Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разследванията на Публий Аврелий (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spes ultima dea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2024)

Издание:

Автор: Данила Комастри Монтанари

Заглавие: Надеждата умира последна

Преводач: Весела Лулова Цалова

Година на превод: 2015

Издание: първо

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 2015

Редактор: Райчо Радулов

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Мери Великова

ISBN: 978-954-398-429-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11148

История

  1. — Добавяне

XXIX
Петият ден преди Идите на юли

На следващия ден, в третия час, Публий Аврелий влезе във вестибюла на покойния консул, смесвайки се с останалите граждани, придошли, за да отдадат почит на тленните му останки. В атриума, постлан със снежнобели платна, на мястото на ковчега обаче беше изложена само една урна с мизерните обгорели останки, които, ако се съди добре, биха могли да са както на Метроний, така и на всеки друг…

Навсякъде все още се забелязваха пожеланите от консула преустройства в дома, за да отпразнува своето, макар и кратко, встъпване в длъжност: мебелите, излъскани до блясък, ухаеха на благовонни масла, а мозайката по пода беше толкова нова, че на пръв поглед дори леко простееше. Лекият бриз, идващ откъм перистила, издуваше белите завеси, спускащи се от тавана, и придаваше на обстановката вид на театрална сцена с мимове и жонгльори, увлечени да наблюдават траурното събитие, с устни, изкривени в усмивка, тъй като никой не биваше да забравя, че парката винаги прави засади на всички, малки и големи, смирени и могъщи.

Domina си почива; имаше твърде ужасен ден — възпря го решително робът камериер, който стоеше на пост, а Аврелий потръпна, когато разпозна в него шпионина на Валерия.

— Ще й стане още по-ужасен, ако изляза оттук, без да съм я видял — каза, избутвайки настрани слугата, за да отвори изведнъж вратата на Корелия.

Жената с русо-червеникавите съвършено подредени къдрици беше сама пред медното огледало, погълната да съзерцава белите си траурни дрехи. Устните й, очертани дискретно с червило, бяха отворени в спокойната усмивка на човек, който най-накрая се е освободил от тежкото си бреме. Публий Аврелий се наслади с поглед на грациозността й на сладострастна нимфа, питайки се какви ли мрачни тайни крие тя.

Ave, Корелия, намерих лентичките с тайното съобщение! — започна без никакви предисловия, надявайки се, че ефектът от това изречение ще провокира у нея показателна реакция.

Матроната скочи на крака.

— Какво правиш тук? Излез незабавно! — заповяда му, без да го изслуша.

— Не си го и помисляй, трябва да поговорим! — отвърна й сенаторът, въпреки че веднага щом затвори вратата зад гърба си, детективската му страст изчезна като сняг под слънце, заместена от напиращата нужда да поправи недоразумението. — Метроний ме накара да му обещая, че никога повече няма да се виждам с теб, иначе тежко ни както на теб, така и на мен.

— Е, и? Това нищо не променя. Ще те излъжа, ако ти кажа, че съм съсипана от мъка: Павел ме измъкна от пристойния ми, но мизерен живот, вярно е, но в замяна на това от мен се искаше да усмирявам с усмивки и милувки всеки един, който му беше полезен за кариерата. Платих си дълговете и сега мога да започна да живея нормално — отговори невъзмутимо матроната, изсипвайки кофа леденостудена вода върху добрите намерения на Аврелий.

— Не ми се струва да си се ограничавала само с обикновени усмивки — уточни сенаторът, бесен при мисълта как Корелия учтиво го бе водила за носа. — Значи, за да се подчиниш на съпружеския авторитет на Метроний, си преспала с Валерий, с жреца на Юпитер и с кой знае още колко други?

Жената се приготви да отвърне, но после упорито затвори уста. Този мъж нямаше никакво право да й задава определен тип въпроси, нито пък тя смяташе, че трябва да се оправдава.

— Естествено — потвърди с голяма арогантност, която още повече подчерта чара й. Въпреки яда си патрицият трябваше да се насилва, мислейки си за нея, че не е друго, освен съвкупност от измами; фалшива бе гладката й като керамика кожа, полирана от белилото; фалшиви бяха и буклите й, накъдрени с calamistrum; фалшив бе и ласкавият й глас, привикнал да лъже, за да успее да запази дистанцията между тях.

Метроний ме използваше, за да подпомага жаждата си да изпъкне, но едновременно с това се чувстваше с накърнени господарски права — каза Корелия с лековат тон, сякаш съобщаваше клюка на своя приятелка. — Първо ме умоляваше да му разчистя пътя, но след това се обръщаше и започваше да ми го натяква.

Аврелий, удивен, си помисли как старомодното разсъждение, че всяка жена, с нейно съгласие или не, оставаше завинаги опозорена след връзката й с мъж, беше пуснало толкова дълбоки корени в нея, че повърхностната глазура от амбициозната й безскрупулност не беше достатъчна, за да го разклати.

