Гордън Диксън
Световете на хаоса (28)

Двадесет и седма глава

Най-накрая Хал престана да говори и зачака някаква реакция. Този път обаче мълчанието на неговите слушатели се проточи. Сега те гледаха плота на масата отпред, стената или прозореца срещу тях и всъщност във всяка друга посока, само не към него или един към друг.

— Това е всичко, което имах да ви кажа — заяви той окончателно.

Сега очите им се насочиха към него. Мириам Сонхай въздъхна.

— Тая картина, дето ни я нарисува току-що, не е приятна за гледане — каза тя. — Смятам, че ще ми трябва известно време да я премисля.

Около масата замърмориха в знак на съгласие. Смъртно бледият мъж обаче стана на крака.

— Аз нямам нужда да я премислям — заяви той, като гледаше право в Хал. — Ти отговори на всички въпроси, които бих задал. Убеди ме. Само че единственият отговор, с който разполагаш, не е за мен.

И той огледа за момент масата.

— Вие ме познавате — продължи старецът. — За моите хора аз ще направя всичко, което е нужно. Само че Дорсай, такъв какъвто е сега, е това, заради което съм живял и заради което съм се борил цял живот. Не мога да се променя сега. Не искам да взема никакво участие в това да накараме Дорсай и неговите хора да се променят. Вие останалите можете да изминете този нов път, за който току-що чухме всичко, само че ще го направите без мен.

Той се обърна и тръгна към вратата. Двама мъже и една жена също бутнаха столовете си назад и станаха. Ке Гок понечи да стане, но сетне отново тежко седна. На вратата бледият човек спря и се извърна за момент.

— Съжалявам — каза той на Хал.

Сетне изчезна и другите трима го последваха.

— Доколкото разбирам — каза Хал в настъпилото мълчание, — повечето от вас искат също като Мириам Сонхай да размислят на това, което казах. Ако някой от вас пожелае да разговаря допълнително с мен, аз мога да изчакам на Дорсай още една седмица. После, както ви казах, ще замина за Последната Енциклопедия.

— Той ще остане във Фал Морган — каза Аманда.

Срещата приключи.

Хал мислеше, че сега ще се отправи към Фал Морган, но вместо това намери всекидневната наполовина пълна с петнайсетина от Сивите капитани, които искаха още да разговарят за начина, по който той виждаше ситуацията. Изненадващо, но Ке Гок също беше сред тях.

От онова, което те му съобщиха, Хал научи, че те самите вярваха в идеята, че историческата ситуация е такава, каквато я беше обрисувал Хал. Не непременно, че го е казал той или в плана, който евентуално щеше да разработи, за да се справят с нея. Той откри, че след неувереността и тайните на екзотиците бе истинско удоволствие за ума да обсъжда нещата с дорсаите. Това бяха хора, привикнали да разделят проблемите на части и да се справят с тях, част по част или пък наведнъж; и явно те го приеха като човек, който работи по същия начин.

Същевременно Хал се чувстваше неспокоен, съзнавайки, че говорейки неофициално с тях в голямата всекидневна, сега има една разлика. В трапезарията за известно време той беше почувствал, че носи на раменете си плащ, изтъкан от такава сигурност, че дори не му беше нужно да мисли за използваните думи. Те просто му идваха на езика поради очевидността на онова, което хората желаеха да разберат. Сега във всекидневната, пред една аудитория, която вече беше наполовина убедена, онази блестяща като диамант яснота и убеденост отново беше изчезнала. Собствената му обичайна способност за изказ все още беше предостатъчна за случая, обаче разликата от онова, от което за кратко беше черпил с пълни шепи в трапезарията, беше разтърсваща. Той си обеща веднага, щом намери време да проучи паметта си и да открие какво беше онова, което толкова го бе променило тогава.

В крайна сметка пет часа по-късно двамата с Аманда яздеха обратно в ранната вечер към Фал Морган.

— Какви бяха тези основателни причини, за които според Рурке ди Фачино си намекнала? — запита я той, когато заедно с конете си се скриха от Греймхаус.

— Казах им, че съм убедена, че ти имаш много по-силни връзки с Дорсай, отколкото може да изглежда при тази ситуация.

Няколко секунди Хал размишлява над този отговор, докато конете им вървяха един до друг.

— И какво казваше на ония, които са те питали какви са тези връзки?

