Гордън Диксън
Световете на хаоса (23)

Двадесет и втора глава

Сънят му беше мъртвешки — толкова тежък, че сам по себе си бе изтощителен. През нощта Хал се събуди веднъж, само за минута и остана да лежи в непознато легло в тъмната стая, чудейки се къде се намира. Щом се сети, отново пропадна като камък в съня си.

Когато се събуди повторно, стаята, в която лежеше, грееше от процеждащото се през тънките бели завеси утринно слънце. Смътно си спомняше как Аманда се беше извърнала със свещта в ръка, за да слезе долу в хола, и му беше казала, че прозорецът има два комплекта пердета, които трябва да придърпа — прозрачни и плътни. Очевидно той беше забравил да дръпне тежките външни завеси.

Това обаче нямаше значение. Хал стана и провеси голите си крака през ръба на леглото. Беше се пробудил и се чувстваше великолепно, като се изключи лекото замайване на главата, което правеше нещата наоколо някак отдалечени от него. В стаята, където се намираше, нямаше мивка. Той си спомни още нещо от думите на Аманда, нахлузи панталоните си и слезе в хола, откъдето друга врата го отведе в банята.

Петнадесет минути по-късно влезе измит, обръснат и облечен — в кухнята на Фал Морган. Аманда вече беше там; седеше на кръглата маса и разговаряше по телефона със сестра си. Хал придърпа един стол към масата, за да изчака края на разговора. Сестрата, която се виждаше на екрана високо на стената, имаше по-закръглено лице и по-скоро жълтеникава, отколкото бледоруса коса, но близкото родство между двете беше несъмнено. И тя като Аманда беше красива, ала онази енергия, която така ясно се виждаше у Аманда, отсъстваше у тази нова представителка на Морганови — или пък, както си помисли Хал, може би просто не си личеше толкова добре на видеотелефонния екран.

Само че вътрешният му усет отхвърляше последното обяснение. Енергичността на Аманда притежаваше уникално качество, тя беше нещо, което до този момент Хал не бе забелязвал у други хора. Нямаше никакви основания да предполага, че цялото й семейство притежава подобна енергичност.

Аманда обясняваше, че преди да пристигне както бе обещала, трябва да заведе Хал до Греймхаус. Тя приключи разговора, изключи видеотелефона и хвърли един поглед през масата към него.

— Тъкмо се канех да те събудя — рече тя. — Ще тръгнем веднага щом се нахраниш. Искаш ли да закусиш?

Хал се ухили.

— Не по-малко, отколкото излезе, че ми се е искало да вечерям — отвърна той. Апетитът му отново се беше върнал към нормалното.

— Добре — рече Аманда, изправяйки се на крака. — Стой тук. След минута съм готова.

След като Хал се нахрани, двамата яхнаха конете и потеглиха на сутрешната светлина на Фомалхо — сега блестяща точица на източното небе, която караше снежните склонове на планините под него да блестят като огледала. Беше хладно, ясно и тихо утро, като само от време на време се появяваше по някое облаче. Конете гризяха юздите си и танцуваха странично, докато не ги пуснаха в галоп към края на равното място, където стоеше Фал Морган. Към края на тази равна ивица обаче Аманда дръпна юздите на сивия си кон, за да го накара да тръгне ходом, и Хал последва примера й.

Претърколиха се през ръба и потеглиха надолу по обрасъл с вариформени иглолистни дървета и местни храсталаци стръмен склон. Голата земя между растенията беше камениста и само тук-там бе покрита с дребна растителност. Около десет минути яздиха по такива дерета и редуващи се голи склонове, докато излязоха сред високи полегати хълмове, покрити с кафявата съхнеща трева характерна за късната есен. Издадената тясна и дълга ивица земя, на която стоеше Греймхаус се беше сгушила на едно високо място сред хълмовете, така че не можеше да се види, докато не превалиха билото на хълма под нея.

Къщата беше изградена от тъмни греди и имаше два етажа, ала изглеждаше ниска в сравнение с дължината си, така че даваше вид сякаш се притиска към леката извивка на терена, където стоеше заедно с прилягащите към нея постройки. Само на дузина метра зад къщата земята изведнъж се надигаше в гол стръмен скат, устремен към планината над него. Изкачиха се с конете на издатината и приближиха чифлика отстрани. Докато яздеха към сградите, сутрешното слънце беше точно пред тях, а самият Греймхаус оставаше встрани от линията им на движение — обърнат на юг и към по-ниската хълмиста област, откъдето бяха пристигнали току-що.

