Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (27)

XXIV
В навечерието на Ноните на юли

Клатушкащият се наляво-надясно в носилката Публий Аврелий бързаше към дома на Токул, надявайки се, че Хипарх ще го настигне колкото е възможно по-бързо. Щеше му се да има повече време, за да поразмишлява над това необичайно прелюбодейство, зад което започваше да се очертава сянка, която беше доста по-тъмна от тази на само едно нищо и никакво убийство на съпруг. На пръв поглед бременността на младата жена съвпадаше с коликата, която бе изплашила Фелиций, че някой го е отровил, но Аврелий не вярваше, че се касае за случайност: за който и да е съпруг едно е да си затвори очите пред малко домашно прегрешение, и съвсем друго да отглежда незаконородения плод от една прелюбодейска връзка. Може би точно по тази причина двамата любовници са решили да премахнат клетия Антоний.

Странни съдби имаха двамата братя: Фелиций, фаворит на орисниците, бе видял как всички безвъзмездни дарове, които съдбата му е била отредила, се изплъзват от ръцете му, докато упоритият Токул междувременно му ги отнема един по един, както изгладнялата кукувица изхвърля от дома им птиченцата без пера, законни обитатели на гнездото: първо наследството, после сенаторската длъжност, накрая съпругата.

А сега и Балбина, в плен на родилните болки, го бе повикала по спешност…

Патрицият, едва прекрачил прага на къщата, разбра, че е пристигнал в критичен момент, защото жените плачеха, робите тичаха напред-назад, sagae се стараеха да изпълняват заповедите на един дангалак с клюновиден нос и доста объркани идеи.

— Пиявиците! Не, студена баня! Не, успокояващата отвара! — суетеше се хирургът.

— Какво става? — попита Аврелий.

— Domina е много зле — обясни с отчаян глас една от прислужничките. — Господарят е далече; изпратихме да го повикат, но се боя, че няма да дойде навреме. Тя вече е на края на силите си. Ела, иска веднага да говори с теб!

Хипарх, с развяващ се хитон и преметната през рамо чанта с инструменти, беше дошъл и започнал да обсъжда оживено ситуацията с медика с острия нос, ако поредицата от жестоки обиди можеше да се счете за разговор, с които докторът веднага нападна колегата си, изтръгвайки от ръцете му легенчето за пускане на кръв. Докато влизаше в стаята на родилката, Аврелий с крайчеца на окото го видя как изсипва съда с пиявиците върху безупречната туника на медицинското светило, придружавайки жеста си с низ от цветущи ругатни.

Балбина лежеше подгизнала от студена пот, обгрижвана от акушерките, които обтриваха с влажна кърпа дребното й личице, чиято деликатност контрастираше гротескно с грамадата на обезформения й корем, издуващ завивките. Въпреки голямата горещина до постелята й грееше запален мангал, а в единия от ъглите, потънали в мрак, стоеше приготвен столът за раждане, върху който младата жена не би могла за нищо на света да намери сили да се покачи.

— Сенаторе, тук ли си? — прошепна с неясен глас Балбина.

— Да, но ще поговорим по-късно; нека първо Хипарх те прегледа! — подтикна я патрицият.

— Не, изгони навън жените!

Когато последната прислужница затвори вратата, Балбина протегна ледената си ръка към Аврелий и му прошепна с жален гласец:

— Умирам, това е наказанието, което ми изпращат боговете, задето отрових Фелиций: опитвах се да го лекувам, а всъщност почти го убих. Разкри ме, докато пробвах обеците, и разбра, че съм бременна… тогава го проследих в Субура и го намушках!

— Балбина, лекарят! — умоли я патрицият.

— Закълни се, че когато вече съм умряла, ще оповестиш в сената моята изповед…

Аврелий побърза да й обещае, докато тя рухваше изнурена на леглото.

Миг по-късно Хипарх, притичвайки към постелята, започна да опипва корема й под критичния поглед на дългоносия си колега.

— Нищо не може да се направи; течностите в тялото й са в пълен дисбаланс! — придаде си важност същият този човек.

— Цезаровото сечение все още би могло да я спаси — реши обаче Хипарх, изваждайки своите бистули от калъфа.