— Казвах им, че имам усещането, че тези връзки съществуват — както яздеше, тя обърна глава към него и го погледна право в очите. — Казвах им, че могат да приемат думите ми на доверие и да пристигнат или пък ако се усъмнят да не дойдат.

— Но повечето са дошли… — той се вторачи в нея. — Много съм ти задължен. Само че бих искал да зная повече за това твое усещане, доколкото то се отнася за мен. Можеш ли да ми разкажеш за него?

Аманда отново погледна встрани, нейде над ушите на своя кон.

— Мога — рече. — Само че в този случай не мисля, че ще го направя.

Двамата яздиха мълчаливо още няколко секунди.

— Разбира се — каза Хал. — Прости ми.

Тя дръпна юздите и спря коня си толкова рязко, че той отметна глава от натиска на юздата. Хал също спря и като обърна, видя, че очите й хвърлят мълнии.

— Защо ме питаш? — рече тя. — Сам знаеш какво ти се случи в Греймхаус!

За секунда той я изгледа изпитателно.

— Да — потвърди най-накрая. — Зная. Само че ти откъде знаеш?

— Аз те намерих там — отговори тя, — и знаех, че нещо подобно ще се случи.

— Защо? — запита Хал. — Защо трябва да очакваш да ми се случи нещо в Греймхаус?

— Заради това, което видях у теб при първата ти вечер тук — гласът й беше предизвикателен. — Май не си спомняш, нали? Помниш ли поне, че ми каза, че си усещал някаква идентичност с Донал, — защото неговото семейство и преподавателите му в Академията винаги са го смятали за толкова странно момче?

Ехото от собствените му думи прозвуча в паметта му.

— Мисля, че да — каза той.

— И откъде знаеше това за него?

— Вероятно от Малачи — отвърна Хал. — Малачи трябва да ми е разправял. Ти самата каза, че той вероятно е взимал участие в договорите, които Греймови са сключвали.

— Малачи Насуно — заяви тя, — никога не би научил подобно нещо. Греймови никога не говореха един за друг пред хората извън семейството. Те не говореха един за друг дори пред Морганови. И никой преподавател в Академията не би обсъждал някой студент с когото и да било, освен с друг преподавател или с родителите на студента.

Хал седеше на коня си и мълчеше. Нямаше какво да каже.

— Е! — рече настоятелно тя най-накрая. — Какво те е карало да мислиш, че Донал е изолиран? Откъде ти хрумна идеята, че неговите преподаватели са говорели за него като за странно момче? Да не би да се каниш да ми обясниш, че си си го измислил?

Хал все още не намираше у себе си никакъв отговор. Аманда отново подкара коня си. Той автоматично смуши своя, за да я последва, и двамата отново продължиха един до друг.

След малко Хал заговори — не толкова на нея, колкото на целия свят, като междувременно бе вперил поглед в пътя, по който двамата яздеха заедно.

— Не — заяви спокойно Хал, — може да е всичко друго, обаче не съм си го измислил.

Двамата продължиха нататък. Умът на Хал изведнъж така се изпълни с мисли, че направо го заслепи, а Аманда не прекъсна тези мисли. Когато стигнаха до вратата на конюшнята във Фал Морган и слязоха от конете, тя пое юздите от неговата длан.

— Аз ще се погрижа за конете — каза Аманда. — Иди и попремисли за малко нещата насаме.

Хал влезе в къщата. Но вместо да продължи по коридора към усамотението на своята спалня, усети, че свърва към всекидневната. Когато влезе там, осветлението се включи автоматично и ярката светлина блъсна по нервите му. Хал махна с ръка пред най-близкия сензор и изключи лампите. Всекидневната остана в полумрак, осветявана единствено от коридора към кухнята, откъдето беше дошъл. Тъмнината му действаше успокояващо. Хал влезе във всекидневната и се отпусна в едно кресло пред незапаленото огнище, загледан, без да вижда нищо, в подпалките и дървата, които чакаха вътре.

