жених и да се омъжи повторно.

— Все още обаче не мога да проумея как Валерий е успял да намушка Антоний в Субура, докато се е намирал в базилика Емилия, погълнат да следи съдебните процеси… — подхвана Помпония с учудено изражение.

— Делата, на които е присъствал, са продължавали с часове — обясни й Аврелий. — Никой от свидетелите реално не го е видял да седи там през цялото време; нито дори Остилий, който, както Кастор поясни, между посещението в къщата на консула и появяването му във Форума е ходил да си запише предварително час при куртизанката Чинция. Следователно Валерий не е направил друго, освен да излезе и да се върне скришом, доказвайки с това своето забележително хладнокръвие.

— Ами наметалото, камата? Всички се заклеха многократно, че в базиликата пълководецът не е бил облечен с нищо подобно…

— Но все пак е седял на сгъваемо столче.

— И какво от това?

— За да се настаниш удобно на тези табуретки, обикновено е нужна възглавница. Всъщност, както мнозина са забелязали, Валерий си е носил такава в началото на процесите, докато в края им е седял направо на платното… защото вече се е бил освободил от меката подложка, която всъщност е представлявала сгънатото му наметало!

— Ами камата?

— Спомняш ли си, vigiles казаха, че раната на Антоний, изглежда, е направена от някакъв предмет, подобен на шило? А какво е правел Валерий в базилика Емилия?

— Пишел е върху дъсчиците pugillares…

— Дълбаейки по тях с калем? Но този на Валерий, вместо нормално калемче от кост, е бил кух, а вътре в него се е намирал изостреният метален инструмент, тоест оръжието, с което е извършено престъплението. Генералът се е отдалечил от базиликата, докато са разпитвали свидетелите, сложил си е наметалото в обществените клозети на Форума, точно както Кастор е направил, за да се преоблече като арменски принц, след това е затичал към площадчето на Викус Лакус Фунданус, където е знаел, че със сигурност ще открие Антоний, защото лично го е изпратил там. Убил го е, изкрещявайки моето име, след това е почистил псевдокалема, освободил се е от наметалото, захвърляйки го в уличката, и се е върнал в съда, сигурен, че всички ще са повече от убедени, че е останал там по време на цялото заседание.

— Невероятно! — възкликна матроната.

— Не чак толкова — отговори й патрицият. — Важно е било да не се разследват в дълбочина сделките на Антоний, и точно за да го избегне, се е престорил, че ме е намушкал: беше тръгнал да ме обвинява за убийството на баща му, опирайки се на факт, който според неговите думи е разбрал едва предишния ден, а всъщност му е бил известен отдавна. Никой не е щял да си помисли, че той е извършил покушение върху живота ми, още повече че до този момент парадираше с голямото си приятелство с мен, като дори ме попита дали не искам да се оженя за сестра му…

— Между другото, изглежда, в последно време Валерия се е променила и вече не е толкова закостеняла, представи си, дори са я сварили да кокетничи… сега, когато отново разполага със зестрата си, благодарение на това, че си откупил ипотеките й, претенденти за ръката й не липсват. Наистина щедър жест от твоя страна!

— Дължах й го — каза сенаторът, без да навлиза в подробности. — Но що се отнася до мен, абсолютно съм сигурен, че не искам да ставам консул!

— Какво ти струва да приемеш? Този един месец, изпълнен със светски задължения, ще ти е достатъчен, за да се издигнеш до ранга пожизнен консул. И помисли, когато се появиш в целия си блясък във Форума, как най-очарователните матрони във Вечния град ще започнат да се препират помежду си коя от тях да получи твоето благоразположение… — изкуши го Помпония.

— Съобщение, domine — уведоми го в този момент Кастор, предавайки на господаря си един запечатан свитък.

— Вдовицата Корелия, развълнувана от твоето извинително писмо, пита дали си склонен да я посещаваш от време на време в дома й поне докато строгият траур не й позволява да се появява на публични места… — обясни Кастор, преди още Аврелий да е счупил червения восъчен печат върху свитъка.

— Корелия значи? — наостри слух зарадваната Помпония.

Значи Домицила е видяла правилно! Кастор си заслужаваше напълно богатата ориенталска дреха, която му бе предложила в замяна на доказателство за любовната интрига; всъщност бе успял да предаде компрометиращото послание точно пред нея: тази вечер щеше да има доста неща, за които да разказва на Домицила…

— Трябва да е станала някаква грешка, Касторе: никога не съм изпращал писмо с извинения към вдовицата на консула! — запротестира Аврелий, придърпвайки настрана секретаря, за да не бъде чут от приятелката му юпокарка.

— Как не, господарю? Все още си спомням думите, написани в него: „Сега, когато Метроний е мъртъв, кой ще те доведе при мен? Бих искал да сляза в мрачните селения на Оркус, за да го съживя!“

— Ама ти луд ли си? — възмути се патрицият. — Никога не бих написал подобна тъпотия!

— Така е, защото го написах аз, подписвайки го от твое име: от доста време подозирах, че госпожата е била с теб по собствено желание, а не по искане на съпруга й… естествено, правех всичко възможно, за да не го призная пред теб, за да не ти доставя това удоволствие. Но тъпо или не, писмото имаше ефект и сега вдовицата те очаква — каза секретарят с широка усмивка.

— И така, Аврелий, какво реши? — присъедини се към тях Помпония. — Прави му сметката, ако ме лишиш от възможността да организирам празненството за встъпване в длъжност на новия консул, няма да ти проговоря през целия си живот!

— Добре, добре, съгласен съм! — предаде се най-накрая сенаторът, започвайки да прави планове, че най-напред трябваше да уведоми сената с писмо, подпечатано с личния му печат, че приема високата чест; веднага след това щеше да се заеме и с опразването на една стая, в която да се направи място за фасциите…

— Сложете ги там, близо до олтара на домашните богове! — казваше интендантът, изправен до квадратния impluvium, на неколцината мъже, които пренасяха мраморните постаменти, предназначени за отличителните знаци и атрибути на новата длъжност. — И побързайте, че всеки момент ще пристигнат и пръчките!

— Тежат много! — заоплаква се Самсон пред един едър хамалин. — Кой знае колко ти плащат за тази работа…

— Предложих помощта си безвъзмездно: новият консул се застъпи да ни възстановят къщите! — обясни другият.

— Звяр! — възкликна Аврелий, разпознавайки водача на бездомниците.

— Хей, кого виждам! — отговори ковачът. — След това, обзет от съмнение, се огледа наоколо, плъзгайки погледа си по скъпоценния олтар към мраморните колони, по извезаната с червено туника на сенатора до пръстена с рубините, който носеше на показалеца си. — Не ми казвай, че тези красиви джунджурии са за теб? — възкликна ковачът без никакъв свян. — Консулът на Рим — един от нашите, кой изобщо би си помислил, че може да се случи подобно нещо!

— Звяр, не се ли подвизаваш повече като бандит? — попита патрицият.

— Не, консуле: нямам никакви скрупули да крада от крадците, но щом правителството е честно, ще започна да се държа отново като почтен гражданин! Апропо: Ave, Публий Аврелий! — поздрави го, вдигайки дясната си ръка, докато свиваше лявата, правейки тайния знак на престъпниците.

Патрицият се засмя и отговори на двата поздрава, за най-голяма радост на ковача.

— Ама как така, защо отличителните атрибути вече са тук, след като все още не съм обявил пред сената моето решение…? Касторе! — извика сенаторът, изпълнен със съмнения, след като приключи със сърдечната размяна на любезности със Звяра.

— Да, господарю! — побърза да му се представи секретарят.

— Да не си откраднал отново моя пръстен печат, за да пишеш до Курията, така ли е? — попита го Аврелий със строго изражение.

— Нямах нужда от това, господарю: Парис ми отвори със своя ключ area, в който съхраняваш втория печат, а през това време kyria Помпония се погрижи за набавянето на червения восък!

— Нещастници! — разкрещя се разяреният патриций и със сигурност щеше да наложи и някое сурово наказание, ако в този момент във вестибюла не се бяха чули радостните възгласи на гражданите, които размахваха символите на най-висшата магистратура в Рим. Сред разноцветните носилки имаше и един елегантен паланкин със спуснати завески, зад които смътно прозираше профилът на една вдовица, която беше всичко друго, но не и отчаяна.

„Под консулството на Тиберий Клавдий Друз Нерон и Публий Аврелий Стаций… Няма да звучи зле в учебниците по история“ — помисли си сенаторът и с лека суетност прекара ръка през косите си, подготвяйки се да получи овациите на тълпата.