Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (37)

XXXIV
Дванайсетият ден преди Календите на август

Вече бяха минали няколко дни, след като Публий Аврелий Стаций направи твърде секретния рапорт пред император Клавдий и пред целия сенат.

Както бе предвидил патрицият, Леонтий, обвинен не само за пожарите, но и за убийството на Антоний, сега лежеше в Мамертинската тъмница в очакване на съдебен процес, който се очертаваше да е дълъг и зрелищен: бездомниците искаха подходящо обезщетение, а като техен защитник и от името на всички щеше да се изправи самият Звяр.

По-трудно бе да се намери адвокат за пиромана. Почти сигурната му присъда обезкуражаваше не само застъпниците му, но плашеше и немалко от онези предприемчиви представители на простолюдието, които вече бяха купили сгъваеми столчета и възглавници, за да ги дават под наем на публиката по време на процеса, но след обвинението за толкова жестоки престъпления можеше да се очаква от Леонтий да посегне на живота си, с което щяха да се обезсмислят техните малки предприемачески усилия…

Независимо от всичко в утринта преди тържественото посрещане с овация в големия domus на хълма Виминал никой нямаше желание да се рови в престъпленията и всички бяха нетърпеливи да участват в голямото събитие през този ден, в който Рим щеше да отдаде почит на легионите.

— Готов ли си, domine? — попита Кастор от прага.

Сенаторът кимна в знак на съгласие. Иберина приключи с оправянето на тогата му с изпъкващата върху нея пурпурна ивица, докато Филиде надипляше избродираната мантия, застопорявайки я върху рамото му с две ониксови игли брошки. Астерия завърза сенаторските му calcei с лунички от слонова кост; Нефер сложи на показалеца на дясната му ръка рубинения пръстен с инкрустирания в него печат и накрая Азел, сирийско-финикийският бръснар, дотича с ножиците, за да дооформи окончателно косите му и да махне някое и друго косъмче, убегнало му при подстригването.

Осемте нубийски носачи го чакаха пред носилката. Сенаторът се настани върху възглавниците и веднага армията от вестители, номенклатурчици и носачи на ветрила се затича да застане начело на кортежа, докато останалите слуги се подреждаха в съвършен ред зад носилката.

Парис беше твърде притеснен, защото подобен парад създаваше големи организационни проблеми, а за капак по време на церемонията къщата щеше да остане почти без надзор. На практика никой не бе пожелал да се откаже от спектакъла на воините, които бяха превърнали Рим в непобедим и вечен град, почитан като божество чак до последната провинция в империята, а сега маршируваха по празнично украсената Виа Сакра. Забелязваше се странна проява на съпричастност дори сред робите и военнопленниците, които са били победени и унижени от Рим, но в този ден се чувстваха част от него и искаха да споделят по някакъв начин поне трошица от неговата слава…

— Готови сме, господарю! — каза накрая администраторът, прекарвайки ръка през изпотеното си чело.

Аврелий даде заповед за потегляне и кортежът се заизвива бавно и тържествено по Викус Патрициус.

 

 

Със силно като грохот скандиране бяха посрещнати първите войници, които навлизаха по улицата, свирейки на бойни тръби:

— Дълъг живот на легионите!

Сред възхваляващата публика имаше мъже и жени от всички раси, религии и езици. Никога повече пагубни разделения, враждуващи помежду си държавици, непреодолими граници. От Африка до Британия, от Колоните на Херкулес до лесовете на Север, целият свят имаше само едно име: Рим.

— Дълъг живот на пълководеца Валерий! — викаше до последен дъх тълпата, очаквайки генерала, за да го приветства шумно.

Откакто триумфът не се присъждаше на никой друг, освен на императора, тържественото посрещане с овация беше максималната почест, към която можеше да се стреми всеки римски гражданин. Аврелий, усещайки, че в него отново лека-полека се заражда онази обич към приятеля му, която смяташе, че е загубил завинаги, си каза, че никой и нищо повече не може да смъкне Валерий от Олимп на великите.

 

 

Въпреки всичко триумфалните кортежи, дори и великолепни, бяха доста отегчителни. След известно време, ръкопляскайки, останал неподвижно върху тържествената sella, неможещият да стои на едно място Публий Аврелий, както винаги, започна да се оглежда наоколо с твърде разюздано любопитство. Сенаторът размишляваше, че вижда все едни и същи лица, докато се взираше в равните нему; все същата високомерна горделивост, обичайната gravitas, изложена на показ, на фона на умело прикриваните лоши навици и най-долно разложение от личния живот…

Погледът му се спря върху стария приятел и учител Клавдий, куция пелтек, който преди време всички бяха осмивали, а сега цели народи обожаваха като божествения Цезар, господаря на Рим, господаря на света. Обвит в пурпурната си одежда, седеше под балдахина с ликторите зад гърба си: до него не стоеше консул, защото след смъртта на Метроний длъжността все още беше вакантна, но императорът не даваше никакъв знак, че има намерение да предложи приемник. Зад него прекрасната му съпруга Месалина бе положила ръце върху главите на дечицата си Октавия и Британик, които стояха като вцепенени под тежестта на обществената роля, която имаха въпреки крехката си възраст.

До императрицата, най-отгоре на почетната трибуна, се виждаха шестте девствени весталки, изправени на своите високопоставени места. Аврелий огледа жреческите им лица, спирайки се по-продължително върху тези на двете момиченца, посветени още от най-ранна детска възраст на богинята на огъня и отечеството, които щяха да изпълняват своята задача трийсет дълги години, преди да могат да заживеят живота си като всички останали жени. Сенаторът се запита: колко ли от тях бяха наистина щастливи да пожертват женствеността си за високото положение на римски жрици? Взорът му се премести върху старшата жрица Нумидия, която мълчаливо кръстоса погледа си с неговия: никой от тях не можеше да забрави онзи единствен ден преди много години, в който и двамата бяха рискували живота си, за да се насладят на краткия миг на забранената любов, действие, което в Рим се наказваше с жестоко смъртно наказание…

— Стаций, деканът на сената Остилий иска да говори с теб — съобщи му Лентул, без да скрие удовлетворението си, защото, откакто бе хванал Аврелий на сладки приказки със съпругата си, старият сенатор все се опитваше да го отстрани от Курията; но сега, когато със случката се заемаше лично деканът, започваше да се надява, че ще види най-накрая своята мечта реализирана.

