Гордън Диксън
Световете на хаоса (21)

Двадесета глава

Един енергичен звуков сигнал привлече вниманието на Хал към комуникационния екран на едната стена в неговата самостоятелна каюта. Екранът остана тъмен, ала от него заговори един също тъй енергичен женски глас:

— Моля, обърнете ми внимание. Заемете вашето място в застопореното до леглото кресло и активирайте възпиращото поле. То се включва с червения бутон на десния подлакътник на креслото.

Леко изненадан, Хал се подчини, съзнавайки, че полето би следвало да се регистрира от индикатора в контролната зала отпред. Нареждането обаче го беше заварило дълбоко потънал в собствените си мисли и той начаса се върна автоматично към тях.

През тия пет стандартни денонощия корабно време, които беше отнело пътуването му до Дорсай, у него бе останало само едно ъгълче от оная тъмна сянка на поражението и депресията, която го беше докоснала в градината под балкона в дома на Амид на Мара. Не беше се видял с жената, която очевидно пилотираше този малък кораб от куриерски клас, нито пък тя беше дошла от контролната предна зона, където достъпът беше забранен, за да се самопредстави по някакъв начин. В резултат Хал разполагаше със свобода да размишлява, без да го прекъсват, а нещата, за които имаше да мисли, бяха толкова много…

Сега обаче, когато вече трябваше да се намират почти над Дорсай…, той откри, че тези мисли са прекъснати от необичайното желание да постави тялото си под контрола на едно възпиращо поле — нещо, което обикновено се изискваше от пасажерите само когато корабът им се изчакваше в космоса, както беше с оная совалка, дето го беше докарала в Последната Енциклопедия.

Само че, този дорсайски транспортен кораб не беше, разбира се, космически лайнер, а командирите на дорсайските съдове, както бе известно по всичките четиринадесет свята, имаха свой собствен маниер. Хал се пресегна и щракна екрана в каютата си, за да види колко близко са до момента да влязат в орбита за кацане.

Това, което видя, го накара внезапно да се изправи. Бяха наистина близо до този момент. На екрана в единичната му каюта се мержелееше големият бяло-син кръг на Дорсай, като точно под тях рязко се открояваше чертата на сутрешната граница между нощта и деня. Само че без изобщо да се кани да каца, корабът още се носеше във фазов преход към повърхността на света отдолу. Само преди петдесетина години физическият шок от една бърза поредица фазови преходи като настоящата би наложил предварително вземане на лекарства. Изследванията в Последната Енциклопедия обаче бяха открили начин за защита от този шок. Ето защо сега нямаше никакви предупреждения.

Мина цяла секунда, преди Хал да се досети, че дорсайските пилоти, за разлика от пилотите от другите планети, имаха навика да разчитат на това, че ще направят безопасен фазов преход в атмосферата на всеки свят, за който разполагат с добри данни. Фактически, те стигаха до няколко хиляди метра от повърхността му. Дорсаите придобиваха това свое умение като част от нормалното си обучение по управление на кораби и за тях то представляваше практичен метод за орязване на разноските за совалките на техния съвсем не богат свят. Предпазното възпиране беше просто рутинно предупреждение към някои пасажери, които при такива необичайни маневри за подход се паникьосваха и в резултат можеха да се контузят. Всъщност, миг по-късно корабът излезе от поредицата много бързи последователни фазови преходи с такъв тласък, който щеше да изхвърли Хал от креслото, ако предпазното поле не го беше приковало към седалката.

Сега се намираха на не повече от хиляда метра височина, като започваха да се спускат на атмосферна тяга към някакъв космодрум, който се мержелееше в мъглата на ранния утринен дъждец под сивите облаци. Това бе космодрум с площ, по-голяма от площта на града в съседство. Явно щяха да се приземят край онова, за което няколко дни по-рано Амид беше казал на Хал, че е дестинацията на кораба — най-близкото до столица селище, което притежаваше Дорсай. Селището се наричаше град Омалу и беше приютило централните административни бюра на Обединените кантони — териториите, които дорсаите бяха организирали за целите на местното самоуправление.

Всъщност Хал знаеше, както не по-зле знаеха и екзотиците, които го бяха изпратили тук, че тези бюра не представляват нищо повече от една библиотека и централно хранилище за договорни архиви, както и място за срещи, на които се обсъждаха ония въпроси, които не би било удобно да се обсъждат и уреждат на място или помежду засегнатите кантони. Дорсай в още по-малка степен от Екзотичните светове разполагаше с нещо подобно на централно правителство.

На теория кантонните чиновници имаха власт над отделните хора и семейства, живеещи в границите на дадения кантон, ала в действителност дори тази власт се свеждаше по-скоро до изразяването на местното обществено мнение, отколкото до нещо друго.

Комшийството — дума, която на Дорсай притежаваше специално значение, беше онуй нещо, което съставляваше социалната единица на този свят. Дори и на теория кантоните имаха само пожелателна взаимна връзка с централните административни бюра на всеки остров в този свят от големи и малки острови. Островните чиновници не вършеха нищо друго, освен да комуникират с Обединените кантонни бюра тук на Омалу. Това беше единственият начин, по който можеше да действа един свят, където семействата и отделните членове на тези семейства непрекъснато се договаряха пряко и самостоятелно с чуждопланетните правителства и индивиди, разпръснати по всичките останали четиринайсет свята.