— Не е така закътан като Фал Морган — отбеляза почти без да мисли Хал, като хвърли един поглед към къщата. Аманда обърна лице към него.

— Има си други предимства — каза тя. — Виж тук.

Тя дръпна юздите надясно и го поведе към края на издадената ивица земя. От ръба се виждаше ясно реката долу и град Форали.

— С един телескоп на покрива на тая къща — продължи Аманда, — можеш да наблюдаваш половината област. А тази височина зад нея задържа повечето от снега и вятъра, които иначе през зимата обикновено биха затрупали един чифлик, дето е разположен на открито толкова високо в планината. Клетус Греъм е знаел какво върши, когато го е изградил, въпреки че е смятал себе си не за войник, а за учен.

Тя извърна коня си от ръба и го насочи към къщата. Хал яздеше до нея. На предния вход двамата слязоха от конете и пуснаха юздите им. Конете наведоха глави и защипаха тревата от ливадата отпред.

Аманда тръгна към предната врата и постави палец върху сензора на ключалката. Широката и тежка тъмна врата се отвори. Аманда поведе Хал към един квадратен вестибюл със сума ти закачалки по стените, като на някои все още висяха пуловери и якета. Точно пред тях един дъговиден отвор водеше към нещо като салон или, както Аманда беше нарекла съответстващото помещение във Фал Морган — всекидневна.

Къщата изглеждаше спокойна и празна, но не безжизнена. Аманда се обърна към Хал:

— Сега ще те оставя — рече тя. — Ще се върна или към пладне, или малко по-късно. Междувременно ако се забавя и ти се прииска да хапнеш или пийнеш нещо, кухнята и килерите за провизии са в западния край на къщата, вляво от теб. Вземи си каквото искаш — тук правим така. Не мисля, че е нужно да ти казвам да почистиш след себе си.

— Не — рече Хал. — Само че аз вероятно просто ще те изчакам, за да ядем заедно.

— Не се сдържай от учтивост — отговори тя. — Храната и водата в тази къща са за всеки, който се нуждае от тях. Освен това в повечето стаи ще намериш видеотелефони. Фамилията на сестра ми по мъж е Дебине. Ако ти трябвам, просто набери „Справки“ и ми се обади.

— Благодаря ти още веднъж — каза Хал. Той изпита някакво чувство за неудобство. — Оценявам, че ми се доверяваш, като ме оставяш тук сам.

Тя го изгледа с любопитство. Хал за пореден път усети онзи странен прилив на чувства между тях.

— Мисля, че къщата ще бъде в достатъчна безопасност — заяви Аманда и тръгна към вратата. — Аз ще се върна след няколко часа.

— Добре — каза Хал.

Аманда излезе.

Той остана сам сред кристалното спокойствие на ненаселения дом. След малко Хал влезе във всекидневната.

Това беше голямо, облицовано с тъмна ламперия помещение, по-голямо от своя еквивалент във Фал Морган. Удължената основа на къщата бе станала причина всекидневната да е по-скоро правоъгълна, отколкото квадратна и вероятно вътре можеше удобно да седнат едно трийсетина души. При нужда сигурно можеха да се съберат и петдесет. Северната стена беше само прозорци, като простиращите се по цялата дължина на стаята пердета сега бяха дръпнати и откриваха гледка към стръмния склон зад къщата. Би трябвало да има някакви сензори, помисли си той, които всяка сутрин да дърпат тези пердета, част от автоматиката, която да поддържа чисто физическите характеристики на домакинството в отсъствие на неговите членове през деня и нощта, в лятна жега и зимен студ.

