Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (6)

III
Десетият ден преди Календите на юни

Къщата на Токул в покрайнините на Субура приличаше донякъде на собственика си: ниска и незабележима, но въпреки това излъчваше солиден богаташки просперитет.

Колонадата около входната врата представляваше гъста плетеница от работилници и магазинчета, които следваха едно след друго без прекъсване, използвайки всяка педя от свободното пространство. По-голяма част от тях бяха златарски ателиета с оглед на това, че Токул беше едър търговец на скъпоценни метали, но не липсваха и дюкяни за платове, винарски изби и дори една скромна фабрика за печати.

Върху фасадата на зданието, боядисано в цвят „теракота“, минаваше само една широка светлосиня ивица от декоративни плочки, докато стените бяха изцяло голи, без никакви мозайки или фрески по тях.

Горният етаж гледаше към улицата през тесни отвори, по-скоро процепи, отколкото прозорци, сякаш ревнивият собственик искаше да попречи на любопитните да надничат в личното му пространство. От лявата страна на покрива, покрит с изпечени керемиди без антефикси, се издигаше малка пресечена и леко килната кула: началото на никога недовършения трети етаж, от който надзърташе малка тераса.

Нубийците донесоха Аврелий пред вестибюла и поставиха носилката му на земята. От погледа на сенатора не убегна гледката на силно наклонената напред каменна скамейка, предназначена за clientes в очакване на sportula, сякаш пестеливият стопанин на къщата е искал да я направи нарочно толкова неудобна, сякаш с цел, за да обезсърчи просителите му.

Аврелий, избърсвайки потта от челото си по вина на церемониалната одежда от дебела вълна, която буквално го задушаваше, но беше принуден да облече заради повода, си помисли, че всъщност Токул не опровергаваше славата си на скъперник, заради която си беше заслужил и прякора, докато неудобните сенаторски calcei с lunula измъчваха сгорещените му крака. Но пък щеше да е проява на лош вкус да отиде да изкаже съболезнованията си на сенатор, дори и скоро назначен, обут в отворени сандали под официалната тога…

— Име? — попита портиерът без никакъв свян пред сенаторското облекло на посетителя.

— Публий Аврелий Стаций.

Без да каже нито дума, лаконичният пазач му посочи атриума, претъпкан с хора.

Цветът на аристокрацията и конното съсловие си бяха дали среща в domus на Токул, за да почетат паметта на Антоний Фелиций, наследник на една от най-знатните фамилии в Рим. В действителност върху лицата на всички се беше изписало сдържано високомерие, с което подчертаваха, че само уважението към великото име на покойник ги е подтикнало към дома на този търговец с робско по текло.

Аврелий забеляза някой и друг колега от Курията, неколцина бижутери, както и множество непознати, които дори и никога да не са познавали Антоний, усещаха належаща нужда да го оплачат, присъствайки лично на пищния погребален банкет в негова чест.

— Говори се, че на Токул му харесват хубавите вина… — потвърди един клиент, облизвайки устните си.

— Донесе ли си mappal — попита го съседът му, докато си приготвяше широка покривка, която щеше да използва, за да събере в нея остатъците от трапезата.

— Разбира се, доволно голяма е! — увери го другият, подхилвайки се.

Изведнъж се възцари тишина и стопанинът на дома влезе заедно с вдовицата на Антоний, млада и доста незабележима жена, която вървеше на няколко крачки зад него.

Токул заради повода се беше облякъл помпозно, с чисто нова туника, върху която изпъкваше пурпурната ивица на laticlavius. Въпреки това от проницателния поглед, какъвто беше този на Аврелий, не можеха да убегнат някои детайли, които никак не бяха на мястото си: по тогата, която току-що бе излязла изпод ръцете на тъкача, продължаваха да си стоят линиите, получени при сгъването й, а под пурпурния й подгъв се подаваха двата му отворени калцеи с коркови подметки.