Аврелий се направи, че не го чува, и продължи да се оглежда наоколо. Сенатът беше в пълен състав: сенаторите с изтерзани лица, изкристализирали от суровото и мъжествено държание, което отговаряше на dignitas в най-високопоставената асамблея в света. Какво значение имаше дали, откакто властта беше в ръцете на един-единствен император, решенията на тези горди мъже в тоги имаха някаква малка или никаква тежест? Червената сенаторска лента сама по себе си бе достатъчна, за да погъделичка самочувствието на всеки един от тях: ето, да вземем например Токул, изпъчен на недалечната от него седалка, който приглаждаше с гордост широката пурпурна ивица, получавана от аристократите от древните родове благодарение на магическата сила на блещукащото злато…

— Ave, Публий Аврелий! — поздрави го ювелирът веднага щом забеляза, че го наблюдава.

Откакто Курията бе приключила разследването относно смъртта на брат му с бързина, която можеше да се сравни само с тази на стрелата на Юпитер, новият сенатор изглеждаше изключително спокоен. Постигнал всичките си цели, той бе загърбил грубото си и отблъскващо поведение, заменяйки го с любезна почтителност към всичките си колеги. Външният му вид също беше извлякъл полза от това: носеше изгладена на пресата тога без неправилни гънки по нея и нови calcei, правени по поръчка, с колкото дебели, толкова и невидими подложки…

— Привет, Токуле, надявам се, че са ти удобни — каза Аврелий, посочвайки ботушките.

— Твоят обущар е малко скъпичък, но тези calcei си заслужават цената: връзките са много меки и се завързват много лесно — отговори той.

Кожени връзки. Аврелий си помисли: дали пък точно Токул не е бил въображаемият римски съучастник на пълководеца Цепион? Нямаше никакво доказателство, че Леонтий е убил Антоний Фелиций, въпреки че Курията беше приела с облекчение идеята той да е изкупителната жертва…

— Бъди внимателен: кожените лентички носят рискове, защото могат да разкрият опасни тайни — подметна Аврелий и за енти път намекът му увисна във въздуха.

Патрицият си помисли, че казусът вече е приключен. За да не се изваждат на показ евентуалните отговорности на покойния консул, Леонтий щеше да бъде осъден за всички престъпления, за тези, за които беше виновен, и за онези, за които е напълно вероятно да е невинен. В мозайката на този казус обаче имаше все още много елементи, които не се напасваха, като например защо ли Антоний му беше поискал назаем дрехите и носилката в празничен ден? Убиецът къде е бил скрил оръжието на престъплението? Какво е подтикнало Леонтий да промени изцяло ефикасния си и изпитан начин на действие, за да подпали последния пожар по възможно най-аматьорския начин? Ако убийството на Антоний обаче се припишеше на консула, както май мнозина си мислеха, щял ли е да успее старият Метроний да изходи маршрута от къщи до Викус Лакус Фунданус за същото време, за което го изминава млад и енергичен мъж, какъвто е носачът Менон?

Патрицият трескаво размишляваше. Твърде рядко изнудвачите се задоволяват да издоят само една овца: Валерий, уязвим също като Метроний и Леонтий, със сигурност щеше да понесе дори скандал, само и само да види наказан виновника. Освен това пружината, способна да изхвърли Антоний по пътя на изнудването, вероятно не е била толкова лакомията му за пари, колкото желанието му да господства над другите.

Всъщност Антоний Фелиций кой повече от другите би искал да докара до плашещо покорство, ако не омразния си брат Токул? За да го прекърши, Фелиций не е имал дори нужда да му припомня за старото съзаклятие; достатъчно е било само да заплаши живота на неговото дете, плод на прелюбодеяние, което е било на път да се роди…

— Аврелий! — чу, че го викат, а раздразненият глас на Апий Остилий внезапно го изтръгна от размишленията му. Сенаторът повдигна поглед към небето: нямаше никакво желание да слуша как го мъмрят. Какъв ли номер имаше намерение да му скрои Остилий? Щеше да го изпрати в Сардиния да се заеме със случаите, свързани с кражбата на добитък, или да събира заемите, отпуснати от хазната на някой мракобесен управник от Кападокия? Или пък да си е наумил още по-лош вариант, натоварвайки го със задължението да отменя разпоредбите за забрана на движението във Вечния град? При всички положения Аврелий изобщо не бързаше да узнае за какво го вика…

— Знаеш ли новината, колега? — захили се един сенатор, седнал отдясно на Аврелий. — На Остилий му се наложи да изтегли петицията срещу публичната аморалност след онзи гаф, в който ти го сгащи!

Аврелий се удържа да не изохка и се престори, че търси настървено някого сред трибуните, единствен начин, за да се направи, че не вижда как деканът продължаваше да размахва ръце, за да привлече вниманието му.

В този момент погледът на патриция попадна върху трибуната на пленниците. Третирани като гости във Вечния град, малко или много доброволно дошли, младите наследници на съюзническите или покорени държави ги отглеждаха римляни, защото трябваше да се държат като добри приятели на империята, след като веднъж наденеха короните върху главите си, а сега, с принудителното си пребиваване в Рим, междувременно трябваше да гарантират лоялността на техните родители, на които не можеше да се има никакво доверие. Облечени в националните си носии, чуждестранните гости съставляваха разнородна и твърде пъстроцветна група. Сред всички най-силно изпъкваше заради пищността на облеклото си един арменски принц, който се струваше на Аврелий твърде познат, сякаш го бе срещал някъде…

Въпросният пленник се обърна рязко и под богатата шапка, изтъкана като дамаска, патрицият разпозна издължения профил и островърхата брадичка на своя секретар.

В този момент тълпата полудя: Валерий, изправен върху коня си, се задаваше откъм Капитолий.

— Сенатът и римският народ те поздравяват! — каза император Клавдий, ставайки на крака в знак на уважение.

Пълководецът премина с високо вдигната глава и червен плюмаж на шлема, а сребърната му ризница блестеше под слънцето. Аврелий си спомни за една друга броня и за едно друго украшение върху шлем.