Един-единствен свод, към нещо, което изглеждаше като дълъг коридор, пронизваше източната стена вдясно от Хал. Освен строгата ламперия на стената имаше само един предмет. Портрет в естествена големина на изправен мъж, облечен в старомодна военна униформа, която вероятно можеше да е била носена единствено на Земята — преди двеста или повече години. Мъжът беше изправен, слаб, висок и на средна възраст. Мустаците му бяха сиви и с навосъчени остри върхове, което изключваше възможността това да е портрет на Клетус Греъм. Разбира се, рече си Хал, че не може да е Клетус. Това беше портрет на Ийчан Кан, бащата на Мелиса Кан, която е била жена на Клетус. От онова, което Хал си спомняше за семейството, самият Клетус беше нарисувал портрета. Архаичната униформа трябва да беше онази, която Ийчан Кан бе носил като генерал от афганистанската войска, преди двамата с Мелиса да емигрират от Земята.

На южната стена, точно пред Хал не се виждаше нищо освен ламперията и входът откъм вестибюла, разположен по средата й. В двата края на западната стена вляво от него имаше по една врата. По-близката се отваряше към стълбите за горния етаж, а зад тях се намираше коридорът, който трябваше да води към споменатата от Аманда кухня. По-отдалеченият изход, осветяван от леещата се през съседната северна стена слънчева светлина, очевидно водеше към трапезарията. Хал виждаше дори отсамният ъгъл на онази маса, за която му бе разправила Аманда, когато той бе направил забележка за големината на масата във Фал Морган.

Стената между тези две врати беше почти изцяло заета от широко и дълбоко огнище, изградено от сиво-черен гранит. Гранитна беше и дългата и тежка плоча над него, върху чийто широк ръб — там, където във Фал Морган беше изрязано четиристишието, имаше герб с три раковини. Над плочата висеше меч в ножница от сребрист метал, също тъй древен като униформата на портрета от отсрещната стена и очевидно също така притежание на Ийчан Кан.

Хал седна на едно от големите, тапицирани кресла. Тишината на къщата около него го притискаше. Беше дошъл тук, каза си той, защото не се чувстваше готов да говори пред представителите на Дорсай. Не че не беше готов да предаде посланието, което екзотиците бяха пратили по него, но бе неподготвен да предаде на дорсайските хора своите собствени мисли с такива думи, които да ги накарат да го изслушат и разберат.

Доколко това представляваше просто липса на увереност след провала му на Мара той не знаеше. Беше отишъл на срещата с Нони, Падма и останалите, смятайки за гарантирано, че те ще го разберат. Никога обаче не бе чувствал подобна увереност, когато ставаше дума за дорсаите; така че Форали го беше привлякъл встрани от предварително планираната му цел така, както магнитният Север на Земята завърта към себе си върха на компасната стрелка. Решението да дойде първо тук се беше родило в момента, когато видя този синьо-бял, опасан от океана свят, отразен в екрана на неговата самостоятелна каюта на космическия кораб.

Докато седеше в тихата всекидневна, сега му се струваше, че може да долови как домът му говори. Тук имаше нещо, което го привличаше — тялото, ума, душата — и го привързваше към себе си по начин, който беше почти зловещ. Седейки, усети как късите косъмчета по задната част на врата му се повдигат и как нещо като наелектризиран хлад тръгва от основата на черепа му надолу по гръбнака и раменете. Къщата дърпаше някакви дълбоко вкоренени в него древни струнки. Нечий беззвучен глас го призова и в отговор Хал бавно се надигна от креслото си и сви към коридора, водещ към кухнята.

Закрачи по коридора. За да го прекоси, му бяха нужни шест двойни крачки; изведнъж му стана ясно, че вътре в себе си е знаел, че ще му трябват точно толкова и ни стъпка повече. Коридорът беше малко над дванадесет метра дълъг. Никъде по коридора нямаше изходящи врати чак докато Хал не влезе от оттатъшния му край в кухнята. Както и кухнята във Фал Морган тя беше голяма, може би дори по-просторна от Амандината. По същия начин една врата в стената отдясно водеше към трапезарията, давайки му възможност да зърне противоположния на онзи неин край, който беше видял от всекидневната.

Коридорът, по който беше минал току-що, вървеше успоредно на дългата страна на трапезарията.

В кухнята ламперията пак беше тъмна за разлика от тази във Фал Морган. Кухненската маса не беше кръгла, а осмоъгълна. Освен това беше по-голяма от масата, на която тази сутрин бяха седели с Аманда. Но във всяко по-съществено отношение тя приличаше на своята двойница във Фал Морган.