— Приятели и съграждани — започна домакинът, — не знам как да ви се отблагодаря, че се стекохте толкова многобройни, за да споделите с мен и Балбина скръбта ни, сполетяла ни заради тежката мъка, която ни застигна. Брат ми Фелиций беше обичан човек; щедростта му беше пословична, както и неговата жизнерадостна безгрижност, която го подтикваше да се хвърля пламенно в много похвални начинания. За съжаление, съдбата невинаги помага на най-добрите и рядко инициативите на Антоний, предприети с този великодушен ентусиазъм, абстрахиращ се от дребнавата полза, имаха пълен успех. Затова брат ми неколкократно е бил принуден да се обърне към вас, за да ви поиска заеми, които със сигурност експедитивно е щял да ви върне, ако жестоката парка не беше прерязала скоропостижно нишката на живота му. Сега обаче тежестта на неговите мъчителни дългове пада върху гърба на долуподписания, който се готви да ви ги изплати с цената на голяма лична саможертва; първата сред всички е отказът от изобилен погребален банкет, достоен за славата на покойния Фелиций.

— Каква прочувствена реч! — развълнува се един от присъстващите. — Но не разбирам какво точно означава…

— Че няма да се яде! — измърмори другарят му, размахвайки ненужната вече покривка.

— Не е възможно! — облещи очи друг клиент. — Традицията повелява…

— На това парвеню не му пука за обичаите!

— Нечувана наглост, прави си шеги с mos maiorum! Човек с име и престиж да бъде кремиран скришом, без да могат неговите приятели да прославят геройските му дела! — възкликна невярващо един разорен аристократ, който беше пропуснал обяда си, надявайки се на изобилното погребално угощение.

— Този проклет скъперник потъпква обичаите на предците ни! Поне сега, когато седи сред сенаторите, би трябвало да се съобразява с правилата! — протестира един едил, докато сред тълпата наставаше брожение.

Стопанинът на къщата успокои ропота на недоволство с авторитетен жест и присъстващите, със съсредоточено изражение, изписано върху лицата им, се подготвиха да изслушат края на речта му.

— Тъй като не искаме да ви откъсваме твърде дълго от вашите дела, приятели и съграждани, аз и Балбина ще се оттеглим веднага и уединим в голямата си мъка, която вие с вашето внимание поне малко облекчихте — заключи невъзмутимо Токул, след което хвана за ръка снаха си и я поведе навътре към domus.

Двамата се отправиха с тържествена стъпка и набързо изчезнаха в някаква стая, чиято врата се хлопна изведнъж под носа на все още смутените гости.

— Ето какво се случва, когато се вкарват в сената дрипльовци, в чиито вени тече робска кръв! — възкликна изпадналият благородник.

— Това е скандално! — изкрещяха и другите, докато Аврелий избухваше в неудържим смях; ама че работа, Токул беше оставил тези използвачи с пръст в устата, без да му пука за никого и за нищо! За син на освободена робиня, влязъл в сената благодарение само на силното влияние на сестерциите, които притежаваше, показваше истинска смелост, отнасяйки се по този начин с високомерните приятели на брат си!

Междувременно лицемерната скръб, изписана върху лицата на опечалените, бързо се смени с възмутени гримаси. В рамките на няколко секунди атриумът се изпълни със звука на движещите се сандали, calcei, soleae и caligae, които затрополиха към изхода.

Публий Аврелий не се помръдна дори една педя. Все още стоеше опрян до тухлената колона, когато плешивата глава на Токул надзърна на входа на перистила.

— Онези лешояди отидоха ли си?

— Не всички — каза Аврелий, излизайки на открито. — Аз не съм гладен, следователно предполагам, че ми е позволено да поднеса съболезнованията си на Балбина.

— Ах, ти ли си, Публий Аврелий Стаций? Спести си коментарите, ако обичаш; представям си как вече си осъдил поведението ми като недостойно!

