Гордън Диксън
Световете на хаоса (20)

Деветнадесета глава

След доста време първа се обади Чейвис.

— Ние сме готови — меко съобщи тя, — да направим всичко, което е в нашите възможности. Трябва да им дадем всичко, което им е необходимо, което те или поискат да им дадем — без никакви резерви, включително и живота си. Ако ние сме готови да направим толкова много, за да спрем Другите, те вероятно ще могат веднъж да оставят принципите си настрани заради тази крещяща необходимост?

Хал я изгледа и бавно поклати глава.

— Вие не разбирате — констатира той. — Това е единственото нещо, което те никога няма да направят, също както вие никога не бихте се отказали от вашата вяра в човешката еволюция.

— Биха могли — това беше гласът на Падма, който му говореше през огромното разстояние на възрастта, — ако ти ги убедиш да го направят.

— Аз да ги убедя? — Хал изгледа всички.

— Можеш ли да измислиш някакъв друг начин да спрем Другите? — запита Нони.

— Не! Само че трябва да има друг начин! — разгорещено я сряза Хал. — И какво ви кара да си мислите, че аз бих могъл да ги убедя да сторят нещо такова?

— Ти си уникален — отвърна тя. — Поради своето възпитание. На практика ти си способен да говориш на емоционалните езици и на трите от нашите най-големи Отцепени култури…

Хал поклати отрицателно глава.

— Да — настоя Нони. — Можеш. Ти го доказа на Хармония, когато се вписа в една от групите на тамошната съпротива. Наистина ли мислиш, че местните дружественици от отряда на Рух Тамани щяха да те вземат или да те държат повече от ден-два, ако инстинктивно не долавяха, че поне една част от теб е способна да мисли и да чувства като тях?

— Те не ме приеха чак толкова добре — възрази Хал.

— Толкова ли си сигурен? — подхвърли седящият до него Амид. — Когато аз разговарях с теб на борда на кораба, който отиваше на Хармония, ти съумя да ме убедиш, че си дружественик, макар да познаваше тяхната история и общество по-малко и от мен. Човек изпитва особено усещане към дружествениците, също както хората от другите култури ни казват, че изпитват подобно усещане към екзотиците и каквото всеки знае, че хората изпитват към дорсаите. Аз цял живот съм се учил да мога да разпознавам това усещане за дружественик, и сега вече не греша. Усещането ми за теб е като за дружественик.

— Освен това — обади се Алхонан, — всички ние те чувстваме като екзотик. А в границите на моята специалност аз те усещам и като дорсай.

Хал поклати глава.

— Не — рече той. — Аз не съм нито едно от тези неща, не съм от вас. Факт е, че аз не принадлежа към никого.

— Помниш ли — каза в ухото му Амид, — онзи момент преди минута, когато ти за пръв път разбра какво предлагаме да направят дорсаите с Другите? Ти мигом отговори, че дорсаите няма да го направят. Откъде идва тази увереност, която си усетил, за да ни кажеш туй? Освен ако ти самият не си вярваш, че мислиш като дорсай?

Думите му отекнаха с неприятна настойчивост в ума на Хал. Освен това те без предупреждение засегнаха вътре в него една неочаквана, необяснима и дълбока тъга, така че му трябваше известно време, за да овладее чувствата си достатъчно, за да може да продължи. Той се насили да разсъждава спокойно.

— Това няма значение — отговори най-сетне Хал. — Като оставим настрани моралността и етиката в нея, идеята отделни дорсай да избият Другите един по един, е твърде елементарно решение. Не мога да повярвам, че слушам екзотици…

— Не, можеш — прекъсна го Амид. — Запитай оная екзотична част от себе си.

Хал продължи да говори, като отказа да погледне към дребния мъж.

— … Каквото и да представляват Другите, те са се появили като резултат от естествените сили в човешката раса — възрази той. — Опитът за геноцид не представлява отговор на тях, както никога не е бил отговор на която и да било сходна ситуация, поне според историческите данни, с които разполагаме. Освен това този опит пренебрегва същината на ставащото. Същите тези сили, които са произвели Другите, от стотици години се подготвят за настоящия момент на сблъсък.

