Гордън Диксън
Световете на хаоса (9)

Осма глава

На Хал му трябваше близо час да настигне отряда. Рух бе сменила посоката, в което се движеха, така, както беше подсказал Детето. Всички се бяха разпръснали в различни посоки, за да се съберат по-късно в определеното място. Наложи се Хал да обикаля в кръг почти двадесет минути, за да улови новата им диря. След това той пое с бърз ход, но въпреки това, когато най-накрая ги догони, те бяха изминали почти шестдесет минути. През последния половин час за пръв път, откакто бе напуснал Земята, умът му влезе в някакви подредени коловози и се отдръпна от настоящата ситуация като далечен и незаинтересован наблюдател, за да може хладнокръвно да очертае и прецени съставляващите я елементи. Последните думи на Джеймс Дете-на-Бога накараха Хал да осъзнае много ясно накъде води пътят на собствения му дълг и с това умът му се освободи за онова тежко практическо изпитание на интелекта, за което и тримата му възпитатели го бяха обучавали, ала което досега беше пренебрегвал поради включването му в живота на хората около него. Сега обаче подложени на бавното излизане от изтощението и треската, което бе последвано от окончателния натиск от саможертвата на Детето, неговите лични чувства се изпариха от уравнението подобно на влага от огледало, и оставиха след себе си в истинската му големина ясния и нетрепващ образ на онова, с което всички те се бяха сблъскали.

В резултат, когато най-подир се присъедини към отряда, Хал видя влачещите се по пътя мъже и жени с други очи. Тези хора бяха не просто изтощени — те изчерпваха и последните остатъци от онази допълнителна сила, която можеше да им даде волята и тяхната отдаденост на делото. Напълно възможно беше самата Рух никога да не можеше да бъде победена и никога да не се предадеше, ала тия обикновени смъртни, които вървяха и се биеха под нейна заповед, бяха изразходвали своите физически и умствени възможности почти до сетен предел.

Хал стигна до челото на колоната и от пръв поглед видя, че Рух още не се беше изправила лице в лице с този факт. Тя, обаче нито щеше, нито би могла да се изправи пред това. Също като Детето и тя можеше в името на своите цели да извлече от себе си такова допълнително измерение, до което обикновените смъртни нямаха достъп, тъй че самата Рух не беше в състояние да прецени реално нито какви са границите на техните възможности, нито колко близо до тези граници се намират в момента хората около нея.

Когато той наближи, Рух извърна глава, за да го погледне, продължавайки да върви начело на колоната.

— Направи ли за него каквото можеше? — запита тя с безразличен глас. Лицето й беше крайно безизразно.

— Той ми предаде посланието си — отвърна Хал. — Попита ме какво виждам и когато не можах да му отговоря, ми каза, че аз виждам човек, който цял живот е служил на Господа Бога с огромна радост и триумф и който сега е тръгнал към това последно задължение, дето по Божия милост се пада само нему. Помоли ме да ти кажа всичко това.

Рух кимна, вървейки, все още с безизразно лице.

— Освен това ме попита за истинското ми име — продължи Хал, — и когато му казах, че името ми е Хал Мейн, той ме благослови в Божието име. Каза също да предам на вас, че в името Божие благославя също отряда и Рух Тамани, и всички, които се бият или ще се бият под знамето Господне.

Тя отведе поглед от него и цяла минута вървя мълчаливо. Когато проговори отново, главата й все още беше извърната встрани, но гласът й бе все така съвършено спокоен.

— На отряда сега му липсва лейтенант — рече Рух. — Смятам да възложа временно тези офицерски задължения съвместно на теб и на Фалт.

Както крачеха, той я изгледа за секунда.

— Нали помниш — каза Хал, — че Барбидж всъщност се интересува от мен. Възможно е, ако забележат, че съм се отделил от останалите…

— Вече говорихме за това. Отрядите не постъпват така.

— Не съм приключил — рече Хал. — До утре по пладне ще имате достатъчно преднина през милицията, за да станат възможни някои неща. Това, което исках да ти предложа, е да възложиш на Фалт да поеме задълженията на първи заместник и нека утре или дори още днес, докато вървим напред, да започна да отклонявам едно по едно натоварените магарета встрани от маршрута ни. Следата, която отрядът оставя, ще продължи да води войските подире си и най-накрая аз ще отделя магаретата от всички вас.