— Честно казано, твърде много се забавлявах… да можеше само да видиш някои физиономии! Очите на Лентул бяха почти изскочили от орбитите си, Пизон заекваше като някой малък пикльо, който вижда, че му открадват ientaculum, а черният дроб на претора Госпо почти щеше да се пръсне!

— Значи не си останал, за да ми изнасяш проповеди… — установи Токул, изпълнен все още с недоверие.

— Не, разбира се. Но те предупреждавам, че си спечели омразата на половината Рим. Другарите на Фелиций няма да ти простят лесно подобна обида.

— Хайде, Стаций, знаеш, че мнозина от тях довтасаха тук с покривка в ръката, без дори да знаят кой е брат ми: надяваха се само да ме оскубят с едно безплатно ядене. Що се отнася до останалите… мислиш ли, че биха ме приели в дома си?

— Брат ти беше много популярен…

— За сметка на мен, който изобщо не съм, но какво от това? Хм, изслушай ме внимателно: никак не ме засяга за какъв ме смятат тази шайка надменни безделници, способни само да си къдрят косите, да рецитират превзети стихчета и да се правят на големи ухажори пред дамите! Токул, такъв е прякорът, който ми измислиха, Токул Богаташа, Токул Скръндзата. Въпреки това мислиш ли, че съм си го сложил на сърце? Изобщо? Напротив, толкова съм горд с моето прозвище, че да поискам да ми бъде добавено официално като cognomen. Антоний Токул… Не след дълго вие, патрициите, както и целият сенат, ще се обръщате по този начин към мен!

— Така ли си направил? — попита Аврелий и се загледа с възобновено любопитство в това мършаво човече, с полуоплешивяла глава и кокалесто лице, в средата на което, като единствен красив орнамент, проблясваха две хитри много сини очи с цвят на току-що шлифован сапфир.

— Разбира се, благородни ми колега! И сега, с оглед на това, че не си гладен… — отвърна му отблъскващо, придавайки си вид, че иска да го изпроводи.

— Антоний Токул, дошъл съм, за да ти кажа, че съжалявам за брат ти. Знам много добре колко беше вятърничав но въпреки това не заслужаваше да му отнемат живота толкова рано и по такъв жесток начин — потвърди патрицият със сериозен тон.

Токул направи крачка назад, вече поуспокоен.

— Говори се, че е умрял на твое място — прошепна.

— В действителност е бил убит, облечен в моята туника, след като е слязъл от моя паланкин.

— Носачите ти са известни в цял Рим, а Фелиций имаше същия ръст като твоя: в гръб лесно биха могли да ви объркат.

— Значи е поразен отзад, както ми бяха казали vigiles — изтълкува патрицият.

— Само веднъж, с тънко закръглено острие, може би шило. За съжаление, няма свидетели; надявах се, че твоите носачи са видели нещо.

Аврелий поклати глава в знак на отрицание.

— Фелиций ги е оставил в една popina, яко заредени с вино.

— Раздавайки се щедро до последния си миг, нали? — изропта Токул.

В този момент завесата в таблинума се размърда и в атриума се появи младата вдовица, върху чието измъчено лице се четеше напрежението от бременността и тежкия удар, понесен от скъпата загуба.

— Какво ще правиш сега, Балбина? — попита я патрицият, след като я поздрави. — Фелиций не ти е оставил много…

— Ще продължи да живее в тази къща, естествено — отвърна му Токул, без да му даде време за отговор. — Брат ми разпиля зестрата й за няколко месеца и оттогава винаги аз съм я издържал. Никакви промени не я очакват, а пък и тя се чувства добре тук; така ли е, скъпа? — попита я с тон, който не предполагаше отговор.