— Съпругът ти се преструваше много добре, дори и аз напълно му повярвах!

— Може би защото дълбоко в душата си беше искрен човек. С часове ме разпитваше за срещите ми, разяждан от мисълта за онова, което съм изпитвала с другите; тези разговори го възбуждаха, но само и само да не го признае, тичаше да се жалва при една куртизанка или изливаше върху мен жестоката си ярост.

Аврелий си спомни синините по ръката на Корелия, които беше помислил за белези от някакъв инцидент Размишляваше за човешката душа, която е толкова сложна, че да изпитва непоправими противоречия: всъщност неудържимата амбиция на Метроний беше съжителствала с нездравата му ревност към съпругата, подтикната от него самия към прелюбодейство…

— Могло е да кажеш „стига“ във всеки един момент, но това е щяло да означава, че се отказваш от всичко — потвърди, посочвайки мраморите в стаята, голямата тоалетка, скъпоценните накити в ковчежето.

— Винаги съм знаела, че трябва да платиш, за да получиш това, което искаш — призна си тя с леден тон.

— Най-вече стига саможертвата да не е прекалено голяма — отговори сенаторът. — Законът е странно нещо! Ако съпругата проституира за дребни пари, е престъпление, но предлагайки я на приятели в замяна на консулската длъжност, се счита за услуга между любезни господа… впрочем на колко многоуважаеми колеги те е давал под наем съпругът ти? — попита я с нарочно обиден тон.

— О, нека да не прекаляваме, бяха само трима — омаловажи Корелия, прикривайки огорчението от обидата.

— На пълководеца на източните легиони като представител на военните и на фламина Диалис като върховен религиозен жрец. Последният обаче, изглежда, е бил някой политик. Да видим дали ще успея да отгатна: най-възрастният член на сената, нали? — опита се да налучка Аврелий, познавайки добре слабостта на Апий Остилий към красивите госпожи, и продължи да размишлява наум, че съвпадат с любовниците на Глафира: но дали е било само случайност?

— Най-вече с фламина, с неговите смешни дрехи, обувки без връзки и лице на глупак! — пошегува се Корелия.

Всъщност заради отколешната традиция жрецът Диалис беше длъжен да носи само дрехи от домашно предена вълна, и в одеждите му бе изключено да има възли от каквото й да е естество.

В очите на Аврелий проблесна съучастническа искра, която веднага угасна.

— Защо съпругът ти те изпрати при мен? — попита рязко, надявайки се да я чуе как отрича очевидното.

Корелия се изкуши да му каже истината. Сенаторът обаче се показа непоносимо арогантен и сега беше неин ред да му даде да се разбере.

— Ти разполагаш с пари, власт и високо социално положение: Метроний имаше намерение, разбира се, да извлече все пак някакви облаги от теб — отговори.

Аврелий, получавайки хапливите думи, които си беше заслужил, се питаше при това положение каква важност да придаде на тайното разкритие на Валерия? Миг по-късно, слагайки настрани обидата, която тя му нанесе, се насилваше да се върне в ролята си на хладнокръвен следовател.

— Как е успял мъжът ти да се отскубне от зловредните нокти на Сеян? — попита.

— Откъде да знам? Запознах се с него петнайсет години по-късно — повдигна рамене Корелия.

— Едно последно нещо: спомняш ли си как е бил облечен първата сутрин, когато излезе, за да се срещнеш с мен?

— Носеше тясна туника от много фин лен — отговори тя, след това демонстративно се обърна на другата страна, давайки му да разбере, че трябва да счита разговора им за приключен.

Публий Аврелий не добави друго: той бе изпълнил своята задача, другото беше минало, което нямаше да се върне повече.

В атриума около урната се бяха разположили тримата големи избиратели на Метроний: пълководецът Валерий, жрецът Диалис и деканът на сената с изписана върху лицата им формална печал, подходяща за случая.

Патрицият излезе през задния вход, подразнен от факта, че се е почувствал толкова еднакъв с тях.

 

 

Първото нещо, което достигна до ушите на Аврелий при неговото завръщане, бе поредицата от кихане, последвана от лавина ужасни ругатни. Реката от вулгарност, която течеше от устата на секретаря, не подминаваше нито боговете от Олимп, нито онези от Тартар, и се настървяваше особено срещу знатната майка на неговия господар и патрон, охарактеризирана с голям брой прилагателни, малко е да се каже, че всички до едно бяха неуважителни.

Патрицият поклати глава, решен да нахока безсрамника. Но точно когато прекрачи в перистила, го връхлетяха прислужничките Нефер, Филиде и Иберина, които излязоха тичешком към вътрешния двор с колонадата, дърпайки след себе си сребърна камбанка. Белият вихър по петите им ги последва в галоп, сред пъхтене и мяучене.