Той млъкна и огледа всички, чудейки се колко от онова, което чувстваше и разбираше сега, може да им изясни.

— Когато бях в онази килия на Хармония — продължи Хал, — аз имах шанса да мисля интензивно при някои необичайни условия и съм убеден, че приключих с една картина за случващото се в исторически смисъл в този момент, която е по-ясна от картината, която виждат много хора. Другите представляват един въпрос — въпрос, на който се налага да намерим отговор. Няма да ни свърши работа, ако просто се опитаме да изтрием този въпрос и да се престорим, че никога не ни е бил зададен. Не друг, а нашата собствена раса е произвела мелезите и организацията на Другите. Защо? Именно това трябва да открием…

— Сега не ни е останало никакво време за такова цялостно изследване — каза Нони. — И ти би следвало да го знаеш най-добре от всички.

— Това, което знам — отвърна Хал, — е, че трябва да намерим време. Може би, нямаше време за пилеене, но имаше време, което да бъде достатъчно, ако се използва правилно. Ако можем само да открием защо Другите станаха това, което представляват, тогава ще се окажем способни да видим какъв е отговорът ни срещу тях. А отговор трябва да има — първо, защото те са също толкова хора, колкото сме и ние, и второ, защото инстинктите на една раса не водят до произвеждането на такива видове, които могат да я унищожат без някаква основателна причина или цел. Казвам ви, Другите са били създадени, за да изпробват нещо, да разрешат нещо, а това означава, че и срещу тях трябва да има отговор, решение, разрешение, което в крайна сметка ще свърши много повече работа, отколкото просто да се отървем от това, което сега ни се вижда като заплаха за нашето оцеляване. Ако само открием този отговор, ще се окаже, сигурен съм, че той означава за цялото човечество много повече, отколкото ние тук можем дори да започнем да си представяме.

Хал почувства как неговите думи замират в мълчанието, което му отговаряше, тъй както виковете на помощ могат да замрат в една стена, която е твърде дебела, така че звукът да не може да проникне през нея. Той престана да говори.

— Както изтъкна Амид — каза след малко Нони, — ти донякъде реагираш като екзотик. В такъв случай запитай екзотичната си част кой от двата отговора е по-вероятно да се окаже верен. Дали заключенията, до които си стигнал ти самият или единодушното заключение на най-добрите умове от нашите два свята? Там близо четиристотин години най-добрите умове са били издирвани и насърчавани.

Хал седеше мълчаливо.

— Бихме могли обаче да попитаме Хал какви алтернативи вижда — подхвърли Падма.

За пръв път Нони се обърна, за да погледне твърде стария човек право в лицето.

— А ще има ли от това някаква реална полза? — запита тя.

— Мисля, че да — каза Падма и в паузата, която последва тези три негови думи, самата тишина сякаш се насъбра и придоби такава сила, каквато не беше притежавала до този момент. — Ти каза, че си една от онези, които бяха съблазнени и заслепени от надеждата, че мелезите са пробивът, който сме търсили през всичките тези столетия. Твоята грешка в това отношение беше далеч по-малка от моята, който съм ги наблюдавал повече години от всеки един от вас и съм бил дори в по-добро положение от всеки друг да видя истината. Аз, преди всичко, не мога да си позволя риска да бъда съблазнен за втори път и заслепен от нашето собствено желание за бързо и сигурно решение — решение, което Хал съвсем на място нарече елементарно.

— Аз мисля… — започна Нони, но сетне пак млъкна, тъй като Падма леко повдигна длан от скута си.

— Аз не само че направих грешката да приема, че мелезите са нещо, което те не бяха — продължи той, — но и за разлика от всички вас, аз направих и още една друга грешка, която все още ме преследва. Аз единствен от всички екзотици имах шанса и си затворих очите за него. Трябваше да разбера дали Донал Грейм е бил истински модел за еволюционното развитие. Сега, обаче е твърде късно, но вече съм убеден, че той е бил такъв модел. Само че, това никога не беше проверено, а през последните пет години от живота му аз можех да го сторя във всеки един момент. Да бях направил само туй, ние щяхме да имаме възможността да го разчетем със сигурност — по един или друг начин. Аз обаче пропуснах да го сторя и резултатът от това е, че шансът, който той можеше да ни предложи преди осемдесет години, беше загубен завинаги. Аз не желая да правя друга такава грешка.