В него кипеше странна смес от чувства. Едната част от нея идваше от усещането за голямо облекчение и триумф, обаче другата се състоеше от такава черна тъга, каквато никога досега не бе изпитвал. Отново беше почувствал колко е откъснат от всички останали. Не го напускаше споменът за това как мъртвешки бледият мъж се беше извърнал на прага, за да му каже, че съжалява. Хал нямаше къде да избяга от разбирането за всичко, което този човек трябваше да изгуби. Всъщност той разбираше какво щяха да изгубят всички тия хора, ако го последват в борбата му срещу Другите. Само че те щяха да изгубят дори още повече, ако не се присъединяха към него. Тъй или иначе с него те щяха да изгубят много; и Хал не можеше да се скрие от факта, че нямаше никакъв начин да смекчи това, което се задаваше, само за да ги предпази от болката им.

Нейде в дълбините на своето съзнание той долови как се отвори и затвори кухненската врата, а после звука от стъпките на Аманда премина по коридора към всекидневната, влезе вътре и изведнъж спря.

— Хал? — от нейния променен, неуверен глас косъмчетата по врата му настръхнаха. — Това ти ли си… Хал?

Преди да осъзнае, че е помръднал, той се изправи, извърна се встрани и застана пред Аманда там, където тя бе опряла гръб на стената току до вратата.

Хал се извисяваше над нея. Никога преди това не бе усещал така своя ръст по отношение на нейния; стори му се, че тъй, както се беше прислонила до стената, тя се бе свила и е станала по-дребна. Само че не можеше да види нищо, което би могло да я ужаси. Бяха сами. Лицата им се гледаха в полумрака от няколко инча разстояние и сърцето му се сви, щом видя колко е уплашена.

Той нежно улови раменете й и с потрес откри колко малки изглеждат костите и мускулите им обхванати и заключени по тоя начин в собствените му големи длани. Като не преставаше да я държи, той нежно плъзна длани по раменете й, отстъпи настрани и зад нея, като я подбутна от стената към едно от креслата срещу незапаленото огнище.

— Не! — рече Аманда, притваряйки очи, докато се пресегна към креслото, отдръпна се от него и седна. Хал се отпусна в едно полуобърнато към нея кресло и се взря. Очите му, вече привикнали към полумрака, забелязаха колко е бледо нейното лице.

— Всичко е наред… — прошепна тя след доста време с останал без дъх глас. После отвори очи и продължи малко сковано: — Беше само за момент. Мислех си, че е естествено да отидеш да поразмишляваш в твоята стая. В последните години той отслабна, но косата му остана черна, също като твоята. Той… понякога забравяше да запали огъня и имаше навик да седи така, леко превит напред. Беше просто шок, нищо повече.

Хал я изгледа.

— Йън — рече той. — Имаш предвид… Йън.

И от всичките му чувства към нея избликна внезапно разбиране.

— Ти си го обичала — Хал не можеше да откъсне очи от лицето й дори с най-голямо усилие на волята. — На неговата възраст?

— На всяка възраст — каза тя. — Всички жени обичаха Йън.

Някакъв тъп нож започна бавно да реже и кълца вътрешностите му. Онуй ответно чувство към него самия, което Хал вярваше, че беше доловил у Аманда, всичко, което си бе въобразил, че е разбрал — те бяха погрешни до едно. Бил е само сурогат на един мъртъв от години мъж — мъж, който е бил достатъчно стар, дори да й бъде прадядо.

— Когато той умря, аз бях на шестнайсет — поясни тя.

… и тогава Хал разбра. Да обича и да не бъде в състояние да притежава тази обич, докато е израствала, трябва да е било достатъчно тежко. А да обича и наблюдава как той умира, ще да е било непоносимо. Ужасният пожар от собствената му загуба вътре в него беше потушен от прилива на обич към нея и от неистовото желание да я утеши. Той протегна ръка към нея и понечи да се изправи.

— Не — бърже рече тя. — Не! Не!

Хал отпусна ръка и болката се върна. Разбира се, че тя не би желала да бъде докосвана от него — особено сега. Би трябвало да се сети.

Няколко минути седяха мълчаливо, като Хал не гледаше към нея. После той стана почти механично и запали огъня. Щом топлината и светлината от малките червени пламъчета, които се раздвижиха и умножиха между цепениците, набраха сила и промениха въздуха в стаята, Хал се осмели да я погледне пак. Забеляза, че лицето й е взело да си възвръща цвета, ала в чертите й все още личеше някаква вдървеност от остатъчното действие на шока. Тя седеше, положила ръце върху подлакътниците на креслото, опънала гръбнак по облегалката му.

— Добре се справи днес — каза Аманда.

— По-добре, отколкото се надявах — отвърна той.