— Какво става тук?

— Котки, domine — простена Кастор, подсмърчайки, — безброй котки!

— Ох, domine, какво бедствие! — намеси се хваналият се за главата Парис. — Изкатериха се по всички завеси на oechus, после направиха на пух и прах копринените възглавници от Тапробан, калъфките от Хиос и дори твоето бродирано вълнено одеяло! Слугините изглеждат като полудели, играят си с тях като деца и нищо не може да ги спре!

— За Херкулес, кой е бил този гламав човек, който е изпратил тук всичките тези зверчета? — попита гневно Аврелий.

— Ти, господарю! — отговориха в хор двамата освободени роби, измервайки го с укорителен поглед.

— Твоите заповеди бяха ясни — извини се Парис, показвайки на разсеяния сенатор листа, в който обещаваше подходящо възнаграждение за изчезналото котенце.

— За Диана, напълно бях забравил!

— Възрастта започва да ти тежи, domine — подчерта безмилостно секретарят. — Не е било толкова трудно да се прецени, че веднага щом безразсъдната ти обява бъде прочетена, плебсът от хълма Есквилин ще побърза да домъкне в дома ти цялата котешка популация от квартала!

— Дойдоха около стотина души, domine, всеки със своята писана под мишница: приех само тези, които отговаряха на твоето описание, но тъй като нямах представа кое точно животно търсиш, бях принуден да обезщетя цели двайсет и трима собственици на котки — уточни Парис.

— Сред тях може да е и котенцето на Ебе… — опита се да запази авторитета си сенаторът.

— Ама как, след като всички до едно виждат прекрасно! — отговори освободеният роб, избърсвайки сълзящите си очи.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Да не ти е изтекъл мозъкът, господарю? Не си ли спомняш, че котката на Ебе беше сляпа? — избухна побеснелият от яд Кастор.

Мрачното изражение на господаря му го накара да изпита съмнение.

— О, божества, не ми казвай, че съм забравил да ти го кажа!

— Точно така, Касторе. Мисля, че злоупотребата с вино си прави лоши шеги с паметта повече, отколкото възрастта: ще се погрижа да те снабдяват само с прясна вода за всичките следващи Nundinae! — взе решение сенаторът, все още засегнат заради тежките думи, изречени по негов адрес от секретаря му.

— Сега обаче какво ще правим, domine? Невъзможно е да държим тук цялата тази глутница от зверове, както и не можем да се отървем от тях, защото според египетската традиция котките са свещени животни за жертвоприношения в чест на Бастет, и богинята може да ни се разсърди — отбеляза Парис, който винаги беше твърде внимателен да не засегне нито едно от божествата.

— Много е просто, ще ги подарим! — реши Аврелий.

— Касторе, приготви една грамота-кодицил, в която да пише: „На най-красивата“, и я препиши в двайсет и три екземпляра!

— Шегуваш ли се? — каза невярващо секретарят.

— Изобщо ще ти дам веднага списъка на матроните, на които да ги изпратиш, първа сред всички Помпония. Междувременно ти, Парис, ще купиш златни синджирчета, за да ги използваш като нашийници.

— Да, господарю — примири се интендантът, правейки всичко възможно, за да се долови от тона му колко неуместна счита тази инициатива. — Ах, почти щях да забравя… единият човечец от простолюдието, на когото дадох възнаграждение, някакъв си Фамул, с прякор Зъба, искаше да говори с теб за пожарите.

— Веднага отивай да го търсиш изгърмя гласът на Аврелий.

— И къде, domine! — обърна внимание на думите му администраторът. — Живееше на върха на Вико Торто, но откакто загуби дома си, ходи да проси надлъж и нашир из целия град, а през нощта спи на открито.

— В подобна ситуация единственият, който може да ми помогне, е Мумий! — възкликна сенаторът.

Няколко минути по-късно носачите се отправяха към казармата на Втора пожарникарска кохорта.

 

 

— Аврелий, най-накрая имам новини от центуриона, за когото питаше! — пресрещна го способният огнеборец. — Реций се е уволнил в Брундизий, там си построил къща и се оженил за една местна жена.

На патриция сърце не му позволяваше да изрече, че тази информация, намерена с такава трудност, повече не го интересува.

— Слушай ме добре, Мумий: трябва да разпитам един бездомник от Есквилин, който знае нещо за пиромана, но нямам представа как да го издиря…

— Тези клетници са се разпръснали почти навсякъде, кой в стая под наем, кой при роднини. По-голямата част от тях обаче са потърсили убежище оттатък реката, настанявайки се незаконно в няколко сгради, използвани преди време за складове. За съжаление обаче, не мога да ти помогна и да го потърсиш, защото Леонтий ме принуди да правя всекидневно по три часа упражнения с помпите, и тежко ми, ако не изпълнявам! — каза Мумий, разпервайки ръце.