Останалите екзотици се спогледаха.

— Падма — обади се Чейвис, — тогава какво е твоето собствено мнение за потенциала на Хал?

Напрежението, което се бе появило в стаята в мига преди Падма да заговори, си бе останало.

— Аз мисля, че е възможно той да бъде друг човек, подобен на Донал Грейм — отговори старецът. — Ако той е такъв, то ние не можем да си позволим да го загубим; а и във всеки случай най-малкото, което можем да сторим, е да го изслушаме сега.

Очите на останалите четирима облечени в роби още веднъж се посъветваха помежду си.

— Тогава, разбира се, ще го направим — каза Нони.

— Значи? — Чейвис обходи с очи другите и те всички кимнаха. — Карай нататък, Хал. Тоест ако имаш да ни предложиш нещо конкретно, което да е работоспособна алтернатива на нашите идеи.

Хал поклати глава.

— Аз нямам никакви предложения — каза той. — Аз просто вярвам, че решения могат да се намерят. Не, аз зная, че могат да се намерят.

— Ние не сме намерили — рече Алхонан. — Но мислиш ли, че ти ще можеш?

— Да.

— Тогава — продължи Алхонан, — това, което искаш от нас, не е ли просто нашите два свята да ти се доверят сляпо и сляпо да поемат всички рискове, които предполага такова едно доверие?

Хал дълбоко си пое въздух.

— Щом искате да го изложите с такива думи.

— Не знам с какви други думи да го изложа — отвърна Алхонан. — Но мислиш ли, че ти ще можеш да решиш това сам и че ние трябва просто да те следваме навсякъде, където пожелаеш да ни заведеш?

— Нямам какво друго да мисля — изгледа го прямо Хал. — Да.

— Добре — рече Чейвис, — тогава ни кажи какво ще направиш.

— Това, което реших да направя в онази килия на Хармония — отвърна Хал, — да науча какво е вкарало човечеството в това положение, да преценя какво следва да се направи и после да се опитам да го направя.

— Като се обръщаш към нас за всякакъв вид помощ — запита Алхонан.

— Ако е необходимо, а аз бих казал, че ще стане необходимо — отговори Хал. — Ще се обръщам към вас и към всички останали, които също искат да получат някакво решение.

Четиримата пред него се спогледаха.

— Ще се наложи да ни предоставиш някакъв конкретен довод — внимателно каза Чейвис. — Ти трябва да имаш основание за това твое убеждение, в случай че съществува нещо за откриване, имаш причини да мислиш, че точно ти ще бъдеш този, който ще открие това нещо там, където ние не сме били способни да го открием.

Той се взря в нея, сетне в Падма и най-накрая в Нони и Алхонан.

— Истината е — започна той отначало бавно, но говорейки, взе да набира скорост и изразителност, — че аз не проумявам защо вие, с всичките ви онтогенетични изчисления, не го виждате сами? Как тъй не можете да разпознаете това, което е под носа ви? Всичко, което е необходимо, е да се вгледате, за момент да се отдръпнете назад и да се вгледате в последните петстотин години, или в последните хиляда години като цяло. Това, което създава историята, е, че хората градят занапред — винаги занапред. Във взаимодействията на техните индивидуални сили — сблъскващи се, противоборстващи, сливащи се и откриващи компромисни вектори за тези сили, подобно на един оркестър с милиони инструменти, където всеки инструмент се опитва да изсвири своята партия и всеки на свой ред очаква да бъде чут. Ако звученето на духовите инструменти е такова, че те сякаш надделяват над останалия оркестър, дали вашето решение ще бъде просто да елиминирате духовата секция?

Хал направи пауза, но никой от тях не отговори.