Имаше някаква ирония в това, че Хал беше изпратен да разговаря с представителите на един свят, който нямаше представители или поне нямаше официално, точно за сметка на Екзотиките. Беше иронично, защото екзотиците, които не вярваха на нищо, което не можеха да проверят и да идентифицират, в този случай просто бяха доверили на хората от Дорсай задачата някак си да заведат Хал при онези, с които той трябваше да разговаря.

Но все пак сега космическият кораб се приземяваше на космодрума почти толкова стремително и икономично, колкото беше навлязъл с фазов преход почти на косъм от повърхността на планетата. Когато корабът кацна долу и се укроти, над вратата замига надпис. Хал изключи възпиращото поле. Изправи се на крака и вдигна през рамо осигурения му и напълнен от Амид сак, който съдържаше необходимите лични дрехи и оборудване. Амид му беше напомнил — съвсем ненужно, че Дорсай е единственият свят, където невинаги е възможно да си купиш внезапно нужните дрехи и други необходими лични принадлежности от някое удобно за теб място, което ти е под ръка.

След като напусна самостоятелната си каюта, Хал трябваше да се промушва покрай сандъците с най-различни по размери и сложност медицински машини от Екзотиките, който бяха натрупани дори по централния коридор на кораба. Повечето апаратура беше нова, като че предназначена за подмяна на вече износените машини в дорсайските болници, но имаше и малко по-старите машини, върнати обратно на техните конструктори от Мара за поправка или допълнителни подобрения, които надхвърляха възможностите на местните дорсайски техници, осигуряващи обикновената им поддръжка. Корабът беше натъпкан дори с повече сандъци, отколкото Хал си спомняше да е видял при качването си на борда. Беше удивително, че един толкова малък кораб можеше да се вдигне от повърхността, напълнен с толкова голям товар.

След като най-накрая си проби път до изхода, Хал излезе в облачното утро и ръмящия дъжд над площадката за приземяване. Щом слезе по рампата към площадката, Хал видя в основата й една висока, слаба жена на средна възраст, облечена в сив работен комбинезон, която оживено разговаряше с един по-възрастен мъж с кльощава физиономия, яхнал малка камионетка на въздушна възглавница.

— … Ще ти трябват тела! — говореше тя. — Така както е нагъчкано това оборудване тук, няма да се справиш сам, дори и с механични вдигачки. Дори и двамата няма да се справим. Ще се наложи да вдигаме по три парчета, за да освободим едно от тях достатъчно, та да можеш да го откараш.

— Добре — отговори мъжът — Ще се върна след пет минути.

Той обърна камионетката и бързо се плъзна през пистата към размазаната ивица от сиви постройки в далечината. Жената се извърна и видя Хал. Когато го видя, се вторачи продължително в него.

— Ти дорсай ли си? — запита тя най-накрая.

— Не — отговори Хал.

— Когато те качиха на борда, аз бях на двайсет метра от теб зад оня камион, дето го разтоварвах — поясни тя. — Ти се движеше като дорсай. Помислих си, че си дорсай.

Хал поклати глава.

— Един от хората, които ме отгледаха, беше дорсай.

— Аха — тя го гледа още известно време. — Значи никога не си се занимавал с управление на кораби. На такова пътуване би трябвало да сме двама и аз се чудех, защо не се появяваш отпред и не ми предложиш да ми помогнеш. Само че имах достатъчно работа и когато ти не се появи, реших, че сигурно си имаш някаква причина да търсиш уединение.

— В известен смисъл — каза Хал, — така си беше.

— Е, добре. След като не си можел да помогнеш, значи си направил точно туй, дето е трябвало да направиш, като не си ми се пречкал. Добре де, нищо лошо не се е случило. Аз стигнах дотук достатъчно успешно и сама, а пък ти си там, където си искал да отидеш.

— Не точно — възрази Хал. — Аз исках да отида във Форали.

— Форали? На остров Карлон? — тя се начумери. — Ония екзотици ми казаха Омалу.

— Нещо не са доразбрали — заяви Хал. — Накрая трябваше да се върна тук, на Омалу. Само че сега искам да отида на Форали.

— Хмм — пилотката хвърли един поглед към сградите. — Бабрак ей сега ще се върне. Той може да те откара до станцията и там ще ти обяснят как можеш да стигнеш до Форали. Вероятно ще трябва да смениш няколко кораба.

— Аз се надявах направо да отлетя там — каза Хал. — Имам междузвезден кредит да си платя.

— О — жената се усмихна малко мрачно. — Междузвездният кредит е нещо, дето тия дни винаги може да ти влезе в работа. Трябваше да се сетя, че ще разполагаш с някаква сума, след като се качи на борда на една от Екзотиките. Добре де, както ти казах, Бабрак скоро ще се върне. Дай да се скрием вътре от тоя дъжд, а междувременно какво ще кажеш да ми помогнеш да поразчистим достатъчно място вътре край входа, така че да може да се започне отнякъде?