— И ще ги оставиш милицията да ги открие едно по едно, още щом попадне пак на дирите ни.

— Не — отговори търпеливо той, — понеже щом отклоня и последното, ще тръгна назад, ще събера и останалите и ще ги закарам до някое предварително определено място. Междувременно вие ще продължите да оставяте следи още ден или два, а сетне ще се разделите. Ще изчезнете в гората поединично, тъй че следата да се стопи във въздуха. След туй, всички можете да се съберете с магаретата.

Известно време, докато вървяха рамо до рамо, тя обмисляше идеята.

— Не — заяви тя най-накрая, — след всичко туй Барбидж няма да се откаже толкова лесно. Той ще продължи да претърсва цялата област и дори накрая да не ни намери, ще намери магаретата. Не.

— Няма да претърсва областта, освен ако не смята, че когато намери вас, ще намери и мен — възрази Хал. — Веднага щом събера магаретата на едно място, ще направя тъй, че да ме забележат на някой от техните крайпътни снабдителни пунктове — ще нокаутирам и ще завържа някой часови и ще открадна оръжие или малко храна — и веднага щом чуе, че аз съм сам и се отдалечавам от този район, Барбидж ще ме последва. Както ти казах, той всъщност преследва мен.

Тя отново потъна в размисли, леко привела глава надолу, а очите й следяха горската почва на пет-шест крачки напред. Мълчанието се проточи. Най-накрая Рух въздъхна и обърна поглед към него.

— Какви са шансовете ти да те забележат и въпреки това да се измъкнеш благополучно?

— Чудесни — безцеремонно заяви той, — стига да завися само от себе си и да не ми се налага да се безпокоя за някой от отряда.

Тя пак се взря напред. Последва ново мълчание. Хал я наблюдаваше с пълно съзнание, че тя съпоставя страха си да не загуби взривните материали със задължението си да запази живота на хората от отряда.

— Добре — каза тя най-сетне и го погледна право в очите. — Но както сам казваш, ще е по-добре да започнеш веднага. Ще ти трябва доста време да измъкнеш едно по едно двайсет и едно добичета встрани от пътя ни, като всеки път се отклоняваш сам, а после ги догонваш. Иди доведи Фалт и донеси картите от моя багаж, за да изберем сборно място.

През цялата нощ и в сутрешните часове на следващия ден Хал извеждаше натоварените магарета встрани от пътя на отряда, като преди да се отклони в гората, ги връщаше назад, а сетне ги отвеждаше достатъчно далеч, за да могат да си реват, без да ги чуе милицията, която вървеше по дирите на отряда. Докато отрядът се приготви за тръгване, Хал вече беше отвел всяко от магаретата на различно място и беше готов да се отдели от останалите.

— След пет дни — каза Рух. — Денем бъди нащрек. След пет дни всички ние ще се срещнем с теб на сборното място.

— Ще ти трябва поне толкова, за да се добереш дотам, след като започнеш да караш всички добичета заедно — вметна Джейсън. — Това не е работа за сам човек. Наистина би трябвало поне аз да дойда с теб.

— Не — рече Хал. — Като се изключи времето, когато ще водя магаретата в една редица, аз ще се движа най-бърже сам. А освен туй, ако нещо стане, ще имам да се грижа единствено за себе си.

— Мисля, че имаш право — каза Фалт. — Желая ти късмет.

Той му подаде ръка. Хал я стисна и се ръкува и с Джейсън. Сега, когато магаретата ги нямаше, всички те, включително и Рух, носеха в раниците си само най-необходимото.

— Нали ще внимаваш истински, Хауард? — обади се Джейсън.

Хал се усмихна.

— Възпитавали са ме да бъда предпазлив — отвърна той.

— Добре — каза Рух. — Това би трябвало да послужи за сбогуване. Хауард, аз ще повървя малко с теб. Имам да ти казвам още няколко неща.

Тръгнаха заедно. Хал нагласи пълната раница така, че тя увисна на раменете му. Огнестрелният пистолет пък, които Рух му бе дала сега, висеше на дясното му бедро, а конусната пушка легна в лявата му длан, така че всички тези тежести можеха да се пренебрегнат със същата лекота както тежестта на дрехите, които носеше. Дъждът беше спрял, ала небето все още приличаше на локва сив метал и вятърът неспирно духаше оттам, накъдето отрядът продължаваше да се движи — вятър, който пресушаваше влагата от листата и земята и вледеняваше оголените лица и ръце. Щом се отдалечиха от отряда дотолкова, че да не могат да ги чуят, Рух спря. Хал също спря и се обърна към нея.