Снахата се съгласи покорно, кимайки с глава, а патрицият я погледна с определена загриженост: Балбина беше млада, кротка и доста грациозна, въпреки че лицето й бе твърде бледо. Щеше ли да успее да живее, зависейки за всичко от суровия Токул, след като бе споделяла съдбата на що-годе безсъвестния си съпруг, но за сметка на това веселяк и чаровник?

— Грижи се добре за себе си, скъпа. В твоето положение трябва да избягваш всяко излишно усилие — каза Токул, като я заувещава да се оттегли, но в наострените уши на Аврелий подканянето му прозвуча като заповед.

— Какво ще стане с детето? — поиска да узнае патрицият със свито сърце.

— Нямам свои деца, следователно ще го осиновя. Дори вече съм му избрал име: Марк! — възкликна с предизвикателна усмивка.

— Не можеш… — промърмори Аврелий, смаян от смелостта му. — Август забрани на вашата gens да използва отново това собствено име, след като победи врага Марк Антоний в битката при Акциум!

— Много вода е изтекла оттогава, а и сега на императорския трон се е възкачил Клавдий, внук по майчина линия на победения пълководец.

— Значи се перчиш със славните си роднини! — иронизира го патрицият.

— Не ми се подигравай, сенаторе: знаеш много добре, че един от моите предци е бил само далечен братовчед на проконсула, докато другият — доведен в Рим, окован във вериги, от родната му Лукания след Съюзническата война.

— Изглежда, ти си горд с робския си произход, който другите по всякакъв начин се опитват да прикрият…

— Никога не бих си позволил да забравя откъде съм тръгнал. Така или иначе, ако се опитам да го направя, другите ще имат грижата да ми го напомнят!

— Рим належащо се нуждае от енергични хора и няма никакво значение те чии синове или внуци са. Обясни ми тогава защо човек като теб не гледа с добро око на даването на римско гражданство на Нарбонска Галия. Разбрах, че имаш намерение да се противопоставиш в сената срещу разпоредбата, издадена лично от Клавдий.

— Така и баба знае, колега! Ние сме започнали с кръпки по туниките, работихме, потихме се, бихме се за империята; а сега, когато най-накрая можем да се радваме на плодовете от нашата саможертва, ето че тези северняци, които са все още полуварвари, ще слязат надолу като скакалци, за да отстояват правата си на римляни, без да са поемали никаква отговорност за това!

— Днес в Рим се е струпал целият свят, Токуле. Тръгни по улиците и ще чуеш да се говори на финикийски, асирийски, еврейски, сирийски, дори на маркомански!

— Лесно ти е на теб, сенаторе, да се държиш като отворен и толерантен към света мъж, който приема, без да се колебае, новите времена. Ти и хората като теб сте готови да раздавате с пълни шепи римско гражданство, защото то е само една от вашите многобройни привилегии, но винаги ви остават и други: престиж, власт, богатство. Опитай се обаче да поговориш с някого от онези, които, за да станат civis romanus, е трябвало да изоставят семейството си, за да се бият с години на фронта, или целите им ръце да са в рани от най-тежката работа, и да видим тогава дали ще дръзнеш да му кажеш, че онова, което е постигнал с подобни саможертви, сега ще бъде предоставено на всички без ограничение и без никакъв проблем! Затова не толкова аристократите са тези, които ще се противопоставят на разширеното предоставяне на гражданство, колкото низшите съсловия, които се радват само на една-единствена облага и нямат намерение да си я поделят с новопристигналите.

— Рим е много повече от град, Токуле; той е култура, идея, която е в състояние да уеднакви народите в целия свят: историята до този момент не познава нещо подобно. Всички онези, които живеят, работят и се бият за Рим, имат правото да се наричат римляни.

— Хубаво, но започни да прилагаш този свещен принцип върху твоите легиони от роби, сенаторе Стаций!