— Луд ли си? Тази интервенция се прави само на жени, които вече са мъртви, за да се спаси плодът! — възпротиви се възмутено медицинското светило.

— Ако не направим нещо, тази млада жена така или иначе ще умре, затова поне си заслужава да опитаме! За наш късмет припадна, така че няма да ми се наложи да използвам упойка. Жени, помогнете ми: трябва ми неразреден оцет, вряла вода и много чисти пелени. И разкарайте оттук този шарлатанин! — каза, затваряйки се в стаята.

В този момент Токул, с облещени очи и силно задъхан, нахълта в атриума.

— Балбина? — попита на един дъх.

— Правят й секцио — каза Аврелий.

— О, богове от небето, ще я убият! Не искам това дете да се ражда, отнемайки живота на своята майка!

— За съжаление, няма други алтернативи, но Хипарх е най-добрият хирург в Рим, ще направи невъзможното. Нямаш друг избор, освен да чакаш.

Златарят, уплашен, се огледа наоколо и започна да търси нещо сред гънките на туниката си, откъдето извади златна верижка. След това изпразни дисагите си върху масата, избирайки няколко големи пръстена, обсипани със скъпоценни камъни.

— Тичай веднага в храма на Хигия, богинята на здравето, сложи накитите в краката на статуята. Тези пък ги занеси пред олтара на Ескулап, покровител на медицината — заповяда на един роб, давайки му голям брой монети.

Изненаданият Аврелий наблюдаваше Токул — Токул скръндзата, Токул неверника, — изпразни кесията си, за да изпроси милостта на боговете.

— Забрави богинята на змиите от античен Крит — подсказа му.

Ювелирът навъси чело, сякаш не го разбра, но после добави още пари и за жертвеника на Юнона Луцина, закрилница на родилките. Не след дълго седеше на една катедра, стиснал с две ръце главата си.

Патрицият се поколеба, разкъсван между желанието да се възползва от този момент на слабост за целите на разследването и уважението пред тревогата, изписала се върху лицето на този мъж.

Другият реши вместо него.

— Какво ти каза? — попита го.

— Призна си, че е убила Фелиций.

— Ама това не е вярно! — възкликна Токул.

— Знам, тя изобщо няма сила за това. Макар и да по-твърди, че го е намушкала, след като му е сложила отрова, и ме принуди да се закълна, че ще докладвам нейното самопризнание пред сената.

Ювелирът си замълча, твърде обезпокоен, за да му отговори.

— Вчера се запознах с една определена Пика — подхвана отново Аврелий. — Трябваше да продължиш да й даваш пари, защото твоето скъперничество те предаде, Токуле!

— Не се поддавам на изнудвания! Брат ми също си мислеше, че ще ме държи в ръцете си, но аз…

— Само и само за да не отстъпиш нито милиметър от принципите си, си оставил Балбина да се опита да го отрови! — завърши рязко патрицият.

— Даде му само лекарство; надяваше се, че… — каза Токул, спирайки изведнъж.

— … Ще го подтикне да консумира брака си, за да го накара да повярва, че детето е негово — заключи сенаторът.

— Защо ли Балбина си е признала за тези глупости? — промърмори Токул в плен на объркването си.

— Боеше се, че ще умре, и искаше да те спаси. Не знаеше ли, че тя те обича толкова много? — попита сенаторът.

— Не. Аз съм стар, а тя все още няма двайсет години, твърде млада е, за да умре. Вината е изцяло моя…

— Фелиций също е имал доста вини, но не са били добра причина, за да го убиеш!

— Нямаше нужда да го правя. Когато разбра за нашата връзка, ни заплаши със скандал, но може и да е говорел напосоки, защото, ако ни беше разобличил, означаваше да разкрие пред всички своята импотентност!

— Значи е било вярно…

— Разполагам със списък на докторите, към които се е обръщал, но безрезултатно… Изглежда, болестта му беше в главата, почти отказваше да порасне, да стане мъж…

— Въпреки това от мига, в който Балбина е забременяла, нещата са се променили. Брат ти е имал довод срещу теб…

— Предложих му да го обезщетя с голяма сума пари, за да й даде развод, но той отказа. В цената на мълчанието му претендираше да са включени всичките ми земи и сенаторското място.