След по-малко от два часа Хал летеше в най-малката космическо-атмосферна совалка, на която някога се беше качвал. Седеше рамо до рамо с пилота пред контролното табло, като зад тях имаше още две празни седалки, а зад седалките — съвсем малко място за товар.

— Това е на около една трета от обиколката — рече пилотът — тънък, енергичен чернокос мъж на около трийсет години, облечен в кожени куртка и панталони. — Ще ни отнеме повече от час. Ти май не си дорсай, а?

— Не съм — каза Хал.

— За момент помислих, че си. Дръж се… — и совалката се насочи право към горния слой на атмосферата. Пилотът провери уредите и пак погледна към Хал.

— Град Форали, нали тъй? — запита той. — Познаваш ли някой там?

— Не — отвърна Хал. — Просто винаги съм искал да видя Форали. Имам предвид самото Форали, Греймхаус.

— Форали е имението. Греймхаус е името на самата къща там. Ти кое искаш да видиш — имението или къщата?

— Всичко — отсече Хал.

— Аха.

Пилотът му хвърли един бърз поглед, преди да се вторачи отново в звездите, които блестяха над далечния изкривен хоризонт от обляна от дневната светлина повърхност под тях, която се виждаше зад предното стъкло на совалката. Носеха се в посоката, в която се въртеше планетата. Блестящата малка точка на местното слънце, Фомалхо, което беше зад тях при излитането, сега взе да ги застига.

— Ти случайно да нямаш някой роднина, който да е Грейм?

— Доколкото знам, не — отговори Хал.

Сухият тон, с който без да помисли, отговори, оказа ефект. Пилотът не зададе повече никакви въпроси и Хал беше оставен още веднъж на собствените си мисли в полумрака, който цареше във вътрешността на совалката. Той се облегна назад в седалката и затвори очи. Когато беше много малък, един от причудливите му блянове беше, че неговите родители може да са били роднини на Греймови от Форали. Само че сега този вид пожелателно мислене беше отдавнашно минало. Въпросът на пилота все пак беше успял да закачи едно старо чувствително място.

Само че сега, когато наистина се отправяше към Форали, Хал установи, че се чувства странно неловко от решението си да отиде първо там, още преди да е свършил каквото и да било друго на Дорсай. Нямаше никаква разумна причина да направи това пътуване точно сега, освен единствено някогашното очарование на историята на Греймови и онези неща, които Малачи му беше разказвал за Йън и Кенси, Донал и останалите.

Не, работата беше просто там, че потиснат от сянката, която се беше спуснала над него в градината на Мара, Хал изпитваше нежелание да се движи прекалено бърже тук на Дорсай — както при изпълнението на поръчението, което Нони и останалите екзотици го бяха помолили да поеме, така и при каквото и да било друго. Когато по време на пътуването си към Дорсай се изправи пред това чувство, Хал реши да направи онова, което винаги беше искал да направи още от детските си години — да види Форали, за който толкова много му беше говорил Малачи.

По-дълбоката причина не беше толкова ясна, но бе по-убедителна. От всичките му сънища и подхранвани от треската видения по време на пребиваването му в килията, онова, което все още стоеше в ума му и най-силно му влияеше, беше сънят за погребението. Дори сега събитията от този сън все така стояха в ума му твърдо и някак истински. Разкъсващата мъка и самообричането. Не му трябваше да издирва в този сън каквито и да било доказателства, за да знае, че той се е отнасял за някое място и за някои хора на Дорсай. За човек, отглеждан по начина, по който беше отгледан Хал, фактът се виждаше с просто око — самият цвят и усещане на онова, което беше сънувал, бяха дорсайски. Влиянието на съня върху него беше толкова силно, че Хал го чувстваше като предзнаменование. Ако не му обърнеше внимание, щеше да се изложи на опасност, а и тъй като Малачи беше последният човек от неговото семейство, на този свят нямаше място, с което Хал да можеше да го свърже по-силно, отколкото с дома на легендарните Греймови, за които в детските си години беше слушал толкова много. Истина беше, че винаги бе искал да види рожденото място на Донал Грейм. Само че вътре в него сега действаше и още нещо — нещо извън настоящото му схващане за онова видение за смърт и посвещение, — което все още оставаше скрито от съзнателния му ум и което го привличаше инстинктивно към някакво място или време, което беше определено дорсайско, с цел да постигне по-пълно разбиране.

Освен това беше странно уместно, че отиваше там сега. Малачи или сянката на Малачи, която преди четири години Хал беше призовал в Последната Енциклопедия заедно със сенките на Уолтър и Авдий, му беше казала, че той няма да има никакви основания да отиде на Дорсай, докато не стане готов за схватка с Другите. Е, най-накрая Хал беше готов да се бие с тях, а именно от Форали като стартова точка беше тръгнал на времето си и Донал Грейм, за да завоюва водачеството на всичките четиринадесет свята. Като че ли някакво мистично усещане за цел примамваше Хал към същото място, откъдето да започне и той.