— Точно това обаче предлагате с вашата идея да се подтикне Дорсай да унищожи Другите — продължи той. — И това е грешка! Оркестърът като цяло има една цел. Това, което трябва да направим, е да открием защо духовата секция е така изявена и излизайки от това знание, да се научим да използваме по-добре целия оркестър. Тъй като ставащото не е случайно. То е резултат, краен продукт от неща, които са направени по-рано — неща, направени с цел, която вие все още не сте разбрали, което отделните музиканти дори и в духовата секция сами не разбират. Това става по някаква причина, която трябва да бъде открита, а тя няма да бъде открита от човек, който не вярва, че тя съществува. Ето защо предполагам, че се налага не вие, а точно аз да тръгна да я търся. Ето затова вие ще трябва да ми се доверите, докато я открия, а сетне да ме изслушате, когато ви кажа какво е нужно да се направи.

Хал най-накрая спря. Другите три лица пред него се обърнаха към Падма. Падма обаче седеше, без да отрони дума и без никакво изражение върху спокойното си лице, което по някакъв начин да подскаже какво е мнението му.

— Аз мисля — предпазливо започна Чейвис, — че ако Хал не възразява да ни остави, тук може би ще е по-добре да обсъдим това между нас.

Амид се изправи на крака до Хал. Хал също се надигна и Амид го изведе от балкона. Двамата минаха през хола към една спускаща се рампа, която ги изведе в една градина. Градината очевидно се намираше под балкона, където другите останаха да седят. Висок жив плет обграждаше малък басейн и фонтан, заобиколени от силно издълбани каменни блокове. Личеше си, че те са замислени като седалки.

— Ако нямаш нищо против да изчакаш сам — каза Амид, — аз съм един от тях и би следвало да бъда там горе заедно с тях. Скоро ще се върна.

— Чудесно — отвърна Хал, като приседна в едно от каменните кресла с гръб към балкона. Амид го остави сам.

Галещият звук от плискаща се вода нежно го обгърна сред иначе пълната тишина в градината. Ако погледнеше през рамо и нагоре, той можеше да види перилата на балкона, обаче зрителният му ъгъл беше прекалено стръмен, за да зърне дори горната част на главите на хората, които все още бяха там. Поради някакъв несъмнено преднамерен трик на акустиката Хал не можеше да чуе нищо от техните гласове.

Той отмести поглед обратно към подскачащата вода — една струя, която се издигаше от центъра на басейна на четири-пет метра във въздуха, преди да се превие надолу и да се разпадне на ситни пръски. Странно, но той се усети залян от чувство за поражение и потиснатост като от някаква особена тъма.

Мислите му се върнаха към онзи момент в килията, когато беше направил внезапния пробив, повлякъл след себе си онова обгърнало го мигом разбиране на всички свързани с расата неща. Тогава цялостната картина се беше оказала прекалено огромна, за да я схване изведнъж, а и досега той все още не беше в състояние да го направи. През последните седмици Хал беше изследвал същността на това разбиране секция по секция — така, както би могъл да изследва някоя гигантска картина, нарисувана върху хоризонтална повърхност, която е прекалено голяма, за да може да я види изцяло откъдето и да било. С напредъка на изследването той бе израснал на височина в познанията си, така че обхващаше с погледа си все по-обширна площ от едно и също място. Дори сега обаче Хал все още не бе започнал да схваща отделните очертания в картината като едно цяло.

Затова пък, той я чувстваше като едно цяло. Съзнаваше нейната всеобхватност, живата същност на великото човешко творение, което той сега внимателно разглеждаше част по част.

За него вече изглеждаше почти невероятно, че съществуването на това, което тъй ясно съзнаваше в цялата му необятност, не е също тъй поразително ясно за всеки друг и преди всичко за ония търсачи на разбиране като Амид и останалите четирима горе на балкона. Как тъй екзотиците през всичките си три столетия на своето съществуване никога не бяха направили специално проучване на този велик и мощен еднопосочен прогрес на расата, който беше резултат от взаимодействията на всеки човешки индивид с неговите събратя по безкрайния път на времето?

Не те го бяха направили, разбира се, каза си Хал. Точно в това би трябвало да се превърне онтогенетиката. Само че тя очевидно не бе достигнала своята цел. Защо?

