Гордън Диксън
Световете на хаоса (26)

Двадесет и пета глава

Според седмичния календар на дорсаите следващият ден беше неделя. Аманда взе Хал със себе си при посещението на съседните чифлици, където имаше хора, предложили й да помагат във Форали по време на срещата със Сивите капитани.

Сред тях беше и имението на Дебине, където подозренията на Хал, че Аманда е доста по-различна от своята по-малката си сестра, се потвърдиха. Необходимо беше някой да стои във Форали от деня преди срещата до деня след нея, а други хора да помагат за храната и обслужването от мига, в който пристигнеха първите капитани. Както се предвиждаше, това трая двадесет и четири часа преди срещата, и горе-долу двадесет и четири часа след приключването й.

След обяда на връщане към Фал Морган Аманда поведе Хал по един леко отклоняващ се от пътя им маршрут, за да отидат до един наблюдателен пункт, който се намираше по-високо дори от Форали. Това беше една тревиста ивица, разположена върху плоска тераса, която с мъка щеше да побере дори Фал Морган. Слязоха от конете и Аманда измъкна от един от своите самари далекоглед.

— Сядай — каза му тя и сама се настани с кръстосани крака на тревата. Хал седна до нея и тя му подаде далекогледа.

— Погледни натам — протегна ръка Аманда, за да насочи вниманието му към една местност, разположена по-ниско и по-далеч от Греймхаус, чийто покрив, заедно с покривите на допълнителните сгради се виждаше може би на километър вляво от тях.

Хал вдигна далекогледа към очите си и намери мястото, което тя му беше посочила. То беше заобиколено от дървета тревна площ на няма и осемстотин метра под къщата.

— Виждам го — рече той. — Какво е това?

— Първоначалното място на Форали. Там беше къщата — отговори Аманда. — Форали отначало е бил построен тук от Ийчан Кан. Когато Клетус се оженил за дъщеря му Мелиса, изградил Греймхаус там, където го виждаш сега. След като Клетус победил Дау де Кастрис при опита му със силата на Старата Земя да установи контрол над всички нови светове и Мелиса отишла с Клетус в Греймхаус, възрастта на Ийчан Кан започнала да му личи. Това по-рано не било така и Мелиса го убедила да дойде при нея и Клетус в Греймхаус. Той се съгласил и година-две Форали стоял празен, но все още с всичко необходимо вътре. Изглежда Ийчан не можел да се реши какво да прави с него. Сетне една нощ къщата се запалила и изгоряла. Оттогава насам Греймхаус и Форали са едно и също нещо.

— Разбирам — рече Хал. Зеленото петно в ниското вероятно беше прекрасно място за къща, далеч по-защитено сред дърветата, отколкото беше кацналият на високото Греймхаус. Той свали далекогледа и обърна очи към Аманда.

— Бихме могли да отидем дотам — каза тя, — но там няма много за гледане, а и оттук всъщност можеш да получиш по-добра представа за това как е било едно време.

— Да — потвърди Хал и й върна далекогледа.

— Не. Задръж го още малко — каза Аманда. — Оттук можеш да видиш и Фал Морган — или поне част от покривите. Дърветата малко го затулват. Макар че сигурно се сещаш, че от Греймхаус пък изобщо не можеш да го видиш заради гората.

— Имаш право — той отново вдигна далекогледа към очите си и се взря. Сетне пак го свали, за да погледне нея. Изглежда Аманда смяташе, че той ще се заинтересува от всички тези приказки за първоначалния Форали и така нататък; макар Хал да не можеше да се отърве от усещането за някакво съображение, скрито зад тази очевидна причина тя да му разкаже всичко това и да му покаже първия Форали оттук.

— Когато Дау де Кастрис настъпил с войските си, за да превземе Дорсай по време, когато всичките му бойци били заминали, Клетус се върнал във Форали, в първата къща — каза Аманда. — Знаеше ли за това?

Хал кимна.

— Това е било съвсем в началото, нали? — отвърна той. — Преди близо сто и двайсет години, когато Земята е била разделена на Съюза и Коалицията? Нали Дау беше оня човек на Коалицията, който накарал двете правителства да обединят силите си под негово командване, така че той да може да завладее Новите светове? Зная за това. Клетус Греъм се противопоставил на Дау и тогава Дау уредил да се сключат договори, чрез които изтеглил всички обучени войници от Дорсай, и сетне нападнал планетата, за да я превземе; и хората, които били останали — дядовци, деца и майки, го спрели.

Той се захили.