Хал за момент застана прав. Тук нямаше какво толкова да се види, освен яркия високопланински слънчев лъч през прозорците отляво и тъмното дърво по стените, което поглъщаше светлината. Нямаше какво и да се чуе, само че във въображението си той почти долавяше гълчава от гласове, които сякаш се бяха просмукали като самото време в ламперията и сега отекваха обратно току под прага на неговия слух. Нечутият звук го върна към усещането за хората, сега мъртви и изчезнали, които приживе бяха седели тук, разправяйки един на друг своите преживелици и своите мисли.

Стоеше и усещаше как минутите се плъзгат покрай него като прокрадващи се стражи, които се връщат на поста си. Накрая Хал се освободи с усилие и тръгна през помещението към една врата в северната стена на кухнята. Щом я докосна, вратата се отвори и той излезе на сутрешната светлина в задния двор на Греймхаус. Вляво бяха спомагателните постройки, които при идването му бяха останали закрити от тялото на къщата: конюшнята, складовите помещения, хамбарът и най-близко от всички — онази сграда, която Хал знаеше, че на Дорсай обикновено се нарича манеж.

Той пресече неголямото разстояние камениста и огряна от слънцето земя. Манежът не бе заключен и той влезе вътре. Сградата нямаше вътрешни стени и беше не по-малко широка от самия Греймхаус и почти толкова дълга, а височината й беше дори по-голяма. Покривът над стените се издигаше на цели два етажа над утъпканата пръст на пода. В стените нямаше прозорци, но прозорците в извития покрив позволяваха на слънчевата светлина да изпълни въздуха във вътрешността с танцуващи частици прах. Това беше място за зимни упражнения и, както знаеше Хал, би могло да се отоплява, ала съвсем малко над точката на замръзване.

Сезонът за изкуствено отопление обаче все още не бе настъпил. Слънчевата светлина, която се лееше от прозорците в покрива, затопляше въздуха вътре до лятна температура и Хал отново почувства докосването на призрачните звуци. Донал Грейм сигурно бе влязъл в тази постройка по стъпките на по-възрастните членове на рода веднага щом детските му крачета са могли да понесат неговата тежест. Вероятно беше топуркал несигурно по временните зимни коридори, издигнати между къщата и допълнителните постройки, за да осигурят защитени от зимата пътища. За малкото дете тази сграда би трябвало първоначално да е изглеждала огромна, а заниманията на възрастните тук магически и обезсърчителни, защото са включвали такива примери за равновесие, сила и бързина, на каквито невръстното му тяло не е било достатъчно узряло да имитира.

Въпреки това обаче той ще да се е опитвал да им подражава. Опитвал се е да се извръща с бързо и плавно движение, когато големите се са извръщали, да бяга тъй, както са бягали те, и да се бори така, както те са се борели един с друг при своите упражнения за бой с голи ръце; а и освен това сигурно е изисквал те да дават вид, че извършват всички тези упражнения и с него така, както са ги провеждали един с друг. Преди още да навърши пет години, движенията му вече ще да са наподобявали техните, макар и да са били по-бавни и тромави.

Вероятно от висотата на по-късната си възраст Донал често се е оглеждал назад, за да извика светлия спомен за времето на детството, когато е представлявал част от своя род и е мислел за себе си като за нещо не по-различно от тях… Хал изведнъж се обърна и тръгна през манежа, за да излезе през по-отдалечената врата.

Поспря за миг отвън, а сетне тръгна през останалите пристройки, които също не бяха заключени. Отвътре те се оказаха все тъй така чисти и подредени, а в повечето случаи и добре заредени с продукти и вещи, както ако в къщата живееше някой; ала макар в тях също да отекваше нещо от изживените с поколенията животи, те не оказваха върху него толкова голямо въздействие, както къщата и манежът. Хал почти вече се беше наканил да се върне в къщата, когато зърна онази последна сграда, която служеше за конюшня и почти изцяло бе скритата зад корпуса на конюшнята върбова горичка. Тръгна напред, влезе през вратата в полумрака и всичко, което беше почувствал по-рано, се върна.