— Не просто по-добре. Ти се справи много, много добре — настоя тя. — Нали ти казах, че ако привлечеш над седемдесет процента от тях, това ще е победа. Ти загуби само четирима от тридесет и един човека, а дори и тях всъщност не си ги загубил. Ти просто ги убеди прекалено добре и те си тръгнаха точно затова.

— Предполагам — рече Хал. За секунда част от предишното му усещане за облекчение и триумф се върнаха. — Само че отначало бях започнал да ги губя. А после Рурке ди Фачино ми зададе онзи въпрос, който сякаш дръпна спусъка на туй, което исках да им кажа. Ти забеляза ли?

— Забелязах — каза Аманда.

Късият й отговор не го насърчи да се разприказва за взрива от компетентност, който го беше връхлетял така внезапно по време на срещата. Хал се извърна да разръчка огъня, а когато отново погледна към Аманда, тя се беше изправила на крака.

— По-добре да приготвя нещо да хапнем — каза тя, а когато той понечи да стане, тя го отпрати: — Не. Ти стой тук. Аз ще донеса храната.

Бърже прекоси всекидневната, отиде до масата с напитките, наля в чаша малко от тъмното уиски и му го занесе.

— Стой си така и се отпусни — рече. — Всичко е както трябва. Ще звънна в Омалу и ще видя дали има някой кораб, който да може да те откара на Последната Енциклопедия.

Той се усмихна, пое чашата и отпи малко. Аманда му се усмихна в отговор, обърна се и излезе от всекидневната. Хал остави чашата на масата до себе си.

Сега нямаше никакво желание да пие. Тя обаче щеше да забележи, ако той не изпиеше поне мъничко. Насили се малко по малко да преглътне част от течността и почти беше успял, когато Аманда се върна с две покрити чинии върху един поднос, който постави на масичката между неговото кресло и креслото, на което тя самата беше седяла преди това. Подносът се раздели и стана на два подноса. Тя му подаде единия, на който лежаха приборите и една от покритите чинии.

— Благодаря — каза Хал и махна похлупака. — Добре мирише.

— Има един въпрос, по който ще се наложи да помислиш, — каза тя, като също махна похлупака от своята чиния. — Обадих се в космопорта в Омалу. Има един кораб, който заминава за Фрайланд, откъдето можеш да се прехвърлиш на един друг за Земята. Корабът потегля утре по пладне. Ако не го хванеш, следващият може да се окаже след три седмици или дори повече. В космодрума не са сигурни. Във всеки случай ще минат поне три седмици. Още ли искаш да дадеш на хората една седмица?

— Ще помисля — отговори Хал, като сложи вилицата си на масата. Аманда го погледна с лице, на което той разчете единствено загрижеността на домакинята към госта. — Права си. Вероятно ще е по-добре да хвана утрешния полет.

— Много лошо — каза тя. — Ако можеше да останеш още седмица, някои от хората, с които се запозна вчера, щяха да имат възможност пак да говорят с тебе. Едно време човек можеше да си намери транспорт от Омалу за който и да било от останалите тринайсет свята едва ли не за другата сутрин. Днес обаче вече не е така.

— Както казваш, много лошо — потвърди Хал. — Но ще е по-добре да хвана кораба, за който зная кога потегля.

— Да. Вероятно си прав — Аманда сведе поглед към чинията си и усърдно започна да яде. — Естествено, надявам се имаш достатъчно междузвездни кредити за пътуването?

— О, да — отговори той, гледайки към челото й. — С това нямам проблеми.

Нахраниха се. Въпреки подновилото се усещане за празнота отвътре, апетитът му не го изостави, а сънотворното въздействие на солидната порция храна след напрежението през деня приглуши емоциите му и го накара да осъзнае колко е изморен. Двамата поговориха за плановете за утрешния ден.

— Мисля, че някои от хората, който бяха тук днес, може да пожелаят да поговорят с теб за последно — каза Аманда. — Ще позвъня тук-там да разбера. Ако не възразяваш, бихме могли да отидем на космодрума по-рано и да разговаряме в тамошния ресторант.

— Разбира се, че не възразявам — отговори той. — Само че може би е редно аз да им позвъня?

— Не — възпротиви се тя. — Иди да поспиш. С тия работи, които имам да върша, ще бъда на крак още няколко часа.

— Добре — съгласи се Хал. — Благодаря ти.

