Гордън Диксън
Световете на хаоса (6)

Пета глава

Останалите хора от отряда бяха изкарали будни също като Хал цели двадесет и четири часа, преди да легнат и да проспят повечето от току-що отминалите седем часа. В началото на похода през този нов ден те се движеха унило и мълчаливо, а не с привичната си лекота. Ала и те като Хал предишния ден, когато той вървеше от хижата към мястото на срещата, разгряха по време на пътуването. Бяха в добра форма от постоянните си преходи, а и през тия последни седмици сред фермерските родове по пътя си към Мейсънвейл, бяха яли и спали далеч по-добре, отколкото бяха свикнали.

Така че, те постепенно набраха скорост, докато милиционерските части въпреки че бяха почивали през цялата нощ, започнаха да изостават в следобедната жега. Съобщенията от разузнавачите, изпратени да се покатерят с биноклите си по някои високи дървета или да отидат до близки удобни за наблюдение точки, гласяха, че техните преследвачи са започнали да спират по десет минути на всеки час. По средата на следобеда Рух изпрати човек да повика Хал в челото на отряда, за да поговорят. Той пристигна и двамата с Рух тръгнаха рамо до рамо на няколко метра пред другите, за да не могат да ги чуят. Детето вървеше мълчешком от другата й страна.

— Как се чувстваш сега? — попита тя Хал.

— Чудесно — отвърна той.

В общи линии това беше истина. Дълбоко в него имаше зрънце умора, но с изключение на това той се чувстваше съвсем нормално, ако не и малко по-добре. Едно кътче на ума му схващаше факта, че той отново кара на пета скорост, ала този път това съвсем не бе онуй състояние на крайно свръхусилие, в което се беше вкарал по време на нощния преход.

— Тогава имам работа за теб — подхвърли Рух.

Хал кимна.

— Доколкото успяхме да преценим с Джеймс — продължи тя, — току-що преминахме границата със следващата околия. Милицията зад нас ще дойде поне дотук. За по-добрата преценка на положението ще ни бъде от полза, ако добием някаква представа в каква форма се намират те, какво е отношението им към техните офицери и какво мислят за перспективата да ни застигнат. Това е работа точно за теб, защото ти може би си състояние да се прокраднеш достатъчно близо, така че да разбереш тия неща, без да те заловят.

— Би следвало да съм в състояние — отвърна Хал. — Щеше да бъде по-лесно, ако бяха спрели, но пък това, че вървят, също ми дава някои предимства.

Той се спря, преди да изтърси още нещо за цялостната аматьорщина на милицията, защото много от нещата, които се канеше да спомене, се отнасяха в същата степен и за техните отряди. Всъщност според критериите, които бе възприел от Малачи, и двете организации в известен смисъл действаха по-скоро като детски клубове, които са излезли на екскурзия, отколкото като военни или паравоенни части.

— Добре — отсече Рух. — Вземи всеки, който ти трябва, но аз бих ти предложила да не са повече от четири-пет човека, така че да можете да се придвижвате възможно най-бързо.

— Двама — рече Хал, — за в случай, че аз не се върна. Единият — за да донесе съобщението, ако аз не мога, и вторият — за в случай, че на онзи, които ме дублира, му се случи нещо. Ако е възможно, ще взема Джейсън и Джоралмон.

За миг върху идеалната кожа между тъмните очи на Рух се появи лека бръчица.

— Те вероятно би следвало да са от твоята собствена група — каза тя. — Но като се вземе предвид, че работата е особена… кажи на техните групови водачи, че аз съм го одобрила.

Хал кимна.

— Изчакай тук, докато тръгнем, и наблюдавай милицията — продължи Рух. — Това ще ти позволи да си починеш колкото е възможно, а когато те стигнат дотук, можеш да рискуваш и да се приближиш достатъчно, за да ги наблюдаваш или да ги последваш, докато получиш по-добра възможност.

Той кимна повторно.

Заедно с Джейсън и Джоралмон той си направи наблюдателен пост на около триста метра от трасето, по което смяташе, че ще мине милицията, и докато отрядът продължи напред, тримата започнаха да се редуват да наблюдават от върха на едно дърво приближаването на преследвачите. Сега войниците бяха само на два километра зад тях и при това се движеха с постоянна скорост.

Тъй като преследвачите не се движеха тихо, тримата дочуха наближаването им доста преди да започнат да различават отделните войници, които се мяркаха между листата на гората. Приседнал на люшкащия се чатал на високото дърво, което бе избрал за наблюдението, Хал мълчаливо прехвърляше в ума си едно особено предположение, което искаше да провери. От някое време той допускаше, че частите на милицията — освен ако това не бяха някакви специални поделения, организирани нарочно за целите на преследването, — са съставени предимно от еквивалента на гарнизонните войници, които се чувстват по-добре с паваж под краката, отколкото върху горска почва.

Онова, което забеляза, когато приближаващите започнаха да се виждат по-добре, потвърди предположението му. Наблюдаваните войници изглеждаха разгорещени и неспокойни като хора, които не бяха привикнали да се придвижват пеша през насечен терен. Раниците им очевидно бяха пригодени за носене на екипировка и припаси само за кратки приходи и същевременно оставяха впечатлението, че са били проектирани по-скоро с идеята да изглеждат добре на парадните плацове, отколкото с мисълта, че трябва да са практични в реални условия. Очевидно по време на прехода на долните чинове им беше забранено да говорят, макар че високо изкрещяваните заповеди и неприглушените разговори на офицерите бяха като подигравка с изискването за тишина при бойни условия.

Колоната наближи и спря на малко повече от двеста метра, преди да се изравни с наблюдателния пост, за една от техните почивки на всеки час. Войниците се отпуснаха на земята, разхлабиха ремъците на раниците и се излегнаха. Явно в този момент правилото да се пази тишина не действаше тъй строго. Хал се плъзна надолу по дървото.

— Вие двамата оставате тук — каза той на Джейсън и Джоралмон. — Щом потеглят отново, тръгнете успоредно с тях — поне на такова разстояние и то от тази страна. Ако до половин час не се върна при вас или забележите някакъв знак, че са ме заловили, върнете се при Рух с информацията, която вече имаме. Ако само съм се забавил, ще ви настигна. Ако обаче те ме хванат, тогава ще гледат и за други и няма да имате възможност да се приближите безопасно. Разбрахте ли?

— Да, Хауард — рече Джейсън. Джоралмон просто кимна.

Хал тръгна към мястото, където бяха спрели милиционерите. Когато приближи, откри, че е напълно възможно да пропълзи достатъчно близко нагоре-надолу край тяхната редица, за да подслуша ясно дори и относително тихите разговори. Колоната явно маршируваше без челни и флангови дозори и докато си почиваше, нямаше нищо, което да наподобява часови. Това невероятно поведение вероятно се дължеше на факта, че последното нещо, което тия доморасли войници очакваха, бе каквато и да било контраатака от страна на преследвания от тях отряд. Естествено, това пък съответно не говореше нищо добро и за самите отряди.

Хал се придвижи нагоре-надолу по дължината на почиващата колона само на няколко метра от войниците, скрит от ниските растения, които растяха покрай редицата. И тъй като беше ясно, че може да си избира какво да слуша, накрая клекна зад някакви храсталаци на няма и пет метра от челото на редицата, където имаше нещо като офицерски съвет.

Там се бяха настанили петима мъже, които носеха по-добре прилягащите черни униформи на офицерския състав, ала спорът, който се водеше, изглежда бе само между двама от тях. И двамата носеха знаците на капитани от милицията, като единият му бе познат — това беше офицерът от килиите в Цитаделата и от засадата на прохода, същият, когото думите на шофьора бяха идентифицирали с името Барбидж.

— … да, нали ти казвам — говореше Барбидж на другия капитан. Барбидж стоеше на крака. Другите бяха насядали един до друг на един изкоренен от отминала буря ствол, като вторият комендант седеше накрая. — Моят чин ми беше даден от власт, която е далеч над теб и дори отвъд властта, дори на великия учител, така че ако ти кажа „върви“, ще вървиш!

Другият капитан вдигна очи нагоре към Барбидж стиснал здраво зъби. Беше може би с пет години по-млад, на не повече от тридесет и пет, ала лицето му бе станало квадратно и тежко от наближаващата средна възраст, а вратът му беше много дебел.

— Виждал съм твоите заповеди — подметна той. Гласът му не бе пресипнал, но бе гърлен — глас за паради. — В тях не се казва нищо за преследване отвъд границите на околията.

— Кукло такава! — изръмжа Барбидж. Гласът му прозвуча рязко от презрението в него. — Какво ме интересува как такива като теб разчитат нечии заповеди? Аз зная каква е волята на онези, които са ме изпратили, и затова ти заповядвам да ги преследваш където и както аз ти кажа да ги преследваш!

Другият капитан се понадигна с пребледняло лице от ствола.

— Ти може и да даваш заповеди! — натърти той още по-гърлено. — Само че ти не си с по-висок чин от мен и няма нищо, което да казва, че аз трябва да търпя подобен език от твоя страна. Така че, внимавай какво говориш или си избери оръжие — не ми пука какво ще избереш.

Тънката долна устна на Барбидж леко се изви.

— Оръжие? Що за Ваалова гордост е да си въобразяваш, че в Божието дело ти можеш да струваш толкова, че да се обиждаш? За разлика от теб аз нямам никакви оръжия. Само инструментите, които Бог ми е дал за моята работа. Значи ти имаш нещо, дето се нарича оръжия, така ли? Несъмнено онуй нещо, което забелязвам ей там на бедрото ти. В такъв случай, след като не ти харесва името, което ти дадох, използвай го!

Капитанът почервеня.

— Ти си невъоръжен — отвърна късо той.

Хал видя, че за разлика от всички останали офицери и войници Барбидж действително носеше единствено униформата си.

— О, нека това не те спира — язвително подхвърли Барбидж. — За верните слуги на Господа инструментите са винаги подръка.

Той направи една дълга крачка, докато другият все още го зяпаше, и застана до най-младшия от седналите на дървото офицери, отпусна длан върху закопчания кобур на неговия пистолет и отхвърли с палеца си предпазния капак нагоре. Пръстите му обвиха показалата се ръкохватка на пистолета в кобура. За да измъкне пистолета от отворения кобур, да се прицели и да стреля му беше нужно само едно извъртане на китката, докато на противника му щеше да се наложи да се пресегне към своя собствен закопчан кобур, преди да може да стреля.

Откъм оттатъшния край на ствола капитанът се облещи в него с внезапно побеляло и глуповато лице.

— Аз имах предвид… — думите се запрепъваха върху езика му. — Не така. Както подобава, със секунданти…

— Уви — отвърна Барбидж, — тия игри са ми непознати. Така че сега ще те убия, за да реша дали ще продължим или ще се върнем, тъй като ти избра да не се подчиняваш на моите заповеди — освен ако ти ме убиеш преди това, за да докажеш правото си да правиш туй, що ти желаеш. Нали така щеше да постъпиш и ти с твоите оръжия, твоите дуели и твоите секунданти?

Той млъкна, ала другият не отговори.

— В такъв случай добре — каза Барбидж. Извади пистолета от кобура на младшия офицер и го насочи към равния му по чин офицер.

— В Божието име… — хрипкаво се обади другият. — Нека е тъй, както ти искаш. Ще минем през границата!

— Щастлив съм да чуя, че си решил така — подхвърли Барбидж. Той върна пистолета в кобура, откъдето го бе извадил, и отстъпи встрани от младия командир, чийто беше пистолетът. — Ще продължим, докато влезем в контакт с частта, изпратена от другата околия; тогава аз ще се присъединя към тях, а ти, заедно с твоите офицери и войници можеш да се върнеш към дребните си игрички в града. Това ще стане много скоро. Кога трябва да се срещнем с войниците от другата околия?

Вторият капитан се втренчи в него и известно време не отговори.

— Ще отнеме няколко часа — каза той най-сетне.

— Няколко часа? — Барбидж тръгна към него и онзи бърже се изправи, сякаш очакваше Барбидж да го удари.

— Защо часове? Кога им съобщи да ни пресрