Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (20)

XVII
Деветият ден преди Календите на юли

На следващия ден сенатор Стаций се надигна в ранни зори, за да е сигурен, че ще намери на работното му място ранобудника Токул.

Ювелирът правеше по-голямата част от сделките си в своите магазини на Викус Аргентариус и Виа Сакра, но този ден се намираше в един от дюкяните, направени в крепостната стена на резиденцията му.

Патрицият си помисли, че само допреди няколко години щеше да е недопустимо сенатор да върти търговия пред очите на всички, макар че на практика твърде високият доход, необходим за влизане в Курията, трябваше да идва изцяло от селскостопански имоти. Правилото беше все още валидно, затова и самият Токул трябваше да продаде много от своите процъфтяващи работилници, за да инвестира в обработваеми земи, преди да влезе в Римския сенат. На днешно време обаче немалко сенатори вече се занимаваха с какви ли не спекулации, може би посредством доверени подставени лица, които им бяха нужни, за да избегнат евентуалния конфликт на интереси, както и да се сдобият с лесни начини за печалба чрез приемането на нарочни законопроекти за тази цел.

Нищо че едва изкачили стълбите на Курията, новодошлите парадираха, че се занимават само с управлението на поземлените си имоти и по-скоро биха умрели от срам, ако трябваше отново да застанат зад някой тезгях.

Но това не се отнасяше за Токул, който, когато Публий Аврелий стъпи в магазина му, беше зает с изпровождането на някакъв посредник. Патрицият му показа висулката, помолвайки го за информация, а ювелирът я въртя доста дълго време из пръстите си, преди да му отговори.

— Скъп предмет, не толкова заради количеството материал в него, колкото заради изцяло необикновената му изработка — потвърди, разглеждайки златната пчела през едно извито стъкло.

— Не ми изглежда александрийска, нито пък индийска, бих казал… — осмели се Аврелий. — Тялото под декорацията с гранулиране е направено с еднократен восъчен калъп, нали?

— Да. Това е доста скорошен метод — отбеляза златарят, но все така мъгляво.

— Някои обаче твърдят, че е бил познат още от най-древни времена — отговори сенаторът.

— Това са легенди — поклати глава Токул. — Между другото накитът е от масивно злато.

— Нима всички не са такива? — попита удивено патрицият, признавайки невежеството си.

— Шегуваш ли се? Знаеш ли колко биха тежали някои бижута, ако структурата им не е от по-леки материали? Ела, ще ти покажа: лабораториите са точно тук отпред.

Двамата пресякоха улицата, отправяйки се към голяма сграда, чийто най-горен етаж бе опасан от край до край с тесен дървен балкон. Минувачите уважително им поднасяха почитанията си, покланяйки се почтително на ювелира много преди да направят същото и със сенатора.

Изглежда, Токул беше голям авторитет в този квартал, в който живееше след смъртта на баща му; там беше отворил и първия си дюкян, подписал първите си договори; а през следващите месеци, въпреки увеличаването на имотите и политическата му влиятелност, никога не бе счел за необходимо да промени местожителството си, задоволявайки се само с това да купува съседните помещения, докато лека-полека дейностите му започваха да просперират все повече. Навиците му също не се бяха променили: продължаваше да посещава безплатните топли минерални бани и да се бръсне при отколешния си бръснар, отказвайки категорично да плаща в дома си на частен такъв.

— Господарю — поклониха се трудещите се, виждайки го да влиза. Работилницата беше огромна, а над нея имаше нещо като полуетаж, на който работниците, почти всички от тях роби, се наблъскваха да спят през нощта. Една голяма част от пространството беше заето от наковални, върху които brattiarius изтъняваха с чукчета златните пластинки, обвити в агнешка вълна, закалявайки ги, докато станат съвсем фини. По-нататък същите тези пластинки ги съединяваха по такъв начин, че между тях оставаше празнина, която се запълваше с катран или сяра.

— Виж — обясни Токул, — спойката е направена със златна, сребърна или най-вече медна сплав, която има достатъчно ниска точка на топене, така процесът на изработка се оказва по-лесен и икономичен. Накрая това, което се получи, има точно същия вид като на масивното злато, но е по джоба на много повече хора… Това пък е помещението, в което работи моят асистент ab auro potorio, занимаващ се с изработката на сервизи за хранене: нерядко изпод ръцете му излизат истински шедьоври. Мело, покажи на сенатора един от бокалите, върху които работите! — заповяда на чирака, който почистваше помещението. Младият човек побърза веднага да донесе на госта една великолепна чаша, украсена с гроздови чепки и лозови филизи. — Ще бъдат общо двайсет, съвършено еднакви помежду си. В сервиза има още две големи купи, кратер и амфора, които все още не сме решили как ще изглеждат — изрече набързо хитрият търговец, поглеждайки страховито Аврелий, като сокола сред облаците, който от висините набелязва плячката си.

— Какво ще кажете за двуглава композиция с лицата на Бакхус и Ариадна? — предложи патрицият.

— Биха стрували цяло състояние и къде ще се намери купувач за него? — започна престорено да се вайка Токул.

— Да знаеш, че вече си го намерил! — реши сенаторът, неспособен да устои.