— За нищо.

Малко след това Хал си легна и от мрака в стаята най-накрая избяга в пещерата на съня.

Спа тежко. Събуди го Аманда, която му се обади по вътрешната телефонна инсталация, и той надигна глава от възглавницата, за да види лицето й на екрана.

— Закуска след двадесет минути — съобщи тя. — По-добре да тръгваме.

— Добре — измърмори той полубуден.

Когато Хал влезе в кухнята и седна на масата, тя беше огряна от първата светлина на утрото. Гъстата супа и къшеите кафяв хляб вече го очакваха. Аманда седна на масата заедно с него.

— Как искаш да пътуваш до Омалу? — попита тя. Хал преглътна един залък.

— Има ли избор?

— Има два начина — обясни Аманда. — Ако някой от окръга отива днес в Омалу, можем да се качим на стоп; или ако никой няма да пътува, което е по-вероятно, можем да ти поръчаме транспорт от Омалу. И в двата случая ще трябва да си платиш превоза на човека, с когото ще пътуваме. Аз няма да плащам. Разбира се, аз мога да те закарам. Заради работата, която върша, аз разполагам със собствена совалка.

Хал намръщи вежди. Това, което му беше казала току-що, някак висеше във въздуха.

— В който случай няма да ми се наложи да плащам — каза бавно той. — Само че Дорсай може да използва всички междузвездни кредити, които би могъл да получи от мен, нали така?

— Така е — отвърна Аманда. — Стига да можеш да си го позволиш.

— Разбира се — каза Хал. — Само ми кажи колко би трябвало да ти платя за пътуването.

— Ще го пресметнем според изразходваното гориво — и тя стана на крака. — Сега ще отида да извадя совалката. Ти си довърши яденето и събери всичко, което трябва да вземеш със себе си. После ела долу и ще ме намериш оттатък конюшнята.

Нямаше за събиране нищо, което да му трябва особено, освен ония вещи, които беше донесъл при пристигането си. Важното, което отнасяше от Дорсай и особено от Фал Морган и Форали, беше нематериално и бе вътре в него. Двамата излетяха в същото почти безоблачно небе, което красеше целия му престой тук.

… час по-късно се спуснаха през плътната облачна покривка над Омалу.

От облаците валеше дъжд — не силно, но равномерно. Кацнаха на пистата за планетни полети, която беше разположена от едната страна на терминала, а на противоположната страна се намираше пистата за космическите кораби. После хукнаха заедно под дъжда към страничната врата на сградата.

Когато влязоха в ресторанта на втория етаж, екранът със списъка на резервациите показваше, че Сивите капитани са в Четвъртото сепаре. Аманда поведе Хал през откритата централна площ за хранене към отделните помещения зад нея. Четвъртото сепаре се оказа помещение, което беше достатъчно просторно да побере ония близо четиридесет човека, които вече седяха зад квадратните зелени маси. Трите стени на заличката бяха от боядисани в бяло бетонни стени, докато четвъртата представляваше огромен прозорец, през който се виждаше пороят, леещ се над планетната писта. По доста от масите имаше разпръснати тежки бели чаши за кафе.

— Имаш почти два часа — каза Аманда. — Ела. Дошли са поне една дузина души, с които още не си се срещал.

И тя го поведе напред, за да го представи. Излезе, че двама от четиримата, които предишния ден си бяха излезли от Греймхаус, жената и единият от мъжете се бяха върнала, а заедно с тях бяха пристигнали и Сиви капитани, които или не бяха поканени, или не бяха имали възможност да присъстват на първата среща. След като Аманда представи Хал, той седна на един поотдалечен от масите стол с лице към полукръга от хора и започна да отговаря на въпросите. След малко повече от час обаче той поиска да прекъснат.

— Не мисля, че така бележим особен прогрес — им каза Хал. — В основата си нещата, за които ме питате, изискват конкретни отговори. А точно това няма смисъл да правя, просто защото аз самият все още не съм стигнал до тях. Както вече ви казах няколко пъти, аз нямам конкретен план. Точно затова отивам да го разработя на Последната Енциклопедия. Всичко, което мога сега да направя за вас, вече съм го направил. Аз мога да ви посоча какво е положението и да ви оставя да се ориентирате в него сами, докато не се сдобия с повече информация.