Зачака я да му проговори, ала изправена и вцепенена тя просто го гледаше с вида на човек, останал на вдаден в морето къс земя, който се е вторачил у някой застанал на отдалечаващ се от брега кораб. С внезапен порив той я прегърна. Вцепенението й изведнъж се изпари. Рух тежко се отпусна към него и Хал усети как тя трепери в ръцете му, докато нейните диво се сключиха около него.

— Той ме отгледа — прошепна тя, а думите й почти потънаха в гръдния му кош. — Той ме отгледа, а сега и ти…

— Аз ще бъда наред — каза Хал към върха на тъмното селско кепе на главата й. Тя обаче сякаш не го чу, само продължи да го стиска силно още дълго време, преди да поеме дълбоко дъх, да се размърда и леко да се дръпне назад, повдигайки глава.

Той я целуна и тя отново се притисна задълго в него. Сетне се отскубна и отстъпи встрани.

— Трябва да вървиш — рече тя.

Гласът й пак бе станал почти нормален. Хал стоеше и я наблюдаваше; инстинктивно разбираше, че не бива да посяга пак към нея, ала у себе си чувстваше като остра болка нейната мъка.

— Пази се — каза Рух.

Без предупреждение Епсилон Еридани си проби път през тежките облаци над тях и на внезапната й пищно жълта топлина лицето й се проясни и стана младежко и бледо.

— Всичко ще е наред — отвърна автоматично Хал.

Тя протегна ръка. Пръстите им едва се докоснаха, а после тя се извърна и тръгна назад през гората към отряда. Хал я гледа, докато тя се скри от очите му, а сетне се извърна и той бързо си спомни как се беше извърнал от Детето този следобед.

Бързо закрачи, мислейки за следващите двадесет и четири часа, през които трябваше да се направи толкова много. Наскоро беше ял и спал достатъчно, така че сега лесно превключи на познатия високоскоростен адреналинов режим, от който винаги можеше да се възползва. На практика умората, дращенето в гърлото и главоболието, което откакто треската бе почнала да го мъчи, навремени сядаше като сърдито куче в тила му, бяха забравени.

Той не привърза всяко магаре поотделно, както бе споменал пред Рух, макар и да бе нужно да изведе от основната диря всяко от тях на различно място, така че милицията да не разбере, че добичетата на отряда са предприели масово изселване. Следа, която показва, че някое животно е било изведено встрани от походната колона, не бе необичайна гледка. Преди да бъдат пуснати на свобода, окуцелите или болни животни трябваше да се извеждат настрани, така че да не се изкушат да се опитат да се присъединят към своите събратя от колоната. Този път обаче щом Хал изведеше някое магаре на безопасно разстояние от пътеката, той правеше завой и го отвеждаше до временното сборно място и там го спъваше до другите, които вече бе отвел от отряда.

Сега Хал се отправи към това място. Когато стигна, магаретата търпеливо пасяха, опънали докрай своите поводи, като се бяха разпръснали из една долчинка, прикрита от дърветата по заобикалящите я хълмове. Епсилон Еридани вече бе изминала половината път към своя зенит над него, а на небето само тук-там имаше по някой облак.

Хал се захвана да подготви своята товарна композиция. Попълването на раниците на отряда беше намалило общото количество товар, което добичетата мъкнеха, и това се оказа такова предимство, че сега пет от неговите двадесет и пет добичета пътуваха съвсем без товар и можеше да се използват като резервни, в случай че някое от натоварените животни не бе в състояние да продължи.

Въпреки предимството, което му даваше хубавото време, управляването на керван от двадесет и пет товарни добичета се оказа тежка задача. Хал започна пак да товари магаретата с дисагите, които бе свалил от тях при докарването им тук, и да ги свързва в една колона с поводите. Докато керванът бъде подготвен, минаха повече от три часа.