Войниците продължаваха да преминават пред очите на ликуващата публика. Валерий си свали ризницата и си облече toga praetexta, за да принесе в жертва едно агне в чест на боговете. Малко след това се качи на подиума и когато Клавдий сложи върху главата му короната, се обърна към ликуващия народ, докато едно джудже, шегаджийски натруфено с тенджера на главата, се изкатерваше по табуретката, за да му прошепне в ухото традиционната ритуална фраза:

— Не забравяй, че си само един простосмъртен!

В този миг Валерий се обърна към сенаторите, които му ръкопляскаха, а Публий Аврелий, който седеше на един от първите редове, кръстоса за миг погледа си с неговия. Не видя в него нито яд, нито злопаметност, значи раната започваше да зараства…

В същия този момент джуджето с котела на главата се спъна лошо точно пред сенаторските места и патрицият, който веднага му се притече на помощ, изведнъж се озова пред белите орбити на един слепец. Докато го изправяше отново на крака, сенаторът си помисли, че съдбата наистина показваше колко е жестока, поразявайки един и същ несретник с две толкова тежки злощастия. Внезапно усети, че започват да го побиват тръпки, защото и животинчето на Мело, чирака на Токул, се движеше под тезгяха на златарското ателие, сякаш не виждаше препятствията…

— Ебе е жива! — извика, без дори да се усети, опитвайки се да превъзмогне възбудата си, защото веднъж вече в Трастевере бе станал жертва на напразните си илюзии. Но ако котката наистина бе същата, тогава черното слугинче трябваше да се намира в дома на Токул. Същият този Токул, който е много по-хитър от Антоний Фелиций и лесно е успял да го въвлече в историята с претопяването на златото, без да му покаже по никакъв начин, че той е истинският пазител на съкровището…

Погледът му пробяга по трибуната, търсейки златаря. Само на няколко крачки от него новият сенатор изказваше, като равен на равен, като патриций от древен род, комплиментите си на Валерий.

— Колко са неудобни тези възглавници: сякаш са пълни с военни одеяла! — оплака се сенаторът от дясната му страна, докато се опитваше да настани широкия си задник върху нестабилната почетна sella.

— Сега разбирам! — извика отново Аврелий, но с такава сила, че привлече вниманието на всички присъстващи.

Ама, разбира се, възглавницата. И завивката. Ако към всичко това се добавеше и изречението, произнесено от Мумий, докато той го слушаше твърде разсеяно, престъплението можеше да бъде разтълкувано и по друг начин. Сенаторът си запуши ушите и трескаво започна да размишлява, че преди да започне да надава победоносни викове, трябва да направи възстановка на случилото се, секунда по секунда: да, всичко вече беше ясно, оставаше само да си обясни изчезването на камата…

Съсредоточи се още по-сериозно, до такава степен, че сякаш се отдалечи от всичко на трибуната, от триумфиращия пълководец, от сенаторите и дори от божествения Цезар.

— Загубил си е ума: много пари, много жени, много книги! — изказа мнение един от колегите му, почуквайки се многозначително с показалеца по челото.

Аврелий чу само последната дума.

Книги, свитъци, шифри, восъчни дъсчици за писане…

А раната на Антоний имаше кръгъл отвор, сякаш е била направена от шило!

— Разбрах къде е скрито оръжието! — каза Аврелий, връщайки се в реалността; затова потърси с очи мястото, където преди миг бе видял Токул заедно с пълководеца, и пребледня. Валерий си беше тръгнал: имаше само няколко часа, за да се изкъпе и да си почине, преди да започне празненството в негова чест.

Но и мястото на Токул беше празно, а от новоназначения сенатор нямаше и следа.

 

 

— Касторе, знам кой е убиецът! — извика, колкото му глас държи, патрицият.

Борейки се със себе си, арменският принц реши най-накрая да прекъсне политическия си разговор, който бе започнал с внука на царя на партите.

— Добре, арестувай го — каза снизходително, раздразнен, че е бил прекъснат точно когато почти бе успял да убеди своя събеседник да финансира една много тайна, но несъществуваща мрежа за търговски шпионаж.

— Веднага слез долу! — призова го ядосано Аврелий.

— Извини ме, приятел, но един от моите информатори ми носи сведения — отговори Кастор, като намигна на знатния ориенталец.

Партът се съгласи, видимо впечатлен: ако доносите към този хитър арменец идваха не откъде да е, а направо от сената на Рим, си заслужаваше да инвестира значителна сума…

— А тази туника откъде я извади? Тази сутрин не беше с нея? — порица го Аврелий, посочвайки му преливащата в цветовете на дъгата дреха.

— Подарък ми е от една приятелка, domine. Преоблякох се в обществената тоалетна — оправда се секретарят. — Мислех, че ще ти бъде приятно, като съм близо до теб, в случай че имаш нужда от помощ…

— Имам нужда, ето ме, как най-бързо мога да стигна до къщата на Токул?

— Ще ти трябва цяло столетие с тия улици, бъкани от народ. Ще ти е нужна каруцата на девствените весталки…

— Касторе, ти си незаменим! — възкликна патрицият, потупвайки го по рамото, защото каруцата на весталките беше единственото превозно средство, теглено от животни, на което бе позволено да преминава по улиците на Рим, и всички му правеха път, благоговеещи пред него. — Отивай при Нумидия и й подшушни дискретно да дойде при Капитолий, близо до конюшните!

Няколко мига по-късно старшата жрица на весталките ги настигна в началото на Кливус Аргентариус.

— О, Публий Аврелий, много мило от твоя страна, че ми изпрати котенцето! — изгука.

— Нумидия, дай ми свещената каруца! — отряза я сенаторът, който бързаше.

— Не е възможно — поклати глава жрицата със сканда-лизирано изражение.

— Трябва на всяка цена да стигна до едно момиче! — отвърна й сенаторът.

— Точно на мен ли реши да го кажеш? Забрави ли, че заради теб рискувах да ме погребат жива! — отговори му тя, помръквайки.

— Касае се за спасяването на едно момиченце в смъртна опасност!

— Момиченце, а? Обзалагам се, че е твърде младо, красиво и с кожа, бяла като мляко — заподозря го весталката.

— Изобщо не е бяла; кълна се в духовете на моите предци, закрилници на семейството ми! — увери я Аврелий, щастлив, че не се налага да излъже.

Въпреки това Нумидия продължаваше да се колебае.

— Вярно ли е, че през септември мандатът ти изтича, благородна жрицо? — попита със сладникав гласец Кастор, сръгвайки с лакът господаря си.

— Можем да се срещнем отново, Нумидия, но този път, без да ни грози никаква опасност… — заключи Аврелий, показвайки й най-очарователната си усмивка.

— Тогава ще бъда вече свободна и да се омъжа! — припомни си Нумидия, предавайки му ключа за обора.

Аврелий се втурна натам, следван от Кастор, крайно затруднен от луксозната си ориенталска дреха.

Веднага щом отвориха вратите, от устата на освободения роб заизлизаха поредица от богохулства срещу Юнона, Изида, Европа и всичките останали богини, покровителки на говеда.

— За рогата на бог Апис, липсват юниците! — възкликна, посочвайки празните яреми на carruca.

— Впрегни ей това муле на военните, което е вързано там долу, Касторе; след това набързо измисли някакво извинение, за да избегна обвинението за светотатство. Чакам те в дома на Токул, колкото е възможно по-бързо! — каза сенаторът, качвайки се на капрата.

Веднага след това свещената каруца потегли с пълна скорост към Авентин.

 

 

— Направете път на весталките! — крещеше Аврелий, пробивайки си път сред тълпата, която почтително се отдръпваше. През това време ядосано си мислеше, че убиецът е бил твърде ловък, след като е хванал за носа Антоний, повеждайки го към мрачното царство на Оркус, сякаш го изпровожда на тържество, както и доказвайки безмилостния си цинизъм, като е опожарил къщата на Глафира, възползвайки се от предишните огньове, подпалени от Леонтий… но може би за най-последното и жестоко престъпление все още съществуваше една свидетелка…

— Spes, ultima Dea — промърмори, въпреки че не вярваше в боговете: веднъж, там в Германия, беше призовал Надеждата, но на мястото на глухата богиня се бяха притекли злокобните парки и мрачният Танатос, господарят на смъртта…

Трябваше да намери момичето. А след това, когато то вече ще е на сигурно място, щеше да започне да търси убиеца и да му поиска сметка за отнетите животи и за продължителната измама, благодарение на която бе подчинил на целите си най-светите кръвни връзки, доказвайки, че амбицията не признава нито майка, нито баща, нито син, нито брат…

Пристигайки пред дома на Токул, Аврелий слезе със скок от необичайното си превозно средство и огледа предпазливо домуса с кулите, който по средата на пустата улица изглеждаше повече от всеки друг път като непристъпна крепост. Двамата слуги, оставени за охрана под портика, спяха, стискайки до гърдите си празната делвичка, от която изобилно се бяха почерпили.

Вратите на domus бяха залостени, както и тези на златарското ателие. Стената на къщата беше гладка и цялостна, но от фасадата на дюкяна се подаваше доста нисък балкон, по който пъргавото и неустрашимо момче, каквото беше в първата си младост Аврелий, щеше да се покатери без никакви проблеми.

Усещайки в себе си сърцатия дух на подриващия цитадели Одисей, сенаторът подскочи, за да се хване за парапета на терасата и да се набере нагоре. Падането на земята и последвалият сблъсък с калдъръма му напомниха, че въпреки постоянните му физически тренировки гъвкавостта, която бе притежавал през младежките си години, беше вече само далечен спомен.

Решен да не отстъпва, патрицият свали тогата си, приклекна, за да се засили, и направи нов скок: този път върховете на пръстите му успяха да докоснат перилата.

На третия скок лявата му ръка се вкопчи в една дървена греда. Малко след това, не без значително усилие, Аврелий се изкатери на балкона.

Прозорците, херметически затворени, щяха да представляват непреодолим проблем за някого, който не е прекарал дълги години с Кастор, за да прихване от него недотам правоверните му умения, но без никакво съмнение полезни: крилото послушно се предаде още при първия взлом и патрицият набързо се озова в някаква стая.

Помисли си, че е на някой слуга, оглеждайки скромната й мебелировка: майсторите на Токул живееха на втория етаж на работилницата; Мело обаче обитаваше едно помещение по-нагоре, точно под покрива. Като по поръчка пред очите му се изпречи облегнат на стената прът с няколко непочистени едри чепа по него, който го навя на мисълта да погледне към тавана, забелязвайки отвора с капак в него. Покатери се по крехката опора, надявайки се да издържи тежестта му, и погледна през дупката.

Когато видя босите й крака да стърчат от постелята, погълната да забавлява котенцето с една панделка, Аврелий започна радостно да се смее без никакви задръжки.

— О, богове от Олимп! — извика Ебе при вида на сенатора, който се подаваше от отвора.

— Млък, дошъл съм да те отведа оттук! — каза Аврелий, озовавайки се при нея.

Но когато имаме намерение да спасяваме някого, винаги е по-добре преди това да му поискаме разрешение, защото момиченцето беше далеч от мисълта да обгърне с ръце врата на своя спасител, и започна да крещи, колкото му глас държи.

— Остави ме, трябва да се крия, иначе ще ме арестуват!

— Какво говориш? — изненада се сенаторът, а през това време Ебе се сви на кълбо върху сламата, избухвайки в ридания.

— Огънят! Излязох от къщата, пренебрегвайки заповедите на господарката!

— В колко часа излезе? — попита Аврелий, а сърцето му биеше учестено.

— Веднага щом kyria излезе…

„Значи много преди пожара“ — помисли си Аврелий и въздъхна разочаровано. Ето, изпари се и последната възможност за сериозно свидетелско показание: убиецът нямаше да си плати, но поне момичето беше живо…

— Глафира няма да ти направи нищо; напротив, ще бъде много щастлива да те види — опита се да го успокои патрицият. — Сега ела с мен, Ебе, тъй като тук си изложена на опасност.

— А Мело?

— След това ще го предупредим. Взимай котето и да вървим, трябва да излезем оттук, колкото е възможно по-скоро — подкани я Аврелий, отваряйки капака на отвора.

— Само един момент. Трябва да си взема обувките и играчките на котето… сляпо е, но умее да разпознава миризмите — каза Ебе, навеждайки се, за да събере от пода лентичките, с които животинката си играеше допреди малко.