— Не целя да те обидя, Хал Мейн — каза Рурке ди Фачино. Той седеше в центъра на полукръга и изглеждаше дребничък и наконтен, а голямата подплатена яка на пътешественическото му яке беше широко разтворена заради топлината в помещението. — Ти обаче събуди между нас един демон и сега изглежда отказваш да ни подадеш ръка, за да го повалим.

За момент на Хал му се стори, че онази увереност, която го беше обзела в трапезарията, се размърда и заплаши отново да го овладее. После тя отстъпи и Хал запази сигурния си контрол върху своето търпение.

— Ще повторя какво вече казах — заяви той. — Аз само ви показах ситуацията такава, каквато е; и това беше нещо, което всъщност вие вече знаехте. Всички вие ясно дадохте да се разбере, че не ми обещавате нищо повече от това да обмислите казаното от мен. От моя страна аз също не мога да ви обещая повече от онова, което вече ви обещах.

— Поне ни дай — обади се Ке Гок, — някаква идея какво да очакваме, някаква идея за посоката, в която си тръгнал. Дай ни нещо, за което да можем да се заловим.

— Добре — съгласи се Хал. — Тогава нека го формулирам така. Ще бъдете ли всички вие готови да тръгнете срещу Другите, ако ви се предложи възможност да го направите под формата на обикновени военни действия?

Последва общ хор на съгласие.

— Добре тогава — уморено каза Хал. — Доколкото мога сега да кажа нещо по този въпрос, точно това ще се опитам да ви предложа. В това е силата ви и е съвсем разумно да работим с нея.

— В този момент — рече Аманда, като се изправи на крака, — аз смятам да отведа Хал Мейн. Той трябва да отиде право на кораба си. Ония от вас, които искат да му кажат сбогом, нека му го кажат сега.

За изненада на Хал всички се стълпиха около него. Чак когато най-накрая Аманда го измъкна от тълпата и заслизаха по старомодното стълбище към първия етаж, той се сети да погледне часовника си.

— Имахме още десет минути — отбеляза той.

— Исках да поговоря с теб насаме — заяви Аманда. — Мини оттук.

На долната площадка на стълбището тя го поведе към една малка чакалня, в отсрещната стена на която имаше врата. Аманда тръгна към вратата, отвори я и двама излязоха на пистата за космически кораби.

Вратата зад тях се затвори, засмукана от разликата във въздушното налягане над пистата и в терминала. Сега, когато излитането беше наближило, бяха включили контрола над времето. Облачната покривка беше плътна, но под въздействието на контрола на времето облаците над главите им се бяха огънали нагоре като купол и сивите плющящи завеси на дъжда обгръщаха трите открити страни на пистата. Тук отвън въздухът изглеждаше влажен и тежък, с онова особено затишие, което се получаваше при изкуствено поддържана атмосфера. Увеличеното налягане и затишието взети заедно създаваха впечатлението, че двамата са попаднали в някакъв мехур извън обикновеното време и пространство. На осемдесетина метра от тях на пистата лежеше по цялата си дължина космическият кораб от Фрайланд — огромен и блестящ като огледало. На полираната му обшивка се виждаха отраженията на терминала, облаците и дъжда наоколо, а от пълния с товари трюм излизаха последните валма обеззаразяващ газ.

Аманда се обърна и тръгна на изток покрай лишената от прозорци фасада на терминала, чиято долна част беше накъсана единствено от също така лишените от остъкляване самозатварящи се врати, както вратата, през която бяха излезли на пистата. Хал я настигна и закрачи до нея.

— Сигурно съзнаваш — започна тя, — че си бил тук само осем дни.

Тя вървеше, вперила очи в завесата от дъжд в края на пистата, намираща се на двеста метра пред тях.

— Да — отговори той. — Не беше дълго.

— Не е лесно да започнеш да разбираш някой друг за осем дни — или, ако е там въпросът, за осем седмици или за осем месеца — продължи Аманда. За миг тя погледна косо към него, а сетне отново насочи вниманието си към дъжда в края на пистата. — Ако двама души идват от различни култури, те могат да използват едни и същи думи, а да имат предвид две различни неща; и ако техните съображения да правят това, което правят, останат неразбрани, тогава единият от тях може, без да е възнамерявал, напълно да подведе другия.

— Да — съгласи се Хал. — Зная.