Освен това той беше в точка от която му трябваше подкрепа, та била тя макар и мистична. Беше пожънал печален неуспех при опита си да накара екзотиците да го изслушат или да му помогнат. Нямаше никакви основание да очаква, че дорсаите ще направят нещо повече. Фактически, като се вземеше предвид независимостта на хората от този суров свят, те имаха още по-малко причини да го сторят. Това, което се бе случило с него в градината на Амид, докато очакваше решението на екзотиците, беше извън жизнения му опит до този момент. Известната самоувереност, с която беше излязъл от милиционерската килия на Хармония и която тогава смяташе за непробиваема, сега беше поразена и отслабена от слепотата на екзотичното становище.

Нещата не се свеждаха само до факта, че не го бяха изслушали. Това беше само последната атака, която беше пробила най-вътрешното укрепление на неговия дух. Този пробив обаче беше направен едва след множество скорошни удари, които вече бяха пропукали и отслабили у него онова, което той винаги бе смятал за неуязвимо. Докато навремето беше смятал като нещо дадено, че каквато и позиция да защитава, тя ще бъде непревземаема, сега Хал виждаше поражението като реална възможност. За даденост можеха да се приемат единствено извиненията. Емоционалната болка от това, че се беше наложило да измами и изостави своите приятели от отряда, болестта му по това време, насилването на собственото тяло отвъд физическите му възможности и най-накрая неговата ритуална инициация, както я беше нарекъл Амид, насаме със самия себе си в милиционерската килия — всичко това беше оказало своето влияние. Дори аргументите на Блейс, които макар и отхвърлени, го бяха отслабили за този последен удар, какъвто беше отказът на екзотиците да чуят какво има да им каже той. От всички останали Хал беше очаквал най-много от мъжете и жените на Мара и Култис да проумеят, да разпознаят нещо, когато то им бъде посочено.

Само че, разбирането на тия неща не помагаше. Сивотата, усещането за поражение си оставаше. Вглеждаше се в живота си и не можеше да види да е постигнал нещо от началото досега. Поставени на проверка на различни светове, неговите някогашни мечти бяха изчезнали като продупчени сапунени мехури.

Кой беше той, та да си мисли, че представлява нещо повече от някаква дребна досада за Другите — мишка, изплъзваща се изпод нозете на гиганти, които рано или късно щяха да я смажат? Той не беше нищо — нито дружественик, нито екзотик, нито дорсай. Нямаше дори никаква причина да си мисли, че може да претендира, че принадлежи на Земята. Онзи кораб, на който го бяха намерили, можеше да е дошъл отвсякъде и да е бил насочен наникъде. Какво беше сегашното му пътуване към Форали, ако не вкопчване в една сламка, която бе изплавала на повърхността на ума му от някакъв сън? Той нямаше никакво реално доказателство, че всъщност не е мелез, както беше казал Блейс. Нямаше самоличност, нямаше дом, нямаше сънародници. Беше непознат във всеки дом, чужденец на всеки свят. Единственото му известно семейство бе от трима старци, с които нямаше истинско родство, а дори и с тях беше прекарал само първите, детските години от своя живот.

Беше искал да остане на Последната Енциклопедия, а усещането му, че трябва да удари Другите в отговор, го беше прокудило оттам. Беше намерил начин да живее като миньор, а сетне, за да остане жив, беше принуден да избяга и да остави този начин на живот зад гърба си. Беше открил приятели, почти семейство в отряда на Рух Тамани и съзнателно беше направил избора си да ги изостави. Екзотиките нито можеха да му намерят място, нито да го използват за нещо друго, освен за вестител. Никакво домашно огнище не го очакваше дори тук, на Дорсай, където нямаше роднини на Малачи, та да постои и за минута с тях и да им разкаже за неговата смърт. Ако можеше да открие макар и един човек, които да сподели мъката му заради загубата на Малачи и останалите, Хал щеше да получи сили да понася безплодната празнота на своята самота в света.

Той дълбоко и бавно си пое дъх. Преди много време Уолтър Наставника му беше обяснил как да се справя с такава психична болка и Хал запомни метода прилежно, макар и без голям интерес, тъй като виждаше, че той се отнася за нещо, което не беше способен да си представи, че е възможно да му се случи. Напътствията на Уолтър бяха да не се бори с потиснатостта и самоосъждането, а да тръгне с тях и да се опита да ги проумее. Най-накрая Уолтър бе казал, че разбирането е способно да изцеди разрушителните чувства от всяка ситуация.

Сега Хал се опита да стори точно това и умът му се плъзна към една странна област, лишена от символи, където той като че ли се чувстваше подмятан от векторите на могъщи сили, които не можеше да види, също като човек, изхвърлен от борда на кораб от някой ураган. Инстинктът му настояваше да се бори с този натиск, обаче Уолтър беше наблегнал на отсъствието на съпротива. Седейки сред барабанящата в ушите му почти пълна тишина в совалката, по своя воля запокитен в оная точка на пространството, където се срещаха въздухът и пустотата, той се насили да премине в пълна пасивност, за да потърси и усети някакъв организиращ елемент в ситуацията, в която бе попаднал.

— Вече слизаме — чу се гласът на пилота и Хал отвори очи.

Бяха се върнали в атмосферата и бърже се спускаха над наглед открития океан. Сетне на хоризонта се видя една тъмна точка, която започна да расте, тъй като совалката падаше по удължена крива към нея, докато не стана съвсем ясно, че това е земя. Няколко минути по-късно вече летяха ниско над планински ливади и скалисти върхове и скоро след това пропаднаха отвесно към земята към една бетонова площадка близо до нещо като разположено край река малко село.