Двамата слязоха по чеповете, които играеха ролята на стълби, и преминаха в пълно мълчание през стаичките на занаятчиите. Аврелий, докато шпионираше от стълбите, си пожела никой да не я е чул малко преди това, когато викаше с пълни гърди. Чисто е, няма никого; щяха да преминат от работилницата към приземния етаж и да излязат през главния вход…

Когато беше на крачка от входната врата, Аврелий чу леко изсвистяване и наведе глава. Миг по-късно смъртоносният чук, с който brattiarius изглаждаше златните листове, мина над главата му и се заби в стената.

Без да се мае, с протегнати ръце, Аврелий се завъртя около себе си със светкавично движение на бедрата, задържайки краката си здраво стъпили на земята. Беше му нужен само миг, за да стисне агресора за гушата.

— Време е да си разчистим сметките, Токуле! — изръмжа сенаторът.

Златарят направи немощен опит да протестира, но хватката на Аврелий спираше дъха му. Най-накрая патрицият я поотпусна, задържайки обаче противника си неподвижен.

— За Плутон, бога на златото! Какво правиш в дома ми, Публий Аврелий? — изграчи ювелирът. — Помислих те за крадец!

— Търся един убиец!

— Нямаш предвид мен, нали?

— Защо не? Кой друг е имал възможност да стигне чак до местопрестъплението? Кой друг е могъл да скрие наметалото и камата? Кой друг е можел да изнудва брат си като съучастник на пълководеца Цепион? Кой друг е знаел, че Антоний е минал през Глафира, преди да отиде на срещата? Кой друг не може да даде отчет как е прекарал времето си в деня, в който е направен пожарът? И накрая кой друг е държал Ебе като пленница на този таван, за да не й позволи да даде свидетелски показания? — завърши Аврелий, приковавайки Токул към неговите отговорности.

Момичето, което беше присъствало мълчаливо на залавянето на златаря, сякаш изведнъж се събуди и започна да дърпа патриция за гънките на туниката.

— Слушай, изобщо не съм била затворничка. Криех се тук, защото се страхувах, че vigiles ще ме отведат в Мамертинската тъмница!

— Значи не е бил Токул този, който те е държал заключена там горе? Тогава кой, Мело ли?

— Не, не, той няма нищо общо! Ние двамата…

— Разбрах, продължавай напред — накара я да побърза доста нетърпеливият патриций.

— Глафира имаше намерение да ме обучи за куртизанка и нямаше да й е приятно да се виждам с толкова бедно момче, затова се срещахме тайно. Бях тук, когато избухна пожарът, и след това нямах повече смелостта да се върна…

— Хм, тогава бихте ли ми обяснили какво правехте в моята работилница? Размина ми се на косъм да ми извадиш душата… — възкликна ювелирът, опипвайки отново пострадалата си шия.

— Защо не си в Капитолий? — попита в отговор Аврелий.

— Изпълних гражданския си дълг, оставайки мирно и тихо на трибуната, докато връчиха короната. Но после, докато всички главозамаяно ликуваха, ми мина през ума, че и други, освен пълководеца на легионите, би трябвало да вдигнат голямо празненство днес, а именно крадците! Целият град се е изсипал на Виа Сакра, оставяйки домовете си без никакъв надзор; и тъй като тук вътре държа цяло състояние от златни листове, предпочетох да дойда и лично да хвърля един поглед: сенатор или не, не ми допада идеята да се оставя да ме окрадат!

— Не ме заблуждавай, Токуле! Сигурен съм, че ти си въвлякъл Антоний в заговора, като си го накарал да ти помогне в претопяването на златото, а не обратно, както ти се искаше да ме накараш да повярвам. Бунтовниците със сигурност не биха се доверили на човек като брат ти, който обърква всичко!

— Дори и да е така, какво променя? — попита студено Токул.

— Много неща. Антоний е щял да има двоен предлог, за да те изнудва, а ти един мотив повече, за да го очистиш.

— Разбира се, брат ми се опита да ме заклещи, но не му се получи! Добре знаеш, че аз съм предвидлив човек и с години вземах предохранителни мерки точно заради предположението, че в един прекрасен момент скъпият Фелиций щеше да се опита да ме преметне. Събрах надлежна документация, много по-убедителна от тази, която той би могъл да използва срещу мен. Майка ми започва да събира доказателства, когато е изгонена от къщата, в деня на сватбата на моя знатен родител с една матрона от неговия ранг, а като отплата за предаността й получава нездравословна стаичка в Субура, в която за кратко време белият й дроб се уврежда. Все още бях почти дете, когато бе принудена да ме изостави, и ме видя отново на прага на смъртта. Но не беше пропиляла напразно времето си: предаде ми няколко бележки, в които достопочтената жена на баща ми се обръщаше по доста обичлив начин към един гладиатор, и това малко преди да обяви своята единствена и дългоочаквана бременност! За да получи този документ, майка ми не е имала скрупули дори да започне да проституира…

— Да не искаш да ми кажеш, че брат ти е бил незаконен син!

— О, няма нищо сигурно, но изглежда, и баща ни е имал подозрения, след като я е принудил да раздели наследството с мен. И така, довърших започнатото от майка ми след нейната смърт: събирах доказателства за многото злоупотреби на моя така наречен брат, подкупих докторите, при които се е опитвал да излекува импотентността си, събрах свидетелските показания на хората, които е окрал, и на жените, които е разочаровал. Повярвай ми, плячката е повече от добра; трябваше да видиш лицето му, докато му ги показвах! — ухили се ехидно Токул.

— Но относно златото сме все в изходната си точка. Антоний е трябвало да изчака двайсет години, за да разбере, благодарение на едно тайно съобщение, на кого е принадлежало. Ти обаче винаги си го знаел: следователно си знаел и кой е убиецът…

— Само го подозирах, а пък и в края на краищата ми беше направил услуга… Кога разбра, че аз не съм виновникът?

— Преди малко, на трибуната. Случайният коментар на един колега ми отвори очите.

— Искаш да ти съобщя името му ли, Публий Аврелий?

— Вече го знам. Трябва ми твоето признание.