— Това е огромен разход, помисли на спокойствие — шикалкавеше златарят, докато от лицето му струеше гладнишкото изражение на лисица, която подслушва, докато лигите й текат, писукането откъм неохранявания курник.

— В състояние съм да си задоволя каприза — потвърди решително Аврелий. — „А и кой е казал, че ще живея достатъчно дълго, за да вдигна наздравица с един от тези бокали“ — каза си наум.

— Би ли задоволил любопитството ми, колега Стаций — попита Токул, докато го водеше към канцеларията, за да подпишат договора. — Какъв вкус има изпитото от златен бокал вино? Аз лично не намирам никаква разлика…

— Сервирай бълвоча от Марсилия в една елегантна чаша, и всички ще бъдат готови да се закълнат, че се касае за известните отлежали вина на консула Оптимий! — засмя се патрицият.

— Същото е като да кажеш, че брадата прави философа или пурпурната ивица — сенатора.

— Точно така: дрехата е от значение, как не! Не е ли вярно, че много от жените предпочитат всяко едно нагиздено конте пред добрия си, но попрехвърлил годините съпруг? — подхвърли Аврелий, намеквайки коварно за отдавнашното прелюбодеяние на Токуловата съпруга.

Златарят се вцепени и се вторачи в събеседника си с поглед, в който се смесваха любопитство и неприязън, взор, в който се четеше изкушението да се откаже от тлъстата печалба и да прати в Тартар непочтителния си колега.

Но търговецът, който живееше у новоназначения сенатор, съвсем скоро взе надмощие.

— Случват се и такива неща — каза с прибързана нотка, навирайки злостно договора в носа на Аврелий.

Патрицият допря в папируса печата си от рубини, който носеше на показалеца. Цената беше главозамайваща, но сервизът си заслужаваше и нямаше мотив да изпитва съжаление за покупката си, а пък и за да влезе в Хадес, щеше да му е достатъчна само традиционната монета, с която да плати лодката на Харон.

— Апропо, не ти казах, че тази обеца е намерена върху трупа на брат ти…

Златарят се подвоуми за момент, след това стисна отново накита в леко треперещата си ръка.

— Колко антична може да е? Виждал ли си някога подобни обици? — притисна го сенаторът. — Имам предвид в началото на кариерата ти, във времената на Сеян и Агрипина.

— Тогава работех много, за да се интересувам от политика — отряза го Токул, но на Аврелий не му убегна тревогата, която се излъчваше от погледа му.

— Политиката и златото се съчетават добре помежду си. Филип Македонски, баща на великия Александър, твърдял, че крепост, в която може да се качи магаренце, натоварено със злато, не е непревземаема. Със злато се плащат оръжията, войниците, понякога дори самите врагове. Със злато се подкупват министри, детронират се царе, финансират се държавни преврати…

— Aura sacra fames! „Ненавистната слава на златото!“ — засмя се Токул. — Всички парадират колко го мразят, но всички са готови да пролеят кръвта си, за да го притежават. Нищо и никакъв проклет метал, но ти купува обичта на жените, уважението на приятелите и дори място в сената! — възкликна, прехвърляйки между пръстите си, с почти сладострастни движения, няколкото чисто нови монети.

— Сервизът ти ще бъде готов колкото е възможно по-бързо, Публий Аврелий — каза след това, слагайки край на разговора им.

— Нали няма да ти е неприятно, така и така съм тук, да се видя и с Балбина? — попита патрицият.

След малко сенаторът почука на вратата на вдовицата.

Младата жена лежеше в кревата, завита до брадичката, но зъбите й тракаха въпреки задушаващата жега в стаята.

— Карам трудна бременност… — промърмори, вторачвайки се в госта с двете си блуждаещи очи.

„Красива е“ — каза си наум сенаторът, взирайки се продължително в деформираните черти на измъчената маска върху лицето й.

— Медиците и акушерките идват и си отиват, без да са в състояние да ми помогнат.

— Изглеждаш ми много самотна.

— Загубих съпруга си — потвърди Балбина, сякаш с това изречение обясняваше всичко.

— Млада си, може да се омъжиш повторно — предвеща Аврелий, задавайки си междувременно въпроса дали тиранинът Токул щеше някога да го позволи.

— Почти изглежда, че бебето не иска да се роди сега, когато баща му е мъртъв — прошепна тя.

— Не говори така; ще се справиш! — опита се да я насърчи патрицият, но вътрешно се опасяваше за най-лошото.

Много, страшно много млади жени в Рим умираха, давайки живот на децата си.

— Ако боговете решат — отговори Балбина, преди да се отпусне със затворени очи върху възглавницата.

Сенаторът се оттегли мълчаливо, отправяйки се към изхода.

Когато беше на прага, погледат му падна върху мраморната поставка близо до вратата, върху която бяха наредени няколко божества закрилници: бронзова малка пластика на Юнона Луцина, покровителка на майчинството, светлосиня керамична статуетка на Изида, а на почетното място — миниатюрна статуя на жена с открита гръд, с дълга пола с волани и две змии, обвити около ръцете й… Аврелий, изпълнен с любопитство, я взе в ръцете си. Беше от чисто злато.