Когато най-подир той потегли на път, оставаха още около шест часа, в които щеше да е достатъчно светло за пътуване. Хал се отправи точно на изток надолу по склона, водещ към най-близкия път, означен на неговата карта. Това беше най-близката снабдителна артерия, която Барбидж щеше да използва, за да доставя войници и оборудване за нуждите на преследването. През тия шест часа, които му бяха останали, Хал успя да стигне на половин километър от шосето. Там той избра едно място, което много приличаше на това, където бе оставил магаретата преди това, разтовари животните, привърза ги и се нахрани. После влезе в спалния си чувал, като настрои ума си за събуждане след четири часа.

Когато отвори очи, луната на Хармония, както и бе очаквал, се бе вдигнала високо в почти безоблачното нощно небе. Луната — наричаха я Дъщерята на Господа — сега беше в първа четвърт и хвърляше предостатъчно светлина за този вид пътуване, което Хал си беше наумил.

Пъхна в изпразнената си раница малко сушена храна, муниции и дъждобран и остави магаретата на лунната светлина. Докато измине останалото до пътя разстояние, той захвана да се оглежда за някой от снабдителните пунктове на милицията.

След двадесет минути намери такъв пункт. Двамата милиционери, които стояха на пост, бяха заспали, а всички обичайни лампи бяха угасени, ала Хал надуши поста, преди да го види. На едно голо място току край пътя имаше палатка, все още червени въглени от огън, няколко купчини неотворени кашони, както и всевъзможни парчетии. Миризмата на пушек от дървесина, боклук, човешки отпадъци и смесицата от по-слаби техничарски миризми, като например на оръжейна смазка и непран брезент, го отведе право дотам.

Хал свали раницата и остави пушката си настрани, на няколко метра навътре в гората и с безшумни стъпки се плъзна в спящия лагер. Тук, сред високата предпланина нощта беше така спокойна и дотолкова лишена от насекоми, че Хал чуваше тежкото сънно дишане поне на един от войниците. Вероятно би могъл съвсем спокойно да повдигне платнището на палатката, за да се увери, че тук има само двама пазачи, но това не беше необходимо. Лагерът просто крещеше високо, че в него се намират не повече от двама души.

Хал провери купчините кашони, но нямаше начин да разбере какво има вътре, без да отвори някой от тях. Тежестта на онзи, който повдигна, подсказваше, че вътре има или оръжия, или резервни части, или някакво друго метално оборудване. Самозатоплящите се при отваряне консерви, с които милиционерите се хранеха при такива преследвания, би следвало да са опаковани в кашони, които са далеч по-леки за големината си, отколкото бяха тези тук. Същото се отнасяше и за кашоните с медикаменти, дрехи и други припаси. По вида на лагера и по броя на опразнените кашони от консерви можеше уверено да се пресметне, че тия двамата стояха тук на пост от два дни и че ще останат поне още един ден. Ако не се очакваше поне още една доставка до този снабдителен пункт, двамата нямаше да се намират тук, а щяха да са се върнали с последния товарен камион. Освен това от следите, останали от предишните доставки, личеше, че там, където последният пристигнал камион е изключил дюзите си и е кацнал на земята, слънцето и влагата са се потрудили над наранената почва поне един пълен ден.

Ето защо на другия ден би следвало да пристигне поне още един камион.

Хал огледа още веднъж лагера, за да запомни разстоянията между отделните му части и общото разположение. Не беше трудно да си представи как щеше да изглежда лагерът и къде щяха да се намират хората в него, когато на другия ден пристигне доставката. След малко повече от час, като се изкачи по склона, подпомогнат от познаването на относителното разположение на началната и крайната точка на маршрута си, Хал отново пристигна при своите магарета и се нагласи да спи в чувала си.

Събуди се на зазоряване и час по-късно вече седеше по турски на хълма на дузина метра по-високо от снабдителния пункт. Беше преценил, че е малко вероятно съседният милиционерски пост, където и да се намираше той, да си даде толкова зор, че да натовари и изпрати цял камион, преди да се съмне. Във всеки случай, когато пристигна там, завари двамата постови все още да спят в своята палатка, така че успя да подслуша и проследи целия ритуал на тяхното пробуждане и закуска.