— Все още има историци, които смятат, че Дау трябва да си е прерязал гърлото, тъй като не е смятал за възможно цивилни да победят елитни войски.

— Ти мислил ми си някога така? — запита Аманда.

— Не — Хал стана сериозен. — Но съм чувал за това от Малачи, когато бях много малък. Тогава ми се видя съвършено естествено, че са могли да го направят, тъй като това са били дорсай.

— Нищо не става единствено заради репутацията — заяви Аманда. — Всяка околия, тогава не сме имали кантони, е трябвало сама да реши как да се защитава. Клетус оставил само Арвид Джонсън и Бил Атайър заедно с шестима обучени мъже да организират отбраната…

Тя млъкна, приковала поглед в склоновете под тях. Хал я наблюдаваше, все още опитвайки се да проумее какво цели. Макар да беше седнала, тялото й стоеше така изправено, че никой мъж не би могъл да заеме същата поза, без да изглежда като глътнал бастун, а лицето й наподобяваше изсечен на сребърна монета профил.

— Аманда… — обади се внимателно Хал.

Тя като че ли не го чу и той се почувства някак недодялан, което го разколеба да настоява повече. Стоейки така до нея със своето далеч по-високо и по-едро, макар и изнемощяло тяло, отслабнало от преживяното през последните месеци, Хал се чувстваше като някаква тъмна птица, чиято плът и кръв са свързани неразривно със земята и която се е надвесила над същество, изтъкано от чист дух. Но докато той изчакваше, очите й загубиха отнесения си вид и Аманда се извърна към него.

— Какво има? — запита тя.

За миг Хал се зачуди дали не бива да избягва повторното споменаване на Отбраната на Дорсай, както я наричаха в учебниците по история.

— Просто си мислех колко много приличаш на онзи портрет в хола. Не беше ли това първата Аманда? Той спокойно би могъл да бъде и твой.

— И втората Аманда, и аз й приличаме — отвърна тя. — Понякога се случва.

— А дали е случайно, че портретът й е нарисуван, когато тя е била на твоята възраст сега?

— Не — Аманда поклати глава и се усмихна почти дяволито. — Не е тъй.

— Не е ли? — Хал се облещи в нея.

— Не — разсмя се Аманда. — Онзи портрет в хола е бил нарисуван по времето, когато тя е била доста по-възрастна, отколкото съм аз сега.

Той се начумери.

— Наистина — рече тя. — Ние, Морганови остаряваме много бавно. А тя е била съвсем специален случай.

— Не толкова специален, колкото си ти — заяви Хал. — Просто не би могла да бъде. Ти си крайният продукт на Дорсай. Тя е живяла още преди да почнат да се раждат хора като теб.

— Това не е вярно — бърже каза Аманда. — Тя е била дорсай, преди още да е имало дорсайски свят. Тя е била онзи материал, от който са създадени нашите хора и нашата култура.

— Откъде си толкова сигурна какво е представлявала тя преди близо два века?

— Откъде ли? — Аманда обърна глава към него и го изгледа особено. — Защото в много отношения аз съм тя.

Аманда не наблегна повече на последните няколко думи, ала те сякаш зазвънтяха в ушите му с необичайна отчетливост. Хал продължи да седи по същия начин, като се постара да не помръдне и да не промени изражението си, обаче вътрешно застана нащрек.

— Прераждане? — подхвърли той след малко.

— Не, не точно — отговори тя. — Нещо повече…, сякаш времето няма значение. Сякаш всичко това е едно и също: тя в началото на този наш свят, и аз сега…

Хал изведнъж ясно почувства, че съображенията й са излезли наяве, че Аманда му е съобщила, а може би и предупредила, за онова, заради което го беше довела тук.

— Имаш предвид сега, в самия му край? — предизвика я той.

— Не — тюркоазените й очи придобиха сивкав оттенък. Краят няма да настъпи, докато не умре и последният дорсай. Всъщност няма да настъпи дори тогава. Краят може да дойде единствено когато умре и последният човек, защото това, което ни прави дорсай, е нещо, което представлява част от всички хора; същата онази част, която първата Аманда е притежавала още при раждането си на Земята.

Нещо — може би част от облак пред бялата точка на слънцето — закри слънчевата светлина от очите му за част от секундата. Между всичко това, за което тя сега говореше — забравената къща във Форали, Отбраната на Дорсай и нея самата имаше някаква връзка, която все още му се изплъзваше.

— Ти много мислиш за нея — констатира Хал умислено. — Само че когато останалите светове говорят за вашия, те имат предвид Клетус Греймовците и Донал Греймовците.

