Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (13)

X
Четвъртият ден преди Ноните на юни

На следващия ден Публий Аврелий Стаций извика Кастор в библиотеката.

— Имаме големи проблеми — започна.

— Знам всичко, domine, бях зад вратата — прекъсна го веднага секретарят и за пръв път сенаторът се отказа да порицае строго порока му винаги да подслушва. — Само това ни липсваше. Очевидно само един прост наемен убиец е твърде безобиден, за да те разсее; трябва ти и съдебен процес за убийство!

— Мислех, че тази история е приключила веднъж завинаги, Касторе. Как бих могъл да си представя, че след двайсет години Валерий ще ми отправи толкова абсурдно обвинение?

— Ясно е, че още тогава си имал този порок да тичаш по петите на чуждите съпруги, и естествено, не си се задоволявал с тези на бедняците, както правят разумните хора. Впрочем представи си само дали благородникът Публий Аврелий Стаций е щял да се мори за нещо по-малко от жената на някой консул или пълководец! Разбира се, повече от сигурно е, че си се бил влюбил до уши в тази Вера, след като и днес все още настръхваш само като чуеш да се споменава името й…

— Престани, Касторе, не си ми интересен!

Но александриецът вече бе набрал инерция.

— Сега, най-накрая, има обяснение за злобата на Валерий. Смъртта на баща му е само претекст; той има нужда да вярва, че си виновен за всяка мерзост, за да може да преглътне горчивия залък: един толкова недостоен мъж, който си е позволил да преспи с неговата августейша родителка, трябва най-малкото да е убиец!

— И по каква причина? — отвърна патрицият — В Рим жените от управляващата класа представляват твърде скъпоценна стока за размяна при политическите съглашения, защо тогава една вдовица дълго да остава такава. Децата са свикнали и не намират смисъл в това да възразяват, една матрона univira, вярна на съпруга си и след смъртта му, днес е само капитал, който не носи никакви печалби както за семейството, така и за държавата, затова бива окуражена да се ориентира бързо към нов брак. Още преди два века славната Корнелия, майката на Гракхите, разбунила духовете, отказвайки да се омъжи повторно за царя на Египет…

— Сравнението ти не е особено точно, domine. Доколкото ми е известно, Корнелия никога не е била намирана в леглото с някакъв млад адютант на същата възраст като децата й — коригира го безмилостно Кастор.

— Мислиш, че Валерий ме мрази толкова много, че чак е потърсил начин, за да ме убие?

— Възможно е, господарю; от един римлянин може да се очаква всичко. Има едно нещо обаче, което никак не ми се връзва. В деня, в който са се опитали да извършат покушение върху живота ти, генералът все още ти беше приятел… при това до такава степен, че чак пробва да окачи на врата ти и сестра си!

— Да — съгласи се Аврелий. — Поведението му се промени едва след срещата му с Реций.

— И сега изглежда твърде решен да се отърве от теб, но елегантно и без да си цапа ръцете, изпращайки те на палача с цялата благословия на закона.

— Няма да му го позволя, Касторе.

— Как мислиш да му попречиш? — попита го слугата, без да му има прекалено доверие.

— Ще претърсим града за оцелели воини от XI легион с надеждата, че някой от тях е запазил някакви спомени за смъртта на Квинт Валерий. Бяха останали общо петнайсетина човека; мнозина от тях сигурно вече са се уволнили и са им отпуснали земи в колониите…

— Значи биха могли да се намират в Британия, Иберия или край Евксински понт, стига да не са се уредили с някой скътан див оазис в Мавритания — иронизира го гъркът. — Няма по-лесна работа от тази да ги открием след двайсет години, при това без дори да знаем имената им!

— Ама вече имаме двама: онези центуриони Реций и Азелий. Може да започнеш с тях.

— Прекрасно! Отивам към Форума, ще спирам минувачите и ще ги питам дали случайно могат да ми дадат информация кой се е сражавал в Германия преди две десетилетия!

— Някои ветерани са все още на служба. Ако използваме скалните гълъби, за да изпратим съобщение до армията… — продължи господарят, правейки се, че не го слуша.