— Аз знам, че ти си бил отгледан от дорсай — рече тя. — Само че това не е същото като да бъдеш роден тук. А дори и да си роден тук, пак можеш да сбъркаш с някой човек от друго домакинство. Ти не познаваш, и за осем дни не би могъл да опознаеш Морганови. Или Амандите. Или мен.

— Всичко е наред — каза Хал. — Мисля, че знам какво се опитваш да ми кажеш. Разбирам. Аз просто изглеждам като Йън.

Аманда спря, обърна се и го зяпна. По принуда той също спря и двамата застанаха лице срещу лице.

— Йън? — запита тя.

— Нали това открих снощи? — запита Хал. — Че на стари години той е изглеждал като мен; а ти си го обичала.

— Ох! — рече тя и извърна очи от него към дъжда. — Само не и това!

— И това? — той се ококори към нея.

— Разбира се, че обичах Йън — каза Аманда. — Нямаше как да не го обичам. Само че след като той умря, аз пораснах.

Тя млъкна рязко. Сетне подхвана отново.

— Опитах се да ти помогна да разбереш. Не ме ли слушаше, когато ти разправях за първата и за втората Аманда? Не можа ли да чуеш какво ти казвах?

— Не — отвърна Хал, — като ме питаш сега, си давам сметка, че не съм те чул. Не съм схванал, че се опитваш да ми кажеш нещо.

От гърлото й излезе слаб, рязък звук и няколко секунди тя продължи да крачи към дъжда, без да каже нищо. Хал мълчаливо вървеше до нея.

— Съжалявам — рече по-меко Аманда след малко. — Грешката е моя. Аз бях тази, която се опитваше да обясни. Ако не си ме разбрал, отговорността за това е моя. Разказах ти за другите две Аманди, като се надявах, че ще разбереш за мен.

— Какво е трябвало да разбера? — запита той.

— Какво представлявам аз — какво представляваме и трите. Първата Аманда е имала трима съпрузи, но всъщност даже ако включим и Джими, първия й син, който е бил специален случай, онова, за което е живяла, са били нейното семейство и народът като цяло. Тя е била един галопиращ защитник — Аманда въздъхна дълбоко, не преставайки да върви напред, с очи, втренчени в дъждовната завеса в края на пистата. — Втората Аманда е била наясно със себе си. Точно затова не е поискала да се омъжи за Кенси или Йън — особено за Йън, когато е обичала най-много. Отказала се е и от двамата, защото е знаела, че рано или късно ще дойде време да избира между онзи, когото е избрала и своите задължения към всички останали; а пък тя е знаела, че щом този момент настъпи, ще избере всички останали, а не мъжа си.

Тя направи още няколко крачки.

— И аз също съм една Аманда — рече. — Така че възнамерявам да бъда също тъй мъдра като втората Аманда и да спестя сърдечните страдания на себе си и на другите.

Двамата продължиха нататък.

— Разбирам — обади се най-накрая Хал.

— Радвам се, че разбираш — каза Аманда, без да го погледне.

— Ами-и… — рече след малко Хал. Усещаше се вдървен и всичко наоколо под купола, създаден около тях от контрола на времето, му се виждаше изкуствено и нереално. Погледна към космическия кораб. — Може би трябва да се качвам на борда.

Аманда спря и той спря заедно с нея. Тя се обърна към него и му подаде ръка. Хал се поколеба за част от секундата, а сетне я пое.

— Ще се върна — й каза той.

— Пази се — рече Аманда. Ръцете им все още бяха здраво стиснати. — На Другите няма да им е по вкуса онова, което правиш. Най-лесният начин да го спрат е да спрат теб.

— Свикнал съм с това — Хал стоеше и гледаше в очите й. — Бягам им повече от пет стандартни години, помниш ли?

Той й се усмихна. Аманда му се усмихна в отговор и двамата с усилие си пуснаха ръцете.

— Ще се върна — повтори Хал.

— О, върни се! — просълзи се Аманда. — Върни се жив и здрав!

— Ще го направя.

Той се обърна и се затича към кораба. Когато стигна до върха на стълбичката към пистата и поспря, за да подаде своите документи и пасавана на корабния офицер, току зад въздушния шлюз, Хал погледна назад и я видя, много мъничка от разстоянието, да продължава да стои малко оттатък източния край на сградата на терминала и да гледа към него, а далеч зад нея завесата на дъжда не спираше да пада.