— От Клетус насам, Греймови са наши съседи — отвърна тя. — Те заслужават това, което се мисли за тях. Само че първата Аманда е била тук преди който и да е от тях. Тя е основателката на нашия род. Тя е прочистила тия планини от безработните наемници, преди още да дойде Клетус, и точно тя — на деветдесет и три годишна възраст е отбранявала окръг Форали срещу войските на Дау де Кастрис, които се приземили тук, като си въобразявали, че няма да имат никакви проблеми с децата, жените, болните и старците — единствените хора, които били останали тук.

— Значи на нея са поверили отбраната на окръг Форали? — учуди се Хал. — Защо на нея? Тя някога била ли е войник?

— Не — отговори Аманда. — Но както ти казах, по време на Разбойническите години тя повела борбата за изгонване на разюздалите си наемници. След като успяла да направи това, както и още един куп други неща, само с помощта на цивилни граждани, останалите окръзи последвали примера й и на Дорсай се възцарила законността. Когато дошъл Дау де Кастрис, тя се оказала начело, защото въпреки възрастта си, била най-способна да командва този окръг.

— И как е успяла?

— Кое? Да прочисти окръга от разбойниците или да победи Де Кастрис?

— Не питам за разбойниците, макар че някой ден бих искал да науча и за това — отговори Хал. — Как е победила де Кастрис, когато всички тогавашни и сегашни експерти твърдят, че не е имало никакъв начин една сюрия жени-домакини, деца и стари хора да успеят да го сторят?

Погледът на Аманда се отклони нейде много встрани от него.

— В известен смисъл може да се каже, че войските са се победили сами. Чел ли си някога Клетусовата „Тактика на грешките“?

— Да — каза той. — Само че тогава бях твърде малък, за да я разбера добре.

— Това, което сме направили, го има вътре. Въпросът е бил да ги накараме да правят грешки, като прилагаме нашата сила срещу слабостите на нашествениците.

— Слабости? У първокласни войници?

Аманда го погледна отново. В очите й се бе появил сив оттенък.

— Те не са били така готови да умрат, както сме били ние!

— Готови да умрат? — той я изгледа внимателно. — Старците? Майките…

— И децата. Да!

Бронята на озаряващата я слънчева светлина като че ли придаде на думите й такава достоверност, каквато Хал никога не беше виждал у някой друг.

— Дорсай — поясни Аманда, — е основан от хора, които са били готови да платят с живота си в битките за други хора, за да купят свободата за своите домове. На бои са отивали не само мъжете. Онези у дома са имали същата представа за свободата и са били готови също да умрат за нея.

— Но просто така да си готов да умреш…

— Нали не си роден тук, не го разбираш — каза тя. — Работата е там, че ние сме били способни да вземаме по-сурови решения, отколкото изпратените да ни окупират войници. Преди нашествието Аманда и останалите от окръга, които били най-подходящи да вземат решения, седнали и обмислили много планове. Всеки от тези планове включвал жертви, а сред жертвите можели да попаднат и хората, които обмисляли плановете. Те избрали плана, който осигурявал на окръга най-голяма ефективност срещу врага с най-малък брой смъртни случаи, и след като го избрали, хората, които направили избора, били готови да попаднат сред онези, които трябвало да заплатят за успеха му. Войниците на нашественика не разполагали с подобен план, нито пък с подобно желание.

Хал поклати глава.

— Не го разбирам — отбеляза той. — Вероятно защото аз не съм дорсай.

За кратко Аманда го гледа като човек, който се чуди дали да каже нещо, а сетне премисля и се отказва.

— В такъв случай значи не разбираш първата Аманда? — отбеляза тя. — Мисля, че ако искаш да говориш пред Сивите капитани, ще ти се наложи да я разбереш.

Хал спокойно кимна.

— Как се е случило? — запита той. — Как е успяла тя — как са успели те да го направят? Трябва да знам.

— Добре — рече Аманда. — Ще ти разкажа.

И тя му разказа. Докато седеше на слънцето и я слушаше как говори за миналото, като за нещо лично преживяно от нея самата, Хал отново се сети как тя му беше заявила, че първата Аманда и тя са един и същ човек. Историята беше проста. Войските на Дау пристигнали и се разположили на лагер непосредствено до град Форали. Първата Аманда взела от техния командир разрешение в града да продължи някакъв производствен процес, който бил необходим за икономиката на окръга, а според плана този процес трябвало да насити атмосферата на града и околностите му с пари на никелов карбонил. Достатъчно било на един милион части въздух да има една част от тези пари, за да предизвикат те алергичен дерматит и необратим едем на белите дробове. Накратко казано — сигурна смърт.