— Легионите са двайсет и осем, разпръснати из целия познат свят, а ти имаш на разположение само един месец — прецени ядосано освободеният роб. — Кажи ми, откъде мислиш да намериш гълъби, които да знаят пътя? И дори да успееш да ги накараш да тръгнат, тези птици ще имат дори време да се разплодят, преди да ти донесат обратно отговора!

— Като върховен магистрат имам право да използвам императорската поща.

— Правилно: куриерите на коне са доста бързи; ще им трябват само два месеца, за да отидат и да се върнат, а след това не ти остава друго, освен да призовеш твоите свидетели от всички краища на света!

— Ами ако опитам с огледалата? Чрез системата от отразители на светлината, разположени по върховете на планините, бързите военни съобщения пристигат на фронта за няколко дни…

— Гениален! Нямаш друг избор, освен да поискаш от император Клавдий да прекъсне всички военни комуникации, за да направи място за твоята частна кореспонденция. Ама иначе за какво ти е да имаш приятел император, ако не можеш да го помолиш поне за една малка услуга? — подигра го александриецът.

— Може би куриерите… — осмели се обезверен патрицият.

— Не ме гледай мен, domine. Хемороидите ми са набъбнали от твърде дългото клечане в обществения клозет! — отказа категорично секретарят.

— Открих кой: Агенор! — скочи на крака сенаторът, обзет от голямо вълнение.

— Кой е този? Никога не си го споменавал…

— Принадлежеше към племето, което ни нападна в Германия, а истинското му име е Хавен, Хаген или нещо подобно, абе някакво трудно за произнасяне име, което веднага му го смених. Открих го след битката, скрит в хралупата на едно дърво, за да се измъкне от ръкопашния бой. Веднага се предаде, както подобава на добър дезертьор, умолявайки ме да го взема за роб, защото, ако попаднел в ръцете на своите, щял да свърши твърде по-зле. На връщане към Рим го оставих в един от моите чифлици близо до Верона. С гълъбите лесно ще го открия.

— За какво ти е притрябвал?

— Може би си спомня нещо за стрелеца с лъка, който пусна стрелата чак вътре в палатката на Валерий Цепион. Веднага щом разберем дали все още е във Верона, ще отидеш да го вземеш.

— Може би вече е умрял — надяваше се Кастор, тъй като лудешкото препускане на кон към Цизалпийска Галия в разгара на лятото беше последното нещо, към което можеше да се стреми един изискан гръцки секретар с деликатни седалищни мускули и чувствителен към друсането стомах.

— Глупости, Агенор беше със слабо телосложение, но здрав като бик!

— Варварите се разболяват лесно… — възрази александриецът, надявайки се от германеца да не е останала и следа.

— Междувременно поразпитай тук-там за Реций и Азелий, престори се на ветеран, уволнил се от армията заради тежка рана. Хайде, тръгвай, Касторе, и не прави такива физиономии, ти майсторски умееш да се предрешваш!

— Колко? — попита освободеният роб, без да се мае. При по-нормални обстоятелства нямаше да се откаже от удоволствието ловко да се пазари, принуждавайки лека-полека господаря да се съгласи на неговите условия, но този път ситуацията беше твърде напечена, за да протака дълго.

— Ще зависи от резултатите… Давам ти предплата от два сребърни denarii — прие сенаторът, бъркайки в кесията си.

— Ще дам всичко от себе си. А, почти бях забравил… пристигна съобщение за теб — каза Кастор, подавайки на dominus един навит папирус. — Прочети го добре: от твоята годеница или, ако предпочиташ, от твоята бъдеща вдовица е. — Восъчният печат изглеждаше непокътнат, въпреки това патрицият не се учуди, че е бил отварян, тъй като от личен опит знаеше, че не съществуваше плик, колкото и добре запечатан, който да може да устои пред хитрия освободен роб. — Гая Валерия иска да се срещне с теб, но бъди внимателен, опитва се да те натопи! — съобщи му Кастор.