— Винаги му е харесвало да играе с размах; жалко, че обикновено губеше! — изрече сенаторът.

— Отговорих му с неприличен жест, който сега няма да повтарям, а той не реагира.

— При всички положения смъртта му те е отървала от голяма беля! — възкликна Аврелий. — Но въпреки това страшна беда се е стоварила върху главата ти, Токуле, защото ще трябва да ми дадеш подробен отчет как си прекарал онази съдбовна сутрин, освен това ще е по-добре да си по-изчерпателен от предишния път!

В този момент вратата се отвори и се появи Хипарх.

— Как е? — попита Токул, скачайки на крака.

— Дойдох точно навреме, млада е и ще се оправи. Сега спи, ще я видиш по-късно.

Златарят въздъхна с облекчение.

— Благодаря на боговете, спасена е! А детето? Трябваше да се казва Марк…

— Боя се, че няма да е възможно — поклати глава медикът.

— Мъртво ли е? — попита полугласно Токул.

— Не, но е момиче — засмя се Хипарх, събирайки инструментите си. — Робините го къпят.

— Възхвала на всички богове! — възкликна извън себе си от радост Токул.

— Хубаво, сега, когато вече си по-спокоен, можем да продължим напред подтикна го Аврелий, който нямаше намерение да изпуска кокала.

— Няма закъде повече да върви напред. Заявлението на Балбина ме изправя до стената; или аз, или тя!

— Ако не си виновен, има изход: помогни ми да открием убиеца.

— Предполагам, че не е нужно да те моля да забравиш изповедта й, направена в твърде особен момент…

— Аз съм магистрат — припомни му Аврелий.

— Неподкупен. Или поне твърде богат, за да може да бъде подкупен — въздъхна Токул.

— Да се върнем към деня, в който Фелиций беше убит.

— Кроткото му държание ме накара да се съмнявам, и във втория час, когато го видях да излиза, тайно го проследих.

— Вървя по петите му чак до Субура ли? — попита сенаторът с невинно изражение.

Ювелирът не се хвана в капана му.

— Хайде, Стаций, знаеш много добре, че Антоний е трябвало първо да мине през теб, за да вземе дрехите и носилката ти! Но той дори не се отправи към дома ти, а тръгна към Есквилин. Вървеше много бързо и не успях да продължа да го следвам. После се повъртях тук-там и се насочих към Форума.

— Без да срещнеш никого през това време.

— Не, с изключение на един продавач от магазина ми на Виа Сакра — коригира се златарят.

Публий Аврелий веднага прецени, че думата на подчинен нямаше кой знае каква тежест в съда, пък и независимо от това Токул е имал достатъчно време, за да убие брат си.

— Ръцете ти празни ли бяха, или носеше нещо със себе си? — попита, спомняйки си черното наметало на нападателя.

— Само чантата, преметната през рамо — каза златарят.

Патрицият погледна към небето: познаваше много добре ужасната чанта на Токул, сива, оръфана и с такава вместимост, че би могла да побере не едно, ами две наметала…

— Всъщност намирал си се на крачка от местопрестъплението, нямаш никакво прилично алиби, а като добавка разполагаш с три отлични причини, за да поискаш смъртта на брат си: жената, детето и парите! Ако това е всичко, което можеш да ми кажеш…

Токул се подвоуми дълго, преди да отговори.

— Има една стара история, която е отпреди двайсет години.

— Нека да я чуем! — каза грубо сенаторът.

— Още твърде млад, Фелиций се оставяше да бъде въвличан в множество напълно неразумни сделки. Но един ден дойде при мен с нещо, което беше достатъчно интересно, за да ме подтикне да го изслушам…

— Злато?

— Да, комплект накити с великолепна изработка, за която е използвана същата техника на обецата, която ми показа. Попитах го колко иска за тях, щях да ги купя, без да се замисля. Отвърна ми, че това злато е опасно и трябва да се превърне в кюлчета, за да стане неразпознаваемо. Щях да изкарам добър процент и от това.

— Дори и да си се съмнявал в законния му произход, пак си бил готов да го претопиш?

— Работата си е работа — каза ювелирът. — Сърцето ми все още се къса, като си помисля, че тези предмети бяха истински шедьоври; масивен нагръдник, декориран с великолепни, изправени на задните си крака бикове, огърлици с много фини преплетени синджирчета, гривни под формата на змии, изящни съдове от ковано злато, огромни релефни колани с изваяни по тях секири…

— Секири ли каза? — подскочи Аврелий.

— Да, двойни брадви — потвърди.

— Като тези по гривната на Агенор… — промърмори умислено сенаторът, тъй като накитът, който беше върнал свободата на германеца, не бе друго, освен една много малка част от съкровището, попаднало в пещта за претопяване…

— Спасил си от огъня двете пчели, нали?

— Да, тях и една обредна статуетка, това са последните следи, останали от цялата тази красота! Дълги години ги съхранявах ревниво в area, без да ги показвам на никого. Но след това, като стар глупак, какъвто съм, ги подарих на Балбина…

— Но уви, брат ти ги е присвоил.

— Не са му донесли късмет, ако е вярно, че е бил с едната от пчелите, когато са го убили.

— Същата, за която ти се престори, че никога не си виждал.

— Разбира се, не се говори за лични неща с непознат — оправда се златарят.

— Дори и да е римски магистрат?

— Най-вече ако е римски магистрат! — усмихна се Токул.

— Това се случва в първата година от господството на Сеян, така ли е? — попита Аврелий.

— Да, спомням си отлично, защото точно тогава Метроний бе застигнат от онези гнусни доноси за обида на държавния глава, с които преторианският префект поразяваше по-заможните граждани. Фелиций живееше с дни в паника, опасявайки се, че всеки един момент ще бъде арестуван и той. Мен също ме обливаше студена пот, но въпреки това в късна доба претопихме златото. Смешно е да се каже, но през целия ни живот това беше единственият момент, когато се почувствахме близки.

— След това за златото не се е чуло нищо повече, но Метроний е успял да се оправи — завърши патрицият.

— Какъв по-добър начин от този да възвърнеш на преторианския префект съкровището, обречено да финансира заговора срещу него?

— Нека да се разберем, не обвинявам никого. Фелиций имаше връзка със страшно много хора; ако не се лъжа, беше приятел и с теб, и с Валерий, но това не ми дава право да ви нароча за негови съучастници.

— Всичко казано дотук е много интересно, Токуле, но въпреки това не отменя думите на Балбина — отвърна сенаторът.

В този момент вратата се отвори и влязоха дойките с възглавницата, върху която лежеше новороденото момиченце, повито в ленени пелени.

— Един момент — спря ги Аврелий. След това взе вързопчето от обятията на прислужничките и го сложи в краката на Токул: според mos maiorum никое дете в Рим няма право на живот, докато не бъде прието публично за член на семейството.

— Припознаваш ли твоята дъщеря, Токуле? От името на твоя покоен брат, разбира се!

Златарят взе бебето от земята и го вдигна нависоко.

— Да бъде отгледана! — произнасяйки отчетливо древната ритуална фраза, остана с вдигнати към небето ръце, докато Аврелий излезе бавно през вратата.

След като отпрати нубийците, сенаторът тръгна да се прибира пеша към дома си, за да може пътьом да проясни мислите си, преценявайки кой е имал мотив да извърши престъплението.

Най-вече Павел Метроний. Ако Цепион е имал съучастник в Рим. Ако този съучастник наистина е бил бъдещият консул. Ако Фелиций след две десетилетия е намерил начин, за да го докаже. Ако Метроний е успял да го проследи в Субура… Твърде много „ако“, реши Аврелий, вземайки предвид другата хипотеза.

Марк Валерий. Може би Фелиций го е изнудвал заради предателството на баща му, ако, разбира се, е бил в течение за това. Всъщност въпреки всичките си усилия, за да е близо до властимащите, мизерникът си е останал винаги мизерник, тоест само асистент, обикновен изпълнител на заповеди, но не, разбира се, от типа на тези, с които могат да се споделят важни тайни: вероятно и прането на златото му е било поверено само заради това, че брат му е златар…

Сенаторът си помисли обаче, че това са само чисто и просто предположения. Имало е семпло и праволинейно разрешение, с което Фелиций да се задържи на краката си, без да се нуждае нито от изнудвания, нито от заговори, както и от погребани съкровища, а то е било Токул.