— Ако разкрия незаконния произход на имането си, благородните сенатори от Курията ще ме направят на пух и прах. Ще се превърна в идеалния виновник, дюкянджията копеле, скръндза, прелюбодеец и ненавиждан от всички: не ти остава друго, освен да ме поднесеш на твоите високомерни приятели върху една копринена възглавничка…

— Точно заради възглавницата стигнах до истината — промърмори Аврелий. — Наметалото е послужило за неин пълнеж, а оръжието е било в кутията на калема сред pugillares. Но как бих могъл да го докажа?

Междувременно Ебе бе оставила бялото котенце върху паважа на безлюдната улица и с блажена несъзнателност, типична за младежката възраст, се забавляваше, тичайки в кръг с лентичката в ръка, а сляпото животинче следваше свистенето й.

Аврелий беше раздразнен: трима или четирима мъртви, сред които и действащият консул; пожар с огромни размери; безнаказан убиец… а тази глупачка не правеше друго, освен да си играе с котката!

— Дай ми я! — заповяда й ядосано и изтръгна от ръката й кожената лентичка. Когато я опипа между пръстите си, усети ледена тръпка. Опъна я и се вторачи глупаво в нея: тук-там се забелязваха дребни изписани с мастило знаци…

— Какво е това? — попита той момичето, усещайки, че започва да му се завива свят.

— Връзка за обувки. Котката я намери в area на господарката, сред обувките й: беше я захапала, когато излязох, за да дойда при Мело…

Аврелий погледна котето, без да може да повярва. Сляпото животно, което имаше навика да влиза в стаята на Глафира, за да се заиграва с по-миризливи материали, като например остаряла кожа… трябваше веднага да се прибере у дома, за да разчете знаците по лентичката с пръчицата, намерена в кутията!

— Чукай на дърво, Токуле, и ако имаш някой бог, на когото да се помолиш, започвай да го правиш още отсега!

— На Плутон, бога на адските селения, но и на златото! — възкликна златарят.

— Надявам се наистина да получиш благоволението му, Токуле, защото, ако тази лентичка съдържа това, което си мисля, може би ще спасиш не само живота си, но и имуществото… Ебе, ти изчакай да пристигне моят слуга; а аз незабавно се връщам вкъщи — каза патрицият.

След това разпрегна мулето от каруцата на весталките и се метна на гърба му, напук на забраната за движение.

 

 

Аврелий препуска в тръс чак до Театъра на Марцел, без да се натъкне на vigiles. Зад Капитолий обаче добичето, изглежда, изведнъж се разгорещи и се втурна в галоп, рискувайки да прегази тълпата, връщаща се от Форума. Патрицият изруга: всъщност едно беше да си пробива път с каруцата на весталките, а съвсем друго да напредва сред враждебните пълчища от народ върху сприхавото животно, което никак не бе доволно, че някой го е яхнал.

— Слизай долу, нещастник! — заповядваха му минувачите и се опитваха да го смъкнат, дърпайки го за полите на сенаторската му туника, чиито надменни цветове бяха покрити с дебел слой прах и вече станали неразпознаваеми.

— Направете път! — викаше патрицият, навлизайки с пълна скорост по Викус Лакус Фунданус, когато с периферното си зрение видя, че се появява отряд огнеборци. В същия момент и групичката разюздани младежи, която се беше разположила на площадчето, се изпречи пред него.

— Ченгетата са по петите ти ли, сенаторе? Не се притеснявай, те са наша работа, напред, момчета! — изкрещя Острието, давайки сигнал за атака.

Аврелий продължи направо, без дори да се обърне, докато зад гърба му се разразяваше яростната свада.

В началото на Викус Патрициус мулето изведнъж спря, забивайки предните си копита в паважа. Аврелий обаче продължи по пътя си, прелитайки над главата му, за да се забие право в копата сено, която беше причината за ненадейното спиране.

Изправяйки се леко замаян, провери дали все още всички части от тялото му са по местата си и дали при удара не е загубил скъпоценната връвчица.

Поемайки отново към дома си, чу превъзбудените коментари на зрителите, които се връщаха от тържественото посрещане на пълководеца:

— Чу ли? Богинята Веста е направила вълшебство, премествайки чудодейно своята свещена каруца чак от другия край на града!

— Казват, че този, който я е зърнал там горе сред облаците, бил арменски принц…

Аврелий си помисли, отправяйки се към върха на Виминал, че това е дело на хитрия Кастор, който бе спестил на Вечния град позора от кощунството, подарявайки му едно чудо.

Когато влезе във вестибюла, неговият domus, в който обикновено кипеше живот, го изпълни с някакво странно усещане, толкова бе празен и тих. Нямаше абсолютно никого, дори пазач: Парис, погълнат от прелестите на своята епирка, започваше очевидно да занемарява служебните си задължения…

Area от терпентиново дърво, в която беше прибрал пръчицата от кост, се намираше в големия таблинум. Аврелий я извади и обви внимателно с кожената лентичка, като се стараеше дребните знаци по нея да съвпаднат. Сърцето му прескочи: думите за измяната все още се четяха…

— Значи наистина успя да откриеш връвчиците! — произнесе зад гърба му нечий глас.

Фигурата на Валерий се очертаваше на фона на вратата, все още облечена с леката кожена ризница, която бе носил под toga praetexta, за да извърши жертвоприношението за боговете.

— Не ме заблуди нито за миг, когато искаше да ме накараш да повярвам, че вече са в твоите ръце: от начина, по който се държеше, беше ясно, че не е възможно да си ги прочел! Сега, когато дешифрира съобщението, знаеш как стоят нещата.

— Трябваше незабавно да го разбера. На кого друг можеше да се довери Цепион, ако ли не на своя син? Ти също си бил съучастник в конспирацията…

— Която се провали по твоя вина, Аврелий.

— Или се оказа провал, който беше твърде удобен за теб. Баща ти желаеше доброто на Рим. Ти обаче… разбира се, че не си взел златото, за да възкачиш на трона децата на Германик! Казал си за съглашението с варварите на майка си…

— Задоволих се само да й разкажа за моите подозрения: тя, каквато беше непокварена, довърши останалото. Но никога не можех да си представя, че ще застане начело на войниците, оставяйки се да бъде убита. Изглежда, ти си я подтикнал, Аврелий; моят план беше съвършен: ако баща ми бе успял в своето намерение, щях поне да мога да се надявам на добра кариера. Но ако събитията се бяха огънали в посоката, която желаех, на двайсет и три години щях да имам в ръцете си командването на цял един легион; това командване, което Агрипина със сигурност нямаше да повери на един толкова млад и неопитен трибун като теб.