Защото — и отговорът бавно изникна у него от това ново усещане за същината на това, което той сега търсеше и се опитваше да проумее — онтогенетиката още от самото начало е била осакатена от предположението, че нейният окончателен отговор ще бъде онова, което екзотиците желаят като крайна цел.

У него се зароди чувство за потиснатост — едно усещане и емоция, с каквито се беше сблъсквал и по-рано. То нарастваше бавно, без драматизъм, но непреодолимо. Единствените хора, на които беше разчитал, бяха екзотиците — облечени в цветовете и перспективата и разбирането, които бе открил в Уолтър Наставника. Сега най-накрая Хал се бе видял принуден да се усъмни дали те изобщо притежават тия качества; а усъмнявайки се за пръв път в тях, в крайна сметка, се беше усъмнил и в себе си. Кой беше той, та да си въобразява, че цели светове, пълни с мъже и жени, трябва да го слушат? Задачата, с която така уверено се беше нагърбил в килията, сега се извисяваше пред него — прекалено огромна за всеки отделно взет човек, дори когато той е улеснен във всяко отношение. Хал разполагаше с малко повече от двадесет години жизнен опит, от които да черпи. Беше сам — дори Амид стоеше от другата страна на бариерата, която го разделяше от всички останали.

Депресията, която чувстваше, се разпростря, за да го изпълни и да се настани на мястото на увереността, която досега бе съставлявала толкова голяма част от неговата природа. В основата й беше залегнала мрачната логика на Блейс, сега подкрепена от глухите уши, на които току-що бе говорил. Фонтанът пееше, а той се потопи в борба с този нов враг. Времето минаваше и Хал леко се стресна, когато усети, че Амид отново е застанал до лакътя му.

Хал се надигна на крака.

— Не — каза Амид, — няма нужда да се връщаш. Аз мога да ти кажа какво се реши.

Хал го изгледа внимателно за секунда.

— Да? — подпита.

— Опасявам се, че ние не можем да вървим слепешката с теб — отвърна Амид. — Не вярвам обаче, че има някаква причина да не ти кажа, че аз излагах аргументи в твоя полза, доколкото бях способен — както направи и Падма. И Чейвис.

— Това прави трима от пет — отбеляза Хал. — Мнозинство в моя полза?

— В подобна ситуация е нужно нещо повече от просто мнозинство — обясни Амид. — Съществува един елемент на съмнение и най-накрая всички трябваше да се съобразим с това.

— Накратко казано, вие сте приключили с решение срещу мен?

— Падма се самоизключи от решението — Амид вдигна очи към него и на лицето на дребничкия човек не се четеше никакво оправдание. — Съжалявам, че трябва да те оставя разочарован.

— Не съм разочарован — уморено отвърна Хал. — Мисля, че аз го очаквах.

— Това, което ако пожелаеш, все още е открито като възможност пред теб — рече Амид, — е да станеш наш представител на Дорсай. Ти трябва да отидеш при дорсаите с нашето послание така, както ние ти го разтълкувахме. Вероятно е по-добре да приемеш възможността, дори ако не си съгласен с нея. Най-малкото ще правиш нещо за това да се справим с Другите.

— О, ще го направя — каза Хал. — Ще отида.

Амид го изгледа малко странно.

— Не очаквах, че ще се съгласиш толкова лесно — подхвърли той.

— Както ти сам каза — отговори Хал, — аз ще се занимавам с проблема с Другите, макар и не по начина, по който възнамерявах да го сторя.

Той изведнъж се усети, че се усмихва сдържано. Спря се с известна мъка.

— Изненадан съм — промълви Амид. Очите му не се бяха откъснали и за миг от лицето на Хал. — Просто така?

— Може би при едно условие — каза Хал. — След като замина, би ли напомнил на Нони и останалите, че според собствената им преценка силите, които действат сега, не са нещо, което бих могъл да контролирам, и че те самите са ми казали, че времето е ограничено?

— Добре — съгласи се Амид. Той като че ли беше на границата да каже още нещо, но очевидно промени решението си и се извърна встрани.

— Ела с мен — каза възрастният човек. — Ще ти помогна да се подготвиш и да тръгнеш по своя път.