От разговора им по време на закуската Хал разбра, че днешната доставка трябва да пристигне един час преди пладне и ще включва три камиона. Хал стисна зъби. Щеше да му е почти невъзможно да се справи с три камиона, всеки от тях с шофьор и хамалин, плюс двамата милиционери, които вече се намираха тук. Десет минути след като чу това обаче, той вече тичаше към своите магарета, тъй като току-що му бяха подарили нова информация. По-късно през деня щеше да пристигне още един камион; този път обаче не за да докара материали, поради което двамата пазачи го очакваха с такъв ентусиазъм. Това беше камионът, който щеше да ги вземе и да ги върне към казармения живот в Ахрума.

Късното пристигане на този единичен камион му предлагаше такава възможност, на каквато не се бе и надявал. И тази възможност щеше да намали някои от трудностите, които неговите лични планове щяха да създадат на отряда. Хал се върна при магаретата и бърже се залови да разпредели личния си багаж на толкова добичета, колкото бяха нужни.

Като метна на гърба си раницата и подкара свързаните заедно магарета, той потегли към сборното място, което бяха уговорили с Рух.

Останал насаме с проблема, пред който сега беше изправен, впримчен в механиката на собствената си физическа работа да преведе за това ограничено време девет натоварени магарета на двайсет и няколко километра до първоначално определеното за среща с Рух място и изгаряйки от треската, която вече го бе хванала яко, Хал почти радостно навлезе в онова състояние на самоопиянение, при което всички неща освен непреклонния порив на волята му изглеждаха нереални.

Беше пресметнал, че в най-добрия случай му остават седем часа, за да направи тази обиколка — да закара магаретата там, да ги завърже и разтовари, и да се върне преди камиона, който щеше да пристигне, за да вземе двамата милиционери. Това беше възможно само ако всичко вървеше без проблеми, което бе повече, отколкото можеше да се очаква от този реален свят, или пък ако се изхитреше да закара относително леко натоварените, макар и изтощени магарета с по-голяма от обичайната им скорост.

Той някак си съумя да ги подкара така и от време на време изумените магарета се пускаха почти в тръс по склоновете надолу и по откритите места. Някъде докъм пладне изглеждаше, че съдбата ще му се усмихне и Хал не само че ще успее да влезе в разписанието си, но и да го изпревари с близо час.

Сетне без никакво предупреждение навлязоха в неподходяща за товарни кервани местност. Теренът стана пресечен и набразден със силно обрасли с дървета и храсти дерета, така че последните магарета трябваше да вървят надолу по стръмните, макар и къси склонове, като забиват копита, за да не паднат напред, докато онези в челото пък с мъка катереха насрещния склон, не по-малко стръмен и обраснал с шубраци.

Тъй като по необходимост колоната магарета беше свързана с едно дълго въже, това положение току довеждаше до падането на някое от натоварените добичета и до невъобразимо оплитане. Към един часа следобед стана ясно, че ако теренът не се промени изведнъж, Хал изобщо не може да се надява да закара своите животни до целта и да се върне навреме до снабдителния пункт.

Той направи най-доброто, което му оставаше. Като направи справка с картата, която беше копирал от Рух, откри най-близкия поток, завърза временно магаретата покрай него и взе да търси друго подходящо за животните място. Щом откри, се върна и закара там добичетата, като разтовари и подреди товара им. После ги привърза поотделно към един „простор“ със свободно движещи се по него клупове, така че всяко магаре да може да стига до потока, или до достъпната тук паша.

Щом свърши това, Хал отряза пълна шепа косми от опашката на едно от животните и се отправи към първоначално определеното място. Там прикрепи снопчета магарешки косми към стволовете на няколко дървета, като под всяко снопче изряза по една стрелка, сочеща към резервния пункт, където сега се намираха магаретата и товарът им.

Това беше всичко, което можеше да направи. Рух и останалите бяха наясно, че във военни условия малко неща се развиват точно както са планирани. Като не откриеха магаретата там, където следваше да бъдат, те инстинктивно щяха да се огледат и да потърсят някакви знаци за мястото, където евентуално да ги намерят. Ако милицията не ги преследваше по петите, така че да нямат време да спрат и да потърсят, с едно разумно издирване те щяха да открият животните и оборудването там, където ги бе оставил Хал, — при това преди магаретата да останат без храна или да станат жертва на някоя злополука, каквато би могла да сполети такива създания, които няколко дни са били завързани сами в гората. Хал изхвърли от ума си мисълта за това какво щеше да изпита Рух, като открие, че сред оставения при животните багаж няма никакви експлозиви.

