Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (23)

XX
Шестият ден преди Ноните на юли

На следващия ден, след големия страх, над domus на хълма Виминал беше надвиснало неестествено спокойствие, предвестник на беди.

— Разследването все повече се отдалечава от целта, сега, когато трябва да извадим Валерий от списъка на заподозрените, защото, ако той е бил извършителят на опита за покушение над живота ти, със сигурност вчера нямаше да ти го спести — разсъди Кастор.

— Откога наемните убийци призовават на висок глас жертвите си с риск да привлекат вниманието им? — отбеляза Публий Аврелий. — Все повече се убеждавам, че нападателят е извикал името ми, за да ни отклони в неправилната посока.

— Тогава е постигнал целта си. В случай на убийство се разследват семейството, съдружниците, хората, с които мъртвият е контактувал, но този път никой не си навря носа в делата на Антоний, с изключение на способната Помпония, за която проявата на интерес към личните занимания на другите е нещо като призвание. Значи трябва Да започнем с жертвата.

— Буен младеж, щедър до разточителство, неспособен да порасне. Благороден, красив, лекомислен, любимец на всички жени…

— Любимец до известна степен, поне според приятелките на Помпония. Ако ги слушаш тях, той е бил най-вече суетен като онзи Нарцис, който паднал в блатото, за да прегърне собствения си образ — уточни секретарят.

— Което никак не се връзва с описанието на големия любовник, което ни даде за него Глафира. Освен това тя има същата обеца като тази, която е намерена върху тялото на любовника й, убит, докато се е опитвал да направи сделка, може би свързана с тъмната афера, случила се преди двайсет години в Германия…

— Доста нестабилна логика, опираща се само на избледнялата Агенорова памет… Между другото искрено се надявам, че ще успее да откара до дома си всичките тези джунджурии! — пожела му Кастор.

Реално за какво се касаеше германецът бе поел на път с муле, натоварено със стъклени сувенири, с изобразения върху тях Капитолий, за да ги раздаде на роднини и приятели за спомен от Вечния град.

— Не на базата на паметта — уточни патрицият, — а благодарение на златната гривна Агенор е натрупал състоянието си: накит, върху който са били гравирани двойни брадви, славен символ в критската традиция. В онези далечни времена е била изваяна и пчелата, а в стаята на Балбина видях статуетка от масивно злато на жена с разголена гръд и две змии, обвити около ръцете…

— Богинята на змиите, почитана от хилядолетия на остров Крит… — уточни Кастор. — Виж ти каква случайност, Херений, починалият съпруг на Валерия, е пребивавал дълго там; първо като войник, а после като управител.

— Тази сутрин бях в библиотеката на Август да потърся сведения за историята на острова.

— Уви, domine, всичко онова, което се отнася до далечното минало на Крит, е обвито в мъглата на митовете. На нас ни е известна легендата за Пасифея, съпругата на цар Минос, увлечена по един бик, родила чудовище с човешко тяло и глава като на бик, което било затворено в лабиринта, построен от Дедал. Там въпросното чудовище, така нареченият минотавър, живял, хранейки се с младежи и девойки, които гръцките градове били длъжни да му предоставят, докато Тезей не успял да го убие с помощта на нишката на Ариадна…

— Много неща могат да се крият зад митовете, Касторе. Може би са съществували в Маре Нострум^[1] цивилизации, които напълно са забравени: според Посидоний например Платон е твърдял, че в легендата за Атлантида е имало и нещо вярно…

— Посидоний е казал какво ли не, domine, така че не мога да му имам много вяра — присви устни секретарят.

— Всъщност легендата за Минотавъра ни учи, че в далечни времена Крит е бил достатъчно могъщ, за да наложи господството си върху цяла Гърция. В десетата книга от поредицата География на Страбон Гортина е посочена като главния административен център на острова, въпреки че съществуват все още и твърде античните градове като Кносос, Фест, Йерапетра, Кидония, които може би пазят в недрата си необятни богатства…

— Измислици! Колко заблудени нещастници вече са търсили известния лабиринт на Кносос, без да открият и следа от него? Преди години беше много модерно да се ходи на лов за погребани старинни предмети.

— Но ако някое от тези съкровища е намерено наистина? Накитът, пчелите и статуетката, всички от масивно злато и украсени с критски рисунки, биха могли да са остатъци от някоя доста по-значителна плячка.

— Ти обаче в ръката си имаш само една мизерна обеца и единствената, която може да знае повече за нея, е Глафира. Аз на твое място бих облякъл туниката на магистрат, за да й внуша поне малко страх! — посъветва го Кастор, излизайки.

На прага освободеният роб почти се сблъска с Парис, който крачеше, скрит под твърде висока купчина с договори.

— Domine, разбирам, че си имал и други проблеми, но вече с дни не приемаш clientes. Досега ги залъгвах аз, предлагайки им щедри sportulae — измърмори интендантът, пропускайки този път да обвини, както обикновено, господаря си за времето, което губеше, за да тича по pallae на жените.

Аврелий си помисли удовлетворено, че очевидно съвестта на администратора никак не е чиста, щом не дръзна да укорява господаря си: Зенобия започваше да се оказва истинска благословия за всички…

— Кажи ми какви ги върши епирската робиня, която ти поверих? — попита с надеждата да засрами интенданта и да го подтикне да се откаже от задачата.

— Всичко е наред, domine — заекна Парис, изчервявайки се като току-що сварен рак.

— В такъв случай имай грижата да й дадеш скромно възнаграждение.

— Вече го направих, domine — призна си освободеният роб, а руменината му започна да преминава към пурпурна.

— Изглежда, тази Зенобия наистина е свястна жена…

Пурпурът по лицето на Парис стана ален, а обемната купчина с договори се изплъзна от ръцете му, разпилявайки се по пода. Администраторът се засуети около тях, но успя да ги събере и побърза да изчезне, оставяйки Аврелий да продължи с четенето на своя любим Страбон.