— Значи открай време си знаел какво се е случило там горе; напротив, за да сме още по-точни, провокирал си го нарочно, превръщайки майка си в убийца!

— Ти пък я направи курва! — изръмжа пълководецът.

— Щастлив съм, че не вярвам нито в боговете, нито в отвъдното, тъй като нищо няма да е по-жестоко за Вера Клавдиана от това да види там от Ереб на какво чудовище е дала живот! Защо, Валерий, в името на боговете, защо?

— След всичко, което видя днес, ми задаваш този въпрос, Аврелий? Двайсет години ми трябваха, за да доживея този ден! Без златото, за да плащам на легионерите, да подкупвам владетелите врагове и да смазвам прецизно колелата на могъщите, нямаше никога да получа своя триумф!

— Заслужаваше ли да го направиш с цената на животите на Цепион, Вера, Метроний, на робите, изгорели живи?

— Ти се притесняваш за някой друг важен или не чак толкова важен труп, а аз съм оставил хиляди по бойните полета!

— Само за да те посрещне с овации тълпата ли?

— Името ми вече е записано в историята, Аврелий; но бих могъл да стигна и по-нависоко, много по-нависоко. Императорът е стар, децата му все още са малки, а Месалина е жена, на която може да се влияе. Тази вечер на банкета в Палатин цял Рим, начело с императрицата, ще забележи разликата между стария пияница и триумфиращия пълководец, способен да защити границите на империята и да гарантира трайно вътрешния й ред.

— Амбицията ти дотам ли достига?!

— Да, и когато някой като Антоний помисли, че може да застане на пътя ми, доста се разкайва за това… този тъпак откри след двайсет години, че аз съм бил човекът, който е поискал от брат му да претопи златото от Крит. Токул нямаше как да проговори от страх за собствената си гибел; а пък и кой ли щеше да повярва на думите на някакъв търговец плебей срещу тези на пълководеца на източните легиони?

— Съучастник ти е бил Херений, който е намерил съкровището години преди това, по време на своята служба в Крит. Но вместо да го предаде на хазната, си е помислил, че е по-добре да го използва за други цели, споразумявайки се с Цепион. След смъртта на баща ти му даваш за съпруга сестра си и делите на две…

— Чакахме подходяща възможност, но междувременно онзи изрод харчеше съкровището за своите пороци… при всички случаи нямаше да му се радва дълго, защото тронът в Рим не е кресло с две места.

— Убил си го и него?

— Когато свърши парите, се обърна към мен. Достатъчно ми беше да подкупя един непочтен готвач, за да започне да му поставя малко по малко от една отрова, чийто ефект наподобяваше бавноразвиваща се болест.

— И така, за да си гарантираш неговата вярност, е трябвало да му дадеш в залог лентичката. Не си се притеснявал много за нея, защото дори и да попаднела в неправилните ръце, шифърът, който е съдържала, е можел да бъде разчетен само от човек, който е бил в течение за наличието на съкровището. Валерия обаче, влюбена в Антоний, го е показала точно на този последния, а той, тъй като е помагал на брат си Токул при претопяването на златото, е бил в състояние да го разтълкува…

— А, ето кой ме изнудва сега: когато се справя с теб, ще си оправя сметките и с нея!

— Остави я на мира, Валерий, тя не знае почти нищо, защото Антоний е смятал, че е по-добре да таи в себе си по-голямата част от информацията! По-скоро ми кажи защо си го подтикнал да се отправи към Субура, облечен в моите дрехи?

Валерий започна да се хили просташки.

— Убеждавайки го, че и ти участваш в заговора, направих така, че да си представи възможността как слага ръка на едно имане, доста по-апетитно от моето: онзи глупак говореше за твоите пари, когато вярваше, че ще стане богат! С първата вноска го накарах да се почувства спокоен; след това се престорих, че ти, уморен от изнудването, си решил да ни доложиш, и затова е необходимо да те убием. Щях лично да се погрижа за това, ако той ми беше подсигурил алиби, преобличайки се в твоите дрехи, за да направи така, че хората да си помислят, че ти в един определен час все още се разхождаш из Субура… Естествено, това, на което се надявах, е, че наистина ще те вземат погрешно за набелязаната жертва: разследването на Антоний можеше да разкрие връзката ни; ако обаче мъртвият беше ти, никога никой нямаше да предположи, че аз съм те пронизал в гърба точно докато искам главата ти с всичките благословии на законността! И затова се бях погрижил да няма човек, който да не повярва, че моята враждебност към теб се е породила няколко дни след смъртта на Антоний…

— Мумий беше разбрал, че Реций се е намирал в Брундизий в деня, в който ти твърдеше, че си го срещнал: ако го бях слушал с повече внимание, щях да те разоблича по-рано… но какво общо имат златните пчели?

— Това беше инициатива на Антоний: когато ги откъсва от Балбина, бесен за прелюбодейството й, ги разпознава като част от античното съкровище и тъй като ми нямаше доверие, се е опитал да се предпази, слагайки ги на сигурно място при лентичките.

— Сега обаче едната обеца е в моите ръце заедно с тайното послание; а Токул пък ще свидетелства за златото, дори и с риск да го отлъчат от сената. Може би и сестра ти ще се обърне срещу теб, когато й кажа какво си направил!

— Няма да се случи нищо от всичко това. Когато започна да настояваш, че Антоний е бил убит умишлено, разбрах, че първоначалният ми план се е провалил и че рано или късно ще бъда принуден да се отърва и от теб… Хубаво, моментът е дошъл.

— Мислиш ли, че ще можеш да убиеш безнаказано един римски сенатор в дома му?

— Не само го мисля, ами съм сигурен. Не е необходимо да прикривам това ново убийство, защото ти самият законно го позволи, спомняш ли си? „Аз, Публий Аврелий Стаций, римски сенатор, заявявам…“ Трябва да ти благодаря, не вярвах, че си толкова тъп, по твое собствено желание да подпишеш писмо, което ми дава правото да те очистя. Естествено, постарах се да не го унищожа, а тази вечер ще го изпълня, потвърждавайки, че отново си поискал от мен да придържам късия римски меч… Разочароваш ме, Аврелий, тъй като направи грешка с наивната си постъпка, типична за почтените хора, вкарвайки се сам в моите ръце…

— Вярно е, Марк Валерий, защото дълбоко в сърцето си се надявах, че ти е останало поне капчица достойнство да приемеш поражението.