— Знаеш добре, че робската работна ръка е все още необходима; освен това при нас робството не е нито непоносимо, нито вечно, а може би един ден, ако нашите инженери успеят да конструират машини, способни да облекчат човешкия труд, няма да има повече нужда от него — каза удивен патрицият, давайки си сметка, че изрича думи, които само допреди няколко години е щял да счете за неприемливи.

— Но междувременно, докато чакаш по-правилното общество, ти продължаваш блажено да се оставяш да ти робуват! — засмя се Токул, потупвайки го с ръка по рамото с такава непринуденост, която Аврелий не позволяваше дори на декана на Курията. — Ти си бил този, когото са искали да убият, колега. Приеми един съвет от мен, смени обстановката: атмосферата във Вечния град започва да се нажежава, ама много да се нажежава.

— Още по-добре, защото освен всичко останало съм и доста зиморничав — усмихна се Аврелий, казвайки набързо Vale, след което беше изпроводен от домакина.

Излезе на улицата и се отправи към носилката. Докато отмяташе завеските от тънко ленено платно, повдигна бавно главата си и видя Балбина в сянката на покривната тераса как се взира в него със страх, изписан върху лицето й.

 

 

— Токул има право, domine — одобряваше думите му не след дълго Кастор. — Вилата ти на скалния нос на остров Питекуза е добре защитена; ако се заключи главната врата, не остава друг вход, освен откъм морето. Да се скрием там, напук на онзи веселяк, който шари напред-назад из Вечния град, решен да ти забие камата си между плешките.

— Глупости, при завръщането си ще бъда отново в изходната точка.

— Какво ще кажеш тогава за едно хубаво пътешествие. От години не сме ходили в Александрия — предложи секретарят, афиширайки носталгията си по родния град. — Казват, че Лолия Антонина ще презимува там… — добави след това с надеждата да изкуши господаря си със спомена за красивата матрона.

— Нямам намерение да мърдам оттук!

— Заради Корелия, нали? Приятна жена, съгласен съм, но все пак… Филиде, ела тук! — каза Кастор на една слугиня, изпречвайки я пред очите на патриция. — Обърни се, скъпа, завърти се, ето така, покажи се добре…

— Е?

— Притежаваш най-красивите робини в Рим и можеш да си позволиш всяка една куртизанка. Кажи ми какво толкова по-различно има тази глезла Корелия от нашата Филиде?

— Съпруг консул например! — не можа да се въздържи развеселеният Аврелий.

— Проклет инат! Ако тихомълком се измъкнеш, без много-много истории, ще избегнеш опасността да свършиш преждевременно в мрачните селения на Оркус, както и от другото, което също е толкова опасно, а именно да се озовеш пред жреца на Юпитер в едната ръка с питка от двузърнест лимец, а в другата със сватбен пръстен!

— Касторе, какви ги говориш? — изуми се сенаторът.

— О, нищо, само някакви мълви, но твоите clientes вече са започнали да си приготвят tappae за банкета, а пък шивачките вече са отчаяни дали ще успеят да поемат всичките поръчки за нови дрехи.

— О, божества, да не си мислиш наистина, че аз…

Освободеният роб го прекъсна на мига с раздразнено изражение.

— Що се отнася до мен, ще ми е неприятно да те лиша от услугите си, но вече си запазих място на първата триера за Киликия. Нямам никакво намерение да живея под един и същ покрив със строга и самохвална жена, която упорства да пише стихове на гръцки, счита виното за смъртоносна отрова и спи напълно облечена!

— Говориш за Гая Валерия ли? — попита го изуменият Аврелий.

— А коя друга? Сред всичките матрони във Вечния град не можа ли да си намериш някоя още по-антипатична?! — изръмжа Кастор. — За красива е красива, нищо не казвам за това, но върви вдървено, като че ли е глътнала копие, а ако направиш опит да я накараш да каже две приказки, ти се струва, че разговаряш с Параклиса на плебейското целомъдрие.

— Значи вече си си направил труда да се запознаеш с нея. Богове, кога ще престанеш да си навираш гагата в моите работи?