— Ето — каза пилотът. Той натисна някакъв клавиш на таблото пред себе си и вратата на реактивката са отвори, а стълбичката се плъзна надолу към повърхността на площадката. — Просто тръгни по онзи път. Центърът на град Форали е зад ония дървета и покриви на къщи.

— Благодаря — каза Хал. Посегна да извади чантичката си с кредитните документи, но си спомни, че беше платил за пътуването, преди да напусне Омалу. Хал стана и взе сака. — Има ли някакво централно бюро или…

— Градско кметство — довърши пилотът. — То е винаги в центъра на града. Просто върви по пътя натам. Няма как да го пропуснеш, а и отпред трябва да има надпис. Ако се загубиш, попитай когото и да било.

— Още веднъж благодаря — рече Хал и излезе от совалката, която излетя, преди той да е изминал и половината от широчината на площадката към пътя, посочен му от пилота.

Бяха летели в посоката на движение на слънцето и сега беше средата на следобеда. Нямаше никакъв ветрец. Дърветата, които му беше посочил пилотът, излязоха вариформени кленове и цветът на листата им говореше за есен. Само че Хал едва ли се нуждаеше от това, за да разбере кое време на годината е сега на Дорсай, защото от всички посоки ясната, чиста светлина на есента говореше за сезона. Под почти безоблачното небе спокойният въздух нямаше мирис и беше хладен на сянка и горещ на слънце. Сенките на дърветата, а след малко, когато Хал мина между дърветата и се озова на улиците на град Форали, сенките и на дървените сгради изглеждаха с остри очертания и падаха отчетливо там, където блестящата слънчева светлина се прекъсваше. Къщите блестяха с цветовете си — чисти и ярки, сякаш всички постройки бяха съвсем прясно измити и боядисани заради наближаващата зима.

Самото градче обаче беше спокойно и смълчано, а относителната тишина в него затрогна по странен начин Хал. Той изпита някакво чувство към неговите къщи и улици. Това бе необичайно нещо за място, което никога дотогава не бе виждал. По улиците, през които минаваше, нямаше жива душа, макар че от време на време от отворените прозорци се разнасяха гласове. След няколко минути Хал стигна до централния площад и там, изправена насреща му на по-далечния край на площада се издигаше бяла двуетажна сграда, чийто долен етаж беше наполовина в земята. Виждаха се две врати: едната беше на горния край на стълбището, чиито шест стъпала водеха до втория етаж, а другата — зад едно по-късо стълбище, водещо към приземието.

Бялата сграда ясно демонстрираше по-различната си конструкция от очевидно жилищните сгради, които бяха разположени по другите три страни на площада. Хал тръгна към нея и когато понаближи, видя думата „Библиотека“ над вратата на полусутеренния етаж. Той изкачи стъпалата до горната врата и докосна заключващата плочка. Вратата се отвори и Хал влезе.

Вътре имаше едно пространство от около десет квадратни метра, разделено на две от един тезгях с вратичка в него, който отделяше задната част от стаята като място с три бюра и малко канцеларско оборудване. Едно слабичко и красиво момче на десет-дванадесет години се надигна иззад едното от бюрата и приближи от своята страна тезгяха, докато Хал вървеше към предната му страна. То се вгледа за момент в Хал, а сетне видимо се отърси от първото си впечатление.

— Съжалявам, — каза момчето, — моята леля е кметът, но тя в момента е по хълмовете. Аз съм Алаеф Тормай…

Момчето млъкна и още веднъж се вторачи зорко в Хал.

— Ти дори не си дорсай — отбеляза то.

— Не съм — отговори Хал. — Казвам се Хал Мейн.

— За мен е чест — рече момчето. — Съжалявам. Прощавай. Аз си помислих… помислих те за дорсай.

— Няма нищо — успокои го Хал. За миг у него се раздвижи някакво горчиво любопитство. — Кажи ми какво те накара да мислиш така.

— Ами… — момчето се поколеба. — Не знам. Ти просто си такъв. Само че има нещо по-различно.

Видът му беше объркан.

— Опасявам се, че не съм много добър наблюдател. След като изкарам моето обучение…

— Въпросът не е в теб — каза му Хал. — Дори двама възрастни дорсай вече трябваше да ме погледнат за втори път, за да разпознаят какъв съм. Виж, надявам се да мога и аз да се кача на хълмовете и да хвърля един поглед на Форали. Нямам някаква особена причина. Просто винаги съм искал да го направя.

— Там сега няма никой — съобщи Алаеф Тормай.

— Така ли? — рече Хал.

— Искам да кажа, че всички Греймови сега са по чужди планети. Мисля, че до една стандартна година или там някъде никой не би трябвало да се върне.

— А има ли някаква причина аз да не мога да се кача и все пак да се огледам?

— О, не! — смутено извика момчето. — Само че в къщата няма да има никой.

— Разбирам — Хал внимателно обмисли за около секунда по какъв начин формулира следващия си въпрос така, че да не нарани чувствата на своя събеседник. — Дали Греймови нямат някой близък, с когото да мога да поразговарям? Някой, дето да може да ме поразведе?