— Поражение? Та аз победих, Аврелий! — засмя се генералът.

— Все още не, защото дойдох сам, но не и без оръжие — каза сенаторът, преструвайки се, че измъква изпод гънките на туниката си камата, която никога не носеше със себе си, с надеждата, че през времето, в което Валерий заема защитна позиция, той ще има възможност да стигне до area.

Но вместо това пълководецът, долавяйки какво крои, застана бързо между него и сандъчето за скъпоценности, опирайки меча си в гърдите му. В този момент патрицият забеляза една сянка, която влизаше крадешком в таблинума, и повдигна поглед.

— Нали не си мислиш, че ще се хвана на този стар трик, Аврелий? — ухили се иронично генералът — Там отзад няма никого!

Но почти недоловимото прошумоляване на дрехата от фин лен, която Парис бе подарил на жената ден преди това, я издаде. Само с един скок пълководецът се обърна, видя Зенобия и се нахвърли върху нея. Епирката бързо протегна ръцете си към косата и извади малкото ножче, което носеше в кока си.

На Валерий му трябваше само един миг, за да се отърве от дребната й кама, преди да я ритне, събаряйки я на пода. Един миг от времето, което беше нужно на Аврелий, за да стигне до сандъка.

Когато генералът се обърна към него, патрицият се беше навел над отворената area, а пръстите му стискаха дръжката на меча.

— Погледни добре късия римски меч, с който Вера Клавдиана се е сражавала в тевтонския лес, Марк Валерий, защото ръката на самата ти майка го е държала!

Генералът изруга и премина в атака, навеждайки се леко напред: беше твърде обигран от натрупания дългогодишен опит в битките, докато противникът му от доста време нямаше вече нищо общо с оръжията…

Аврелий отби удара и отстъпи чевръсто назад към дъното на таблинума, оставяйки голямата мраморна маса между себе си и противника.

— Майка ти се смееше, когато в Германия ми разказваше за теб! — излъга, опитвайки се да го подразни. — Забавляваше се, като си мислеше каква физиономия би направил, ако влезеше в палатката и ни завареше заедно в постелята!

— Лъжи! — изкрещя Валерий, приближавайки се със заплашително изражение.

— Не ми ли вярваш? Въпреки че Реций ти го е разказал от игла до конец… не в Рим, както твърдеше ти, а много преди това, там някъде из Ориента. Знаел си го вече, когато се възползваше от положението ми, за да ти помогна да се присламчиш към древната аристокрация на Вечния град; но ти със сигурност нямаш скрупулите на сводника Острието, който забранява на сестра си да се отдаде на първия срещнат. За теб обаче забежката на майка ти се е оказала твърде удобна… — иронизира го сенаторът.

Валерий скочи върху масата, като се опитваше да се нахвърли отгоре му.

— Млъквай и се сражавай, страхливецо! — изсъска, докато патрицият се промушваше под масата, за да се покаже от другата й страна.

— Защо, Валерий? На мен ми харесва да говоря, най-вече за определени неща. А що се отнася до онези нощи в Германия, заслужава си да ти разкажа по-добре за тях…

— Ще ти затворя устата, Аврелий, един път завинаги! — изкрещя озлобено пълководецът, мятайки се върху него.

Сенаторът, неспособен да удържи натиска, падна на пода, но продължаваше да държи меча.

— Ръцете й бяха дълги и прави, Валерий, ръце на царица. Винаги ще си ги спомням обвити около кръста ми…

Валерий го атакува със сляпа ярост. Толкова силен беше гневът му, че забрави за предпазливостта; вдигайки ръка, за да нанесе решителния удар, откри за миг лявата си страна, там, където в кожената му ризница имаше отвор за по-добра мобилност на краката.

Точно в него Аврелий заби от долу нагоре меча си с хладнокръвната прецизност на омразата. Острието посече корема и излезе от другата страна, почервеняло от кръвта.

Генералът погледна Аврелий с размътен поглед.

— Рани ме! — възкликна невярващо.

— Не, Валерий, убих те! — поправи го Аврелий, докато онзи се строполяваше на земята.

— Довърши ме тогава! — помоли го пълководецът, стискайки зъби от болка.

— Аз ли трябва да го направя? — попита презрително сенаторът. — Живя като долен предател, пълководецо. Марк Валерий Цепион… поне умри като римлянин!

Валерий опита да се изправи, но падна отново на земята. Аврелий не му подаде ръка. Изчака, без да се помръдне, с изваден меч, Валерий да се изправи на крака, разчитайки само на собствените си сили.

— Една последна прегръдка, приятелю мой? — прошепна Валерий.

Аврелий се съгласи тихомълком. Генералът обви кръста му с лявата си ръка, а с другата шията му.

— Vale, Публий! — каза на един дъх, притискайки се към него с решително движение.

— Този път завинаги, Марк, ave atque vale — отговори му Аврелий, докато забиваше меча си в гърдите му.

Тялото на генерала едва се бе свлякло на пода и сенаторът вече тичаше към проснатата на земята жена, която се оказа великодушната Зенобия.

— Зенобия, слава на боговете, жива си! — повика я, надигайки главата й от пода.

— Господарю… — промърмори тя.

— Дръж се, ще извикам доктора!

— Не съм тежко ранена, domine — опита се да го увери жената.

— Но рискуваш да загубиш бебето си — прошепна Аврелий, докосвайки туниката й, прогизнала от кръв.

— Никакво бебе не е имало, domine… — призна си Зенобия. — Парис се боеше, че ще загуби доверието ти, ако продължи да се вижда тайно с мен; тогава от страх, че може да ме изостави, му казах, че съм бременна. Сега всичко свърши, когато разбере, че съм го излъгала, няма да ме погледне повече!

— Не, не говори така. Все още има начин всичко да се оправи, Зенобия. Слушай… — разприказва се сенаторът, помагайки й да се изправи на крака.