— Кога ще престанеш да отваряш писмата ми, слуга на злото? — избухна ядосаният Аврелий.

— Посланието го донесе Кирия и ми стана ясно, че две и две прави четири — излъга безсрамно гъркът.

— Добре, този път ще се престоря, че ти вярвам.

— Налага се, domine, също и защото Кирия има зъб на своята господарка и разказва за нея куп неща. Изглежда, ти не си първият богаташ, за когото добродетелната матрона се опитва да се сгоди — потвърди освободеният роб, предавайки от игла до конец на патриция споделеното от прислужничката.

— Нямам думи, добра работа си свършил — призна Аврелий, когато Кастор приключи своя обстоен разказ. — Сега повикай Парис!

— Веднага, domine — отговори гъркът. След това добави със съучастническо изражение: — На мен можеш да го кажеш, защото ще си остане между нас. Ти ли очисти стареца, за да се наслаждаваш на жена му?

— Касторе, дадох думата си на римски гражданин! — възмути се патрицият.

Александриецът, който обръщаше твърде незначително внимание на свещените клетви, поклати глава, че изобщо не е убеден в това.

— Ето ме, domine! — появи се след малко интендантът.

— Слушай, Парис, искам точен отчет за финансовото състояние на пълководеца Валерий и сестра му.

— Трябва да докладвам за това на секретаря ли, както в случая с Антоний Фелиций? — попита педантично администраторът, а патрицият не събра смелост да му каже, че онзи неблагонадежден Кастор вече тотално си бе приписал заслугата за свършената работа, слагайки в джоба си дори компенсацията за нея.

— Парис, успя ли да приключиш с другата задача, която ти бях поверил? — предпочете по тази причина да смени темата.

— Намекваш за плащането на онази, онази… — заплете се интендантът.

— Жена, Парис, жена… Ако предпочиташ, куртизанка, хетера, блудница или lupa, проститутка, курва, пачавра, moecha. Впрочем тя се казва Глафира — обясни му спокойно патрицият.

— Ох, domine, беше ужасно. Не ми давай повече такива сложни задачи!

— Искаш да кажеш, че е отказала парите? — удиви се сенаторът.

— О, тях ги взе, как не, но след това не ме пускаше да си тръгна! Така се залепи за мен, че заприличахме на двете сардини, потънали в зехтин, в глиненото си гърне; не знам дали схващаш идеята…

— Схващам, схващам…

— А пък и се държеше по странен начин, сякаш не успяваше да накара ръцете си да стоят мирни. Жалко, че жена, която води разговора с толкова финес, има такъв ужасен навик да докосва непрекъснато събеседника си.

— Това наистина е неловка ситуация, Парис, не бих искал да съм на твое място — въздъхна саркастично Аврелий. — Ще се постарая да не те подлагам повече на толкова тежки изпитания.

— Наистина не мога да проумея защо такъв голям брой знатни мъже се срещат с тези жени, domine, докато излизах, видях лично консула да пристига!

Патрицият, заинтригуван, наостри слух. Значи връзката им продължаваше…

— Само като си помислиш, Метроний има толкова красива и добродетелна съпруга! Какво е тръгнал да прави, питам се аз, при тази мръсница, рискувайки да хване някоя лоша болест? Между другото, domine, моето желание е да се прегледам при медика Хипарх, ако не ти е неприятно. Не ми се ще с тези ръце, с които ме пипаше онази Глафира…

— Отивай при Хипарх! — съгласи се Аврелий, който дълбоко в себе си се чувстваше донякъде отговорен за случилото се.

След като интендантът излезе, сенаторът си полегна на триклинума, обзет отново от неприятните си мисли.

Как щеше да успее да докаже невинността си след двайсет години? Над главата му висеше като дамоклев меч процесът за убийство, без да смята мистериозния убиец, който вече бе дръзнал да извърши опит за посегателство над живота му.

Имаше само два начина, за да даде отпор на подобни болезнени моменти: да разсъждава върху философията на Епикур, или да си вземе топла вана.

След кратък размисъл патрицият избра банята.