Отново нещо го обгърна и косъмчетата по задната част на врата му настръхнаха. Яслите от двете страни на централния коридор бяха празни. Той хвърли поглед към чудесно подредените в другия край бали сено и онова, с което беше дошъл да се срещне, най-накрая се изправи насреща му.

Стоя дълго, вдишвайки прашната миризма на чиста конюшня, която излъчваше сградата, а после се обърна и за втори път мина през прага. Свърна вдясно и тръгна покрай дългата външна стена на конюшнята, зави зад ъгъла и там, под дългите, протегнали се надолу клонки на върбите съзря боядисаната в бяло ограда от колове около гробовете на живелите тук хора.

За миг той се спря и само я загледа, а след това тръгна напред към нея.

В оградата имаше малка вратичка. Хал я отвори, влезе вътре и внимателно я затвори след себе си. На всеки гроб имаше изправена плоча от сив камък с цвета на планините, който го гледаха отвисоко. Тревата върху и помежду гробовете беше прясно окосена. Между гробовете имаше пътечки и всички надгробни плочи бяха обърнати вляво от него, в редици от по шест. Той сви надясно и тръгна към горната част на гробището, където се намираха най-старите парцели.

Спря там и сведе поглед към изсечените в изправените плочи имена. Ийчан Мурад Кан… Мелиса Грей Кан Греъм… Клетус Джеймс Греъм… Хал тръгна надолу по редиците… Камал Саймън Грейм… Анна Аутбонд Грейм. Отдясно — Мери Кенуйк Грейм и Ийчан Кан Грейм с една обща плоча над техните гробове, които лежаха един до друг, без никакво разстояние помежду им.

Стъпките му станаха колебливи. Сетне той направи още една голяма крачка напред и погледна надолу. От дясната му страна бяха Йън Тен Грейм… Лия Сери Грейм… и Кенси Алън Грейм. Гробът на Кенси беше най-далеч от него — чак до оттатъшната страна оградни колове и толкова близко до върбите, чиито провиснали надолу клонки леко метяха с връхчетата си затревената повърхност, сякаш пръсти, нежно галещи ветреца, който подухваше покрай Хал, докато той стоеше в съзерцание. А в следващата редица след гробовете на Йън, Лия и Кенси имаше още три еднакво оформени плочи. Стъпките на Хал замряха отново.

После той пристъпи напред, обърна се и погледна. Под върбите зад гроба на Кенси, но недокосван от тях така, както гроба на чичо му, имаше парцел с името на Донал Ивън Грейм. До него беше гробът на Мор Камал Грейм, а току до самия Хал — толкова близо, че върховете на обувките му почти се допираха до нея, имаше плоча с името на Джеймс Уилям Грейм…

Той не беше способен да заплаче. В килията — изкльощавял от треската, изтощението и борбата за въздух — Хал бе заплакал. Тук обаче, близо един век по-късно и вече с тяло на възрастен мъж, той не можа. Само гърлото му болезнено се сви и вътре в него започна да се разпространява някакъв мраз, но не онази наелектризираша студенина, обхванала сега врата и раменете му, а съвсем различният от нея неунищожим и неуправляем мраз дълбоко в самия център на тялото, който се разпростираше, за да го облее цялото отвътре. В мислите си Хал почувства как силните ръце на чичо му го прегърнаха още веднъж и чу гласа на Кенси, който го викаше да се върне, да се върне…

И той се върна. Студът изчезна и Хал обърна гръб на гробовете. Излезе през вратичката в дървената ограда, тихо я затвори зад гърба си и тръгна обратно към къщата.

Влезе през кухненската врата, през която беше излязъл. Вратата меко изщрака и той погледна своя часовник. Времето бе отлетяло. Цифрите показваха, че остава по-малко от час до пладне, когато Аманда трябваше да се върне.

Хал тръгна по коридора към всекидневната. Сега, когато повторно бе влязъл в къщата, усети, че сега реагира по-иначе към нея. Тя вече не беше място, където той се чувстваше чужденец, и всяка нейна част сякаш притежаваше скрита сила, способна да запали емоции в него. Нейният вид и отекващите от стените й звуци му бяха познати, а когато стигна до всекидневната, тя го обгърна като добре познато място.