— О, разбира се! — усмихна са Алаеф. — Можеш да идеш да говориш с Аманда. Имам предвид Аманда Морган. Тя им е непосредствен съсед. Нейната ферма се казва Фал Морган — искаш ли да ти покажа как да стигнеш дотам?

— Благодаря — отговори Хал. — Ще трябва да наема някакво превозно средство.

— Боя се, че тук, в града не можеш да наемеш нищо — рече Алаеф, като се начумери, — но не се безпокой. Аз мога да те закарам там с нашия плъзгун. Само минута да се обадя на Аманда и да й кажа, че идваме.

Момчето се обърна към монитора на едно от бюрата и набра номера на клавиатурата. На екрана се изсипа поредица от главни букви. Хал можеше да я прочете от мястото, където стоеше.

ОТИВАМ ДА ДОКАРАМ БРЪМБИТАТА^[1].

 

— Отишла е да лови диви коне? — учуди се Хал.

— Не са диви — Алаеф се обърна от монитора към него и пак придоби объркан вид. — Просто, това е стадото, което е пуснала това лято да пасе свободно по високопланинските пасища. Тука като кажем „бръмбита“, имаме предвид точно това. Сега е времето да ги върнем вкъщи за зимата. Всичко е наред. Можем да отиваме. Тя ще трябва да се върне преди смрачаване и докато стигнем там, вероятно вече ще си е вкъщи.

Той излезе през вратичката от другата страна на тезгяха.

— Ами канцеларията? — попита Хал.

— О, всичко е наред — заяви Алаеф. — По това време на деня едва ли ще дойде някой. Само ще трябва да кажа на леля, че ще изляза извън града.

Хал го последва навън и след пет минути се изкачваше като пътник върху един древен на вид витлов плъзгун по един от склоновете, които заобикаляха долината, приютила град Форали, към планината отпред.

Слънцето се спускаше към планинските върхове и настъпваше часа на залеза, когато най-накрая отминаха едно малко възвишение и Хал видя една равна открита ливада, заобиколена отпред и от двете страни от обрасли с дървата дерета като онова, от което току-що се бяха измъкнали. Насред ливадата имаше малка открита площ, чийто далечен край се издигаше към гористия склон, обрамчен от вездесъщите планини. В центъра на откритата площ стоеше широка квадратна двуетажна сграда със стени от светлосив гранит, придружавана от нещо като дълга конюшня, някакви външни постройки и един корал^[2] — всичките изградени от греди.

— Предполагам, че тя все пак още не се е върнала — каза Алаеф, като докара плъзгуна близо до къщата. — Но пък си е оставила кухненската врата отворена, та хората да знаят, че ще се върне.

Перките на плъзгуна замряха и той се отпусна с въздишка на тревата близо до полуотворената врата.

— Ще имаш ли в такъв случай нещо против да те оставя тук? — попита Алаеф, като хвърли леко разтревожен поглед към Хал. — Зная, че не е много учтиво, ама казах на леля ми, че ще се върна навреме за вечеря. Аманда ще трябва да вкара тия бръмбита в корала преди слънцето да е залязло, така че ще пристигне скоро, но ако взема да я чакам заедно с теб, ще закъснея. Ти можеш просто да влезеш и да се разположиш както ти е удобно.

— Благодаря — отговори Хал, като стана от мястото си на открития плъзгун и слезе от него на земята. — Мисля просто да постоя тук отвън и да погледам залеза. Ти потегляй; и ти благодаря, загдето ме докара.

— О, това си е просто комшийство. За мен е чест, че станах твой познат, Хал Мейн.

— За мен е чест, че станах твой, Алаеф Тормай.

Алаеф включи витлата, вдигна плъзгуна на въздушната възглавница, завъртя го и се плъзна надолу. Хал го наблюдава, докато машината и момчето се гмурнаха в дерето и се изгубиха от очи. После се обърна да погледа слънцето.

То вече докосваше с долния си край върховете на планинската верига и светлината му беше червеникава и обилна. За момент цветът й извика спомена за един друг залез и червената светлина над водата на частното езеро в имението, където го бяха отгледали — един залез, когато той гребеше към края на движещата се по водата сянка и когато Малачи и Уолтър все още стояха на терасата на къщата…

Хал леко потръпна. В този дорсайски пейзаж имаше нещо съвършено и реално, което позволяваше на ума и чувствата да потеглят във всяка посока, която им се стореше примамлива. Той отново огледа краищата на това парче земя, на което стоеше заедно с къщата на Морганови и външните постройки. Ако тази Аманда наистина желаеше да пристигне, преди да се е мръкнало, щеше да й се наложи да се появи съвсем скоро.

Само секунди по-късно ухото му долови далечен вик, последван от нарастващ тропот на копита и звук на шляпащи храсти, и пред очите му иззад ръба на едно от деретата се заизсипваха десетки коне. Край тях мина една ездачка със синя шапка, която препусна напред към Хал и купчината постройки.