Фактите красноречиво говореха за това: Балбина е заченала незаконната си дъщеря, за която е щяло да се разбере, когато Фелиций е щял да отрече бащинството си. Следователно…

Вглъбен в тези разсъждения, патрицият вървеше към дома си. Изведнъж усети как една ръка тежко се стовари върху рамото му, и веднага го побиха тръпки от страх. Кортежът! Давайки си сметка, че е сам и пеша точно в деня на гладиаторските борби, когато цял Рим беше в амфитеатъра, мигновено си помисли, че постъпи наистина глупаво да се откаже от охраната си!

Обърна се изключително бавно, осъзнаващ, че няма да може да даде никакъв отпор на една извадена от ножницата кама.

— Валерий, ти ли си? — възкликна, разпознавайки генерала в дишащия тежко мъж с дълга брада, който го беше спрял.

— Кой иначе? Вече не поздравяваш ли старите си приятели? — каза му с преплетен език.

— Пийнал си доста.

— Странно ли ти се струва? При баща предател и майка курва е така. Не намираш ли, че има за какво да се давя във виното? — изфъфли пълководецът.

— Ще те придружа, не си в състояние да се държиш на краката си — предложи му Аврелий, питайки се как ли генералът, след като изтрезнееше, щеше да приеме факта, че се е намирал до мъж, чиято глава преди това е искал.

— Хиляди пъти си повтарях, че това не може да е вярно. Знаех, че баща ми гледаше на Сеян като на човек, опасен за империята, но не съм предполагал, че ще стигне дотам да предаде отвоюваната позиция на врага! — възкликна, изхлипвайки.

Аврелий си замълча, защото никое намерение, колкото и честно да е то, не можеше да оправдае гибелта, към която щяха да тръгнат подкрепленията, ако не бяха уведомени навреме. Но защо да го изтъква пред Валерий, който и без това вече имаше достатъчно за какво да се срамува?

— Искаше да види император един от синовете на Германик, но грешеше, защото невинаги синовете приличат на бащите си — разсъди патрицият.

В действителност мечтата на въстаналите се беше изпълнила след смъртта на Тиберий, когато на императорския трон се бе възкачил лудият Калигула, потомък на Божествения Цезар и последен наследник на оплаквания от всички пълководец. Никога до този момент Рим не бе имал по-лош император, затова само след четири години царуване неуравновесеният младеж бе убит от преторианците от собствената му гвардия.

— Малцина са тези, които мислят така: qualis pater, talis filius, казват хората. Колко време смяташ, че ще ми оставят все още да командвам легионите, ако тази история излезе наяве? — попита със замъглен поглед Валерий.

— Ще бъде трудно да се потули с това убийство на Антоний. Мисля, че нашият приятел е изнудвал някого и по тази причина е бил убит: убиецът е извършил предумишлено престъпление, иначе нямаше да се подготви и облече в разгара на лятото с наметало със смъкната над очите качулка — обясни Аврелий.

Марк Валерий избухна в глух смях:

— Ама не! Ще разбереш колко ти бях бесен само по това, че проклех хиляди пъти онзи наемник заради глупавата му грешка!

— Все още ли ме мразиш? — попита патрицият, дори и да знаеше вече отговора: когато доверието, което е продължило дълго и безусловно, се наруши, рядко в празнината от загубеното приятелство нахлува безразличието; по-често тя се запълва с непоправима враждебност…

— Може и да нямаш нищо общо със смъртта на баща ми, Публий Аврелий, но съществуват факти, които не мога да подмина. Да искаш от мен да протегна ръката си към теб, ми идва в повече — отговори му обаче Валерий, олюлявайки се на нестабилните си крака, докато презрително отблъскваше ръката, която сенаторът му бе предложил, за да го подкрепи. — За какъв ме вземаш, за онзи безгръбначен Фелиций ли? Неговият проблем винаги е бил все един и същ: vir esse, „да бъдеш мъж“; или, ако трябва да го кажа по-вулгарно, habere coleos, „да имаш ташаци“ За съжаление умря, без да го разреши, защото тестисите не му покараха никога!

— Метроний обаче е подъл, хлъзгав като змиорка… — изрече, без да се замисли, Аврелий.