Той насочи вниманието си към останалата част от сградата. Стълбите от всекидневната водеха към спалните горе, ала спалнята, която го зовеше сега, се намираше на долния етаж. Коридорът, който беше срещу коридора към кухнята и водеше към източната страна на къщата, почти веднага правеше завой на четиридесет и пет градуса за още по-кратко и после се връщаше към първоначалната си посока, за да тръгна приблизително по оста на къщата.

В лявата стена на малкия напречен коридор имаше врата към една стая, която бе съседна на всекидневната, откъдето бе излязъл току-що. Хал прекрачи през прага и влезе в една библиотека, която беше почти тъй дълга и широка, колкото самата всекидневна. В единия ъгъл близо до прозорците в дъното стоеше голяма писмена маса от много тъмно полирано дърво. Както във всекидневната, северната стена беше почти изцяло стъклена и светлината отвън осветяваше лавиците с кубове за четене и старомодни томове. На една от долните лавици до прозорците имаше дълга редица високи книги, подвързани с тъмнокафява кожа. Хал отиде до тях и видя, че това са подвързани ръкописни копия на томовете на Клетус Греъм за стратегията и тактиката. Той прекара пръст по гърбовете им, но не понечи да наруши тихата им редица.

Обърна се и излезе от помещението.

Когато тръгна към оставащата част от първия етаж на къщата, вътрешното осветление на дългата част от коридора нататък се включи. Тази част заемаше почти половината от цялата сграда; първите врати вляво, покрай които мина, водеха към спални, а отдясно — към наподобяващи офиси работни кабинети. Сетне кабинетите свършиха и отстъпиха място на спални и от двете страни. Той преброи шест спални и четири кабинета, преди най-накрая коридорът да приключи с комбинация от основна спалня и кабинет, която заемаше цялата широчина в този край на къщата.

На връщане от основната спалня той откри стаята, която би трябвало да е принадлежала на Донал. Писаните след смъртта на Донал биографии я сочеха като третата преди основната спалня. Разбира се, помисли си Хал, че ще е толкова назад и толкова малка. Стаите на най-младите членове на рода и болните почти винаги са били разположени най-близко до основната спалня и са се отдръпвали от нея, когато по-големите двойни спални по-близо до всекидневната се освобождавали поради смърт или заминаване. По времето, когато напуснал дома, за да изпълни първия си договор, Донал е бил най-младият в домакинството; а той никога не се върнал.

За разлика от по-близките до всекидневната спални, които обикновено са били заемани от женените членове на рода, стаята се оказа много малка — направо стайче за един-единствен човек. След Донал тази стая сигурно бе била обитавана от множество други млади Греймовци. Не можеше да се разчита, че мебелите или която и да е вещ вътре са били негово притежание по времето, когато е растял.

Въпреки туй Хал стоеше и се оглеждаше. Лекият по-раншен хлад отново полази от врата към раменете му. Стените бяха стените от спомена и гледката от прозорците към стръмния склон, пазещ задната част на Греймхаус, си беше все същата.

Той протегна ръка да докосне стената, облицована с дървена ламперия, която от годините се бе изтъркала до копринена гладкост, загледан в склона, съзерцаван толкова много пъти през годините на израстването на Донал, и устремен… устремен. Дълго стоя тъй и един откъс от стихотворението, което беше написал в Последната Енциклопедия, изведнъж му дойде на ум…

„Сред рухналата катедрала мечоположеният

рицар се вдигна от ковчега на нощешното легло;

и задрънча с бронирани нозе по счупените плочи —

отиде до строшения прозорец и се взря навън…“

Сетне сякаш в стаята задуха вятър, който идваше единствено от ума му, и той изведнъж стана част от някакво цяло — той самият, стената и склонът отвън, всички споени в едно — уловено в един изживян миг, който с нищо не се отличаваше от друг подобен миг, изживяван толкова пъти от човека, към когото се беше устремил.

Аз съм тук, помисли си той.

Хладината нарасна и се разпростря да обхване цялото му тяло. Косъмчетата на врата му отново настръхнаха и един беззвучен писък — сякаш самата времева структура на мига завибрира — начена и бърже нарасна вътре и около него, когато неговата идентичност с живелия тук някога мъж най-накрая изцяло проблесна в ума му. Той стоеше — самият Донал — в стаята и се взираше навън — самият Донал — в сцената зад прозореца на спалнята.