Междувременно на равното място изскочиха още дванайсет или петнайсет волни жребци, подюрквани напред от двама други ездачи, които изглеждаха не по-възрастни от Алаеф. Жената, която препускаше напред, беше отпрашила в галоп към корала, за да махне резето и да отвори портата, като минавайки, беше хвърлила един поглед към Хал.

Това, помисли си Хал, трябва да е онази Аманда Морган, с която беше дошъл тук да се срещне, макар и тя да не му се видя много по-голяма от двамата си помощници. Беше висока и имаше гърдите и тялото на зряла жена, въпреки че беше слаба; само че удивителната й гъвкавост и неопределеното цялостно впечатление за младост, което оставяше, го караха да мисли, че тя не е далеч над тийнейджърската възраст.

Жената отвори широко портата. Другите двама ездачи вече подкарваха конете към корала. Те профучаха с тропот на не повече от десет метра от Хал. Един сив кон с бяло петно на муцуната спря внезапно пред портата, отскочи встрани и се извъртя, за да се понесе като стрела към Хал, къщата и свободата зад тях. Хал изтича напред, заразмахва дългите си ръце отстрани и закрещя. Сивушкото се стресна, изправи се на задните си крака и отново отскочи встрани, но този път видя, че пътят му е преграден от един от младите ездачи, който най-накрая го върна в корала.

Всички коне вече бяха вътре и горният край на слънцето изчезна в мига, в който портата беше затворена и заключена. Изведнъж целият равен къс земя бе наводнен от сенките и полъха на студ. Аманда Морган каза на двамата по-млади ездачи нещо, което Хал не можа да долови. Те помахаха с ръце, извъртяха конете си и се отправиха в лек галоп в посоката, от която бяха пристигнали.

Хал ги проследи като омагьосан, докато те се спуснаха в дерето и се изгубиха. Най-сетне погледна и назад, за да открие, че Аманда слиза от седлото пред него. За пръв път той получи възможност да я огледа добре. Колкото и тъничка да беше в своите жълто-кафяви ездитни панталони, дебелата риза на черно-бели квадрати и кожения жакет, тя имаше квадратни рамене. Синята й шапка с широка козирка беше нахлупена ниско над очите, сякаш за да ги предпазва от пряката светлина на залеза, която сега вече бе изчезнала. Сумракът изпълни пространството между околните планини.

Жената свали шапката си и Хал видя, че едва стигащата до раменете й коса, която беше събрана и завързана отзад, беше платинено руса, а лицето й — с тесни кости и правилни черти притежаваше красота, каквато той не беше очаквал.

— Аз съм Аманда Морган — рече тя, като се усмихна. — Кой си ти и кога пристигна тук?

— Току-що — отвърна автоматично той. — Едно момче, на име Алаеф Тормай от кметството в град Форали ме докара с плъзгун. О, аз съм Хал Мейн.

— За мен е чест — каза тя. — Да смятам ли, че имаш делова работа с мен?

— Ами, да…

— Не се безпокой — рече тя. — След минута ще можем да я обсъдим. Трябва да оставя моя Барни в конюшнята. Защо не влезеш в гостната и не се настаниш като у дома? До двайсет минути ще дойда.

— Аз… Благодаря — съгласи се Хал. — Добре, ще вляза.

Той се обърна и влезе в къщата, а Аманда поведе коня си за юздите към дългите, тъмни очертания на конюшнята.

Зад вратата въздухът в къщата беше спокоен и по-топъл от първия нощен хлад отвън. Лампите на тавана се включиха автоматично и Хал видя, че е влязъл в просторна кухня. Сви вдясно от нея по късия коридор, на чиято стена имаше голям портрет, очевидно на жената, с която току-що се беше запознал. Не, като спря, за да огледа по-добре картината, той се поправи: жената на портрета беше поне на трийсет години, но толкова приличаше на онази Аманда Морган, с която се беше запознал отвън, че двете можеха да бъдат сестри, ако не и близначки. Оттам Хал влезе в друга стая, мебелирана с големи кушетки, издути от пълнежа си кресла и тук-там по някоя маса, като всички тези артикули бяха изработени от масивна дървесина и никъде не се виждаше някоя рееща се във въздуха платформа.

Вляво от вратата, през която влезе, имаше широко огнище, а дъската над него беше претъпкана с малки, очевидно домашна изработка предмети с най-различна степен на изкусност. Това бяха неща, очевидно направени от деца, каквато беше една фигура на жена в дълга рокля от завързани и залепени снопчета суха трева до конски бюст, само главата и извитата шия, издялан от мек червеникав камък. Конят изглеждаше тъй жив, че дъхът ти спираше. Хал се сети за някои ескимоски резбовани предмети, които беше виждал в денвърския музей на Земята, в които вече оформената от вълните скала беше едва докосната от инструмента на резбаря, за да се превърне във фигурата на тюлен или на спящ мъж. Тук действаше същата творческа магия — чак до червената зърнистост на скалата, която пресъздаваше текстурата и цвета на кожата на шарен кон.