— Така е, но не може да е той, защото деканът Остилий ми каза, че сутринта, в която е извършено престъплението, малко преди това се е видял с него в дома си.

— Консулът е твой братовчед, нали? — попита патрицият, възползвайки се от неочакваното благоразположение на генерала.

— Да, но винаги сме се виждали твърде рядко. Аз бях в Ориента, а той никога не се е помръдвал от Рим, защото амбициозните мъже не се отдалечават с удоволствие от склоновете на Палатин.

— Значи не го познаваш добре…

— За сметка на това пък познавам жена му Корелия! На практика Метроний я захвърли в обятията ми, преструвайки се на сляп и глух, в замяна на моята помощ за предизборната му кампания.

Аврелий се вкамени: ревнивият Метроний, обсебващият Метроний, влюбеният Метроний, който продава прелестите на Корелия за няколко изборни гласа!

— Естествено, не чаках да ми го повтаря — спомни си Валерий, почти развеселен; но усмивката му се стопи в зародиш: майка му също е била красавица, тя също се бе предложила на първия, минал покрай нея…

Между двамата мъже се настани тежко мълчание. Когато вече почти се изравниха с insula на хълма Целий, сенаторът се спря пред вратата, през която беше преминавал много пъти през своята младост, а сега му бе забранена завинаги.

— Ще оттегля обвинението… — каза генералът, преди да си тръгне. — Искам да забравя колкото е възможно по-бързо тази случка.

— В Германия не е случило това, което си мислиш… — осмели се да му каже патрицият.

— Не понасям да ми говориш за това! — затвори му устата Валерий с ядосан жест.

— Тогава vale — каза сенаторът.

— Сбогом! — поправи го другият, обръщайки му гръб.

 

 

— Предупредих те, че зад благоразположението на Корнелия май се крие нещо странно! Ама ти, какъвто си самонадеян, предпочете да вярваш, че мигновено си я прелъстил с мъжествения си чар! — подсмихна се безмилостно Кастор веднага щом Аврелий му разказа всичко. Сенатор Стаций щрака с пръсти и всички жени падат в краката му, нетърпеливи да влязат и в леглото му! Хубава приказка, нали? Боя се обаче, че ще ти се наложи да започнеш да я пишеш отначало!

— Какви са били мотивите им, за да ме въвлекат по такъв начин? Дори не съм някакъв могъщ човек!

— А, така ли? — започна да се смее звучно освободеният роб. — Древният ти род, наследството ти, което е едно от най-значителните в Рим, и близкото ти приятелство с император Клавдий са дребни неща за теб, така ли е?

— Участвам в политическия живот само в ролята на сенатор, не заемам престижни длъжности — възрази Аврелий.

— Вече си заел една от тях — опроверга го гъркът. — И това е мандатът ти от Курията да разследваш смъртта на Антоний. Един прелюбодеец, колкото и да е освободен от предразсъдъци, винаги се чувства поне малко задължен на оскърбения съпруг, а твоето благоволение можеше да се окаже удобно за Метроний.

— Невъзможно е консулът и съпругата му да са действали така само за да отклонят в неправилна посока разследването, защото, когато Корелия дойде за пръв път при мен на хълма Яникул, Антоний беше все още жив!

— Но е убит същата тази сутрин, в единствения момент, когато са могли да бъдат сигурни, че ти, занимаващ се старателно с други неща, няма ненадейно да изхвърчиш навън да провалиш цялата комедия! Може би консулът те е чул, докато си обещавал на Антоний, че ще му дадеш назаем твоята тога, или навярно той самият му е подсказал да ти я поиска!

— Не, Касторе, преструвайки се, че набелязаната жертва е любовник на съпругата му, Метроний щеше незабавно да привлече подозренията върху себе си.

— По същата причина подобна бъркотия не би била изгодна и за Валерий. Само един-единствен човек е имал интерес да отклони разследването от личността на Антоний, и това е неговият брат Токул! Ако съобщиш в Курията за разговора ти с Балбина, вероятно ще си признае веднага! — завърши секретарят.

— Имам нужда да помисля, Касторе. Отложи всичките ми ангажименти: необходима ми е почивка, утре ще си остана вкъщи на спокойствие, за да проуча нещата, а след това ще реша, но без да прибързвам.