Във всеки случай той не разполагаше с време за нищо повече. Напусна определеното място и буквално пробяга тези над двадесет километра до снабдителния пункт.

Пристигна с не повече от три четвърти час закъснение след планираното време. Двамата милиционери все още бяха там, при все че личните им вещи вече бяха опаковани и готови за товарене. Озадачаващо, но купчината неотворени консерви все още беше на мястото си и Хал, изпотен и изтощен от последните осем и половина часа крайни усилия, започна да се опасява, че всеки миг може да се появят някои от милиционерите на Барбидж от преследващата група, за да вземат със себе си и двамата пазачи. Ако, когато камионът пристигнеше, за да вземе двамата постови, дойдеха още дузина въоръжени мъже, той щеше да се изправи пред една невъзможна ситуация.

Сега обаче не му оставаше нищо друго, освен да чака, а едно от предимствата на чакането беше, че то му даваше възможност да си поотпочине преди следващото усилие. И той легна на склона, без да си дава труд да държи под око лагера, тъй като ушите му даваха ясна представа за това какво става там долу. В момента единствената му грижа беше да сподавя кашлицата, която сега, когато вълнението и адреналинът от предишните му усилия бяха отминали, заплашваше да издаде неговото присъствие на хората под него.

Накрая се наложи да използва един от методите за спешен контрол на автоматичните процеси в тялото, на които го бе обучавал Уолтър Наставника, и отново да се подложи поне донякъде на берсеркерщината на свръхусилието. Упражнението обаче засега успешно заглуши кашлицата и след малко ухото му долови далечен звук от витла, който известяваше, че нагоре по склона към снабдителния пункт се движи камион.

Беше закъснял горе-долу час и половина. Ако Хал знаеше, че камионът ще се забави толкова, щеше да се върне от мястото, където бе оставил магаретата, с нормално за ходене темпо. Толкова за изпуснатите възможности. За едно военно разписание час и половина закъснение може едва ли не да се очаква, но Хал си каза, че ако беше разчитал на закъснението на камиона, той почти сигурно щеше да пристигне навреме.

Камионът дойде. Двамата милиционери стояха и чакаха край пътя, а зад тях бяха натрупани раниците и останалото им снаряжение. Машината беше тежкотоварна — военизиран вариант на фермерските камиони, които отрядът бе използвал в мейсънвейлските нападения срещу торовия завод и металния склад. Камионът приближи, спря, извъртя се и се върна заднешком към купчината кашони.

Ясно беше, че възнамерява да върне обратно в снабдителния център онова, което се намираше в кашоните. Двамата милиционери, които чакаха, минаха отзад при кашоните, за да ги натоварят. С конусната пушка в дясната ръка и с вдигнат капак на кобура на огнестрелния пистолет върху бедрото Хал се плъзна надолу, докато между него и тях остана само малка завеса от храсти и някакви си четири метра крайпътна кал. Тъй като сега задната част на камиона беше отворена, той можеше да види какво става в кабината. Шофьорът все още седеше сам вътре зад кормилото. Единственият друг милиционер беше излязъл и помагаше на двамината постови да натоварят кашоните.

Хал тихо излезе иззад храстите с конусната пушка в ръце.

— Шофьор, излез тук! — заповяда той. — Останалите — не мърдайте!

Те не го забелязаха, докато рязкото изплющяване на гласа му не накара главите им да се извърнат. Вътре в камиона главата на шофьора се метна назад, за да погледне над облегалката. Той опули очи.

— Назад през камиона и застани тук при другите! — каза му Хал. — Внимавай да не помисля, че се опитваш да направиш нещо.

— Аз не… — почти заекна шофьорът.

Той вдигна ръце зад главата си така, че да се виждат, и тромаво се промъкна между двете седалки на камиона, а после мина през празната каросерия, за да скочи и да застане при останалите трима. Хал насочи вниманието си към другите. Единият беше възрастен. Двамината, които бяха стояли на пост, очевидно все още нямаха и двадесет години. Две побледнели младежки лица се блещеха безпомощно към него с лишения от израз ужас на деца.

— Ти ще… ти ще ни застреляш ли? — запита единият с висок глас.

— Засега не — отвърна Хал. — Първо ще трябва да свършите една тежка работа.