— Касае се за съвсем случайна среща — обясни александриецът с престорена смиреност — Отидох да се видя с една нейна слугиня, казва се Кирия, когато господарката се появи изневиделица в стаята й, слагайки край на нашия разговор. Естествено, използвах ситуацията, за да й се представя като твой прислужник и приятел.

Аврелий усети, че цялата му ярост се изпарява. Нямаше нищо по-хубаво от един Кастор в бойна готовност, за да накара да офейка една целомъдрена матрона.

— Онази Кирия беше ли все още облечена прилично е момента на нахлуването? — попита обнадеждено.

— В интерес на истината изобщо не беше облечена domine, което в действителност възбуди доста голямо недоволство в душата на твоята бъдеща булка — призна с освободеният роб.

— Великолепно, Касторе, майсторско изпълнение! Така Валерия ще стои на нужното разстояние, след като вече видяла с какви изроди съм се заобиколил!

— Не прибързвай толкова, господарю. Случката, колкото и смущаваща, не беше достатъчна, за да накара тази твърдоглава жена да се откаже от нездравото си намерение.

— Това означава, че си отишъл там нарочно, за да я разколебаеш!

— Бих направил всичко за теб, domine, без да се смята, че несъмнената привлекателност на Кирия превърна саможертвата ми в не чак толкова обременителна. Но уви, госпожата се ограничи само в това да ме порицае, заявявайки, че не би позволила недопустими връзки между своите роби.

— О, божествена Афродито, благословена Изидо, свещена Артемидо, тази наистина се взема на сериозно! — потрепери Аврелий.

— Не ми се струва удачно да безпокоиш Олимп, господарю, достатъчно е да я накараш наистина да разбере, че си губи времето… Защото е така, нали? — попита секретарят, изпълнен със съмнение.

— Разбира се — успокои го патрицият. — Само че не ми се иска да я обидя. Познавах родителите й…

— Също и майка й ли? Мисля, че си бил в обкръжението на пълководеца Цепион по време на една военна операция — навъси чело гъркът.

— Съпругата на генерала, Вера Клавдиана, беше с него в Германия. Умряха и двамата, докато траеше много тежката вражеска обсада.

— Която ти си преживял заедно с малцина други — заключи умислено Кастор.

— Да. Като се върнах в отечеството, станах близък приятел на Валерий, който горе-долу беше на моята възраст. За сестра му едва-едва си спомням.

— Освободи се от нея колкото е възможно по-скоро, или слугите ще започнат генерално да се изнасят от дома ни: Нефер е несговорчива, Парис отиде да проси милост в храма на Диана, а Хортензий ме попита дали познавам някой богат чревоугодник, готов да откупи отличен archimagirus като него.

— Откога личните решения на един римски сенатор зависят от настроенията на готвача, интенданта и масажистката му? — изпухтя раздразнено Аврелий.

— Послушай Токул, domine, отиди на почивка в Питекуза. Парис ще има грижата да се погрижи за къщата! — посъветва го освободеният роб, който нямаше търпение да се измъкне от зоркия поглед на строгия интендант. На острова, далеч от твърде педантичния администратор, щеше да е свободен да маневрира господаря си, както му е угодно, и да извади от главата му всяка една евентуална идея за сватба…

— Ааа, като каза Парис, имам нужда от него, за да ми даде някои сведения. Изпрати го веднага при мен!

— Значи няма да отпътуваме?

— За нищо на света! В разгара на лятото, с всичките тези летовници, които са се наблъскали като сардини в Бая и по крайбрежието й, Рим е особено приятен. Без да смятаме, че ангажиментите на консула ще задържат Корелия през целия месец в града.

— Прави, каквото искаш, но ако се окажеш с някой къс меч между ребрата, спомни си, че съм те предупредил! — изкряска Кастор, отдалечавайки се в посока перистила.