Когато се отпусна в едно от удобните кресла, Хал си помисли, че това в множество отношения е такава стая, каквато не беше виждал, откакто бе напуснал своя собствен дом на Земята. Това усещане не се създаваше единствено от отсъствието на съвременни модерни технологии. На Хармония, във фермерските къщи, където се беше настанявал заедно с другите членове на отряда, също не можеше да се види нищо модерно. Само че това тук беше някак по-различно. Между заобикалящите го стени живееше някакво преднамерено архаично усещане, сякаш това беше съзнателно дирена и въплътена от строителите и собствениците на това място характеристика. Подобно усещане се долавяше до известна степен и в целия град Форали, а и доколкото му беше известно, то може би беше типично за самия Дорсай, само че тук то стигаше почти до изящество — подобно на топлия блясък, който придобива някоя грижливо пазена дърворезба, към която години наред са се отнасяли с любов и грижа.

Каквото и да бе това, то също като град Форали го затрогваше и успокояваше подобно на отдавна познат дом, където се е върнал току-що. Чувството, което тази къща предизвика у него, облекчи донякъде потиснатостта, изпитвана от онази градина на Мара насам. Седнал в креслото, Хал позволи на мислите си да се реят и те почти рефлекторно се върнаха към една плетеница от спомени от собствените му детски дни, спомени, които за разнообразие бяха щастливи, от годините преди да се появи Блейс.

Беше потънал толкова дълбоко в тия спомени, че се пробуди от тях едва, когато Аманда влезе в стаята. Тя беше свалила шапката и жакета си и носеше поднос с порцеланови и стъклени чаши, кана кафе и гарафа, който остави на една тантуреста квадратна масичка между креслото на Хал и онова срещу неговото.

— Кафе или уиски? — попита тя, като седна с лице към Хал от другата страна на масичката.

Той си помисли, че ще се наложи да привиква към вкуса на още една разновидност на кафето.

— Уиски — отговори той.

— Това е дорсайско уиски — предупреди го тя.

— Опитвал съм го — каза Хал. — Малачи — един от моите възпитатели ми даде да го опитам на една Коледа, когато бях на единайсет години.

Той забеляза как тя повдигна вежди.

— Цялото му име беше Малачи Насуно — добави Хал.

— Това е дорсайско име — каза Аманда, като наля малко от тъмната напитка в една ниска чаша с дебели стени и му я подаде. Очите й го проучваха с такава съсредоточеност, че малките мускулчета в задната част на врата й се бяха напрегнали. Взорът й му напомни за начина, по който младият Алаеф Тормай го беше наблюдавал в първия момент от тяхната среща в кметството. Сетне тя приведе сребърната корона на своята глава и си наля кафе, прекъсвайки момента на вглеждането си.

— Аз имах трима възпитатели — каза Хал едва ли не на себе си. Той опита уискито и силната му парливост върна още много спомени. — Те бяха и мои пазачи. Аз бях сирак и те ме отгледаха. Това се случи на Земята.

— Земята — ето откъде знаеш за конете. Това, както и че си бил отгледан от дорсай го обяснява — рече Аманда, като вдигна очи нагоре и пак срещна погледа му. Сега Хал забеляза цвета на нейните очи. На вътрешното осветление те бяха ясно, пронизващо синьо-зелени, като водата в открито море. — При пръв поглед те сметнах за един от нас.

— Това го направиха сума ти други хора след Омалу — каза Хал и забеляза, че погледът й става въпросителен. — Приземих се там от Мара само преди няколко часа.

— Разбирам — тя се облегна назад в креслото си с чашата кафе и очите й сякаш потъмняха, когато срещнаха неговите при последния изблик на сумрака, който заливаше стаята през широките прозорци. — Какво мога да направя за теб, Хал Мейн?

— Исках да разгледам Форали — отговори той. — Алаеф ми каза, че никой от Греймови не си е у дома, но че ти си техният най-близък съсед и че аз бих могъл да говоря с теб за да видя това място.

— Сега Греймхаус е заключен, но аз, разбира се, мога да те пусна вътре — отвърна тя. — Само че не ти трябва да отиваш тази нощ. Като оставим настрани всичко останало, на дневна светлина ще видиш много повече.

— Утре?

— Утре на всяка цена — заяви Аманда. — Аз имам да изпълнявам една поръчка, но по пътя мога да те оставя там и да те взема на връщане.

— Много мило от твоя страна — той глътна останалото уиски и за момент задиша дълбоко, за да си върне гласа, а после се изправи. — Алаеф ме докара тук, но трябваше да се върне навреме вкъщи за вечеря. Не искам да те затруднявам, но дали познаваш някого, на когото мога да позвъня, за да ме върне в град Форали?

Тя му се усмихна.

— Защо? Къде мислиш да ходиш?

— Обратно в града, както казах — отвърна той малко вдървено. — Трябва да си уредя място, където да остана.

— Сядай — рече Аманда. — В Омалу има един-два хотела, но ние тук не тичаме на такива места. Ако беше останал в града, Тормай или някое от другите семейства там щяха да те настанят. Но щом вече си тук, значи си мой гост. Твоят възпитател Малачи Насуно не те ли е учил как действаме ние тук на Дорсай?

Хал я погледна. Тя продължаваше да му се усмихва. Той изведнъж осъзна, че докато бяха говорили, напълно е забравил предишното си впечатление за нея като за съвсем наскоро пораснала жена. За пръв път Хал започна да обмисля възможността нейната истинска възраст да се окаже дори по-голяма от неговата.