Това, което приспало подозренията на нашествениците, докато не станало прекалено късно, бил фактът, че обитателите на град Форали също се разболявали и умирали като войниците. Дори когато най-накрая научили какво е станало, военните на Дау не можели да си представят, че хората от града са избрали да останат по домовете си и да измрат, само и само за да бъдат сигурни, че нашествениците ще умрат заедно с тях.

И накрая дошъл момент, когато Дау държал в плен Клетус във Форали, като на стража стояли здрави войници. Една групичка от въоръжени по-големи деца плюс осемте професионалисти, които Клетус оставил да организират отбраната, и Аманда преобърнали ситуацията. В крайна сметка деветдесет и три годишната Аманда пленила войниците, пазещи Форали, като ги заплашила, че ще взриви и тях, и себе си.

Колкото и разказът да беше завладяващ, вниманието на Хал не беше привлечено от самата история, а от начина, по който говореше Аманда — все едно, че тя самата е била там. Впечатлението му, че не успява да схване нещо, което тя се опитва да му каже зад завесата от думи, беше по-силно от всякога. У Хал се надигна гняв към самия него, загдето беше толкова невъзприемчив. Нямаше обаче какво да прави, освен да чака и да се надява на някоя дума, която изведнъж да му отвори очите за това, което Аманда имаше предвид.

Така че, Хал остана да седи под ярката слънчева светлина и изслуша не само историята за отбраната на окръг Форали, но и за смъртта на Кенси на Санта Мария; за това как втората Аманда, която обичала едновременно и Кенси, и Йън (Йън обаче повече) най-накрая решила да не се омъжва за никого. Въпреки това обаче дори когато наново яхнаха конете, Хал все още не знаеше какво Аманда иска да го накара да проумее. Докато я слушаше следобедът напредна, а когато отново влязоха в двора на Фал Морган, Фомалхо се беше спуснал наполовина към хоризонта.

— … а аз — повтори тя в края на разказа си, — съм отново първата и втората Аманда.

След туй двамата нямаха възможност да говорят макар и за малко, чак докато срещата не приключи. На следващия ден, в понеделник, Аманда предприе делово пътуване, във вторник беше заета извън Фал Морган, като ръководеше и помагаше при приготовленията на Греймхаус за срещата. Хал си остана във Фал Морган, като мислеше за истинското „аз“ на Аманда не по-малко, отколкото за това, което трябваше да каже, за да убеди Сивите капитани. Той изпитваше нещо като суеверие, което, колкото и да е странно, Аманда изглежда разбираше, и то го караше да не желае да се връща във Форали, докато не настъпи моментът за истинската среща.

Капитаните, които живееха най-далеч, започнаха да пристигат късно във вторник и бяха посрещнати в Греймхаус от Аманда и съседите, които й помагаха. До късно вечерта тя не се върна във Фал Морган и след като похапна набързо, остана да пийне във всекидневната с Хал само за няколко минути, преди да отиде да си легне.

— Как го каза тогава — че трябва да убедя повечето от ония, които ще дойдат? — запита я той, когато те се настаниха пред огъня. — Какво представлява като проценти „повечето“?

Тя отлепи очи от пламъците, които наблюдаваше, и се усмихна.

— Ако можеш да убедиш седемдесет процента от тия, които дойдат, ще си успял — поясни Аманда. — След като говорят с хората, които са били тук, ония, които не дойдат, ще реагират горе-долу в същото съотношение.

— Седемдесет процента — повтори като ехо Хал, докато бавно въртеше между дланите си ниската тежка чаша и съзерцаваше огъня през кафеникавата течност, от която почти не беше вкусил.

— Не очаквай чудеса — обади се гласът й и когато вдигна очи към нея, Хал видя, че Аманда го наблюдава. — Освен Клетус и може би Донал, докато той е бил жив, никой не е могъл да убеди всички. Седемдесетте процента ще ти осигурят това, което искаш. Трябва да си много щастлив, ако го постигнеш. Нали ти казах, тук всеки сам решава за себе си, а Сивите капитани са над всички останали.

Той кимна.

— Знаеш ли какво ще им кажеш? — попита Аманда след малко.

— Донякъде. Оная част, която включва посланието от екзотиците, — отговори Хал, галейки чашата с уиски между дланите си. — Колкото до останалото, то май не се поддава на планиране.

— Ако им кажеш онова, което каза на мен първата нощ, след като пристигна — увери го Аманда, — също ще се справиш.

Той я зяпна стреснато.

— Мислиш ли?

— Знам го — каза Аманда.

Хал продължи да я гледа изучаващо, опитвайки се да си припомни всичко, което й беше казал през оная първа нощ.

— Не съм сигурен дали си спомням точно какво съм ти казал — бавно отрони той.

— Ще се сетиш — рече му тя. Думите й сякаш останаха в ушите му. Аманда се изправи, държейки полупразната си чаша.

— Е, аз имам нужда от сън — заяви тя и го погледна за секунда. — Вероятно и ти също.

— Да — съгласи се Хал. — Само че мисля да поседя тук още малко. Аз ще се погрижа за огъня.

— Само погледни дали екранът затварящ огнището си е на мястото.

Аманда излезе. Хал поседя сам още двайсетина минути, после въздъхна, протегна ръка, за да махне над сензора на екрана, и се надигна. Екранът се плъзна и плътно прегради предната част на огнището. Лишено от пресен кислород, последното пламъче почти мигновено започна да чезне и угасна. Хал пресуши чашата си, отнесе я в кухнята и си легна. Срещата започваше чак в един часа след пладне във Форали. Половин час по-рано Хал и Аманда оседлаха конете и потеглиха от Фал Морган.

Той не беше настроен за разговор, а Аманда като че ли беше доволна да го остави да мълчи. Хал беше очаквал, че главата му ще зажужи от всевъзможни доводи, които би могъл да използва. Вместо това умът му се оттегли в някакво спокойствие, което беше съвършено далеч от ситуацията, към която наближаваше.

Хал беше достатъчно мъдър да го остави така. Изправи се в седлото и позволи на сетивата си да се заглавичкват със звуците, миризмите и гледките при ездата.

Когато стигнаха издигнатата площадка, до която беше изграден Греймхаус, видяха, че пред главната сграда са паркирани две дузини атмосферно-космически совалки, а докато слизаха от конете в корала до конюшнята, през отворения кухненски прозорец до тях долетя шум от къщата. Свалиха седлата и юздите от конете, пуснаха ги на свобода в корала и влязоха през предния вход.

Във всекидневната завариха само двама души, който разговаряха, седнали един до друг в две от тапицираните кресла. Единият от тях беше набита чернокожа жена с гърбав нос насред суровото лице, а другият — розоволик дребен мъж, като и двамата изглеждаха поне на по шестдесет години.

— Мириам Сонхай, — каза Аманда, — това е Хал Мейн. Рурке ди Фачино, Хал Мейн.

— Имам честта — промърмориха всички един на друг.

— Ще отида да повикам хората — добави ди Фачино, като се изправи на крака и тръгна към оная част на къщата, където бяха разположени кабинетът и спалните. Аманда остана с Хал.

— Значи ти си оня младеж — рече Мириам с глас, който проявяваше склонност да бумти.

— Да — отговори Хал.

— Сядай — рече тя. — Докато всички се съберат, ще мине известно време. Откъде си родом?

— От Земята, от Старата Земя — каза Хал, като се настани на опразненото от ди Фачино кресло.

— Кога я напусна? Разкажи ми за себе си — поиска жената и Хал започна да й разправя някои неща от собствената си история.

Само че хората, които влизаха по един, по двама в стаята, и необходимостта да се представят един на друг ги прекъсваха. Накратко казано, разговорът с Мириам Сонхай напълно замря и Хал установи, че стои в една стая, която бе пълна до пръсване.

— Всички сме тук, нали? — обади се един висок, смъртно блед мъж поне на осемдесет години, който притежаваше впечатляващ бас. — Защо не се преместим, за да седнем?

Всички се запътиха към трапезарията, като повлякоха и Хал. На вратата на трапезарията той за секунда леко се поколеба, но сетне му мина. Дългото помещение пред него вече не беше затъмнено и изпълнено с оная кехлибарена светлина, в която можеха да се разхождат призраци. Пердетата най-накрая бяха дръпнати и яростната бяла светлина на Фомалхо се отразяваше от сиво-бялата повърхност на стръмния склон зад къщата, изпращайки тъй силни лъчи през прозорците, че всичко вътре, живо или мъртво, изглеждаше като изсечено в безпощаден триизмерен солидограф. Хал влезе и видя, че Аманда стои до стола в челото на масата и му прави знак да тръгне напред.

Той тръгна и седна. Самата Аманда също седна на няколко стола встрани вдясно от него. Помещението зад нея беше пълно, а свободните столове бързо бяха заети. След минута не остана нито едно празно място и Хал откри, че гледа над полирания плот на масата към трийсет и няколко лица, които пък гледаха към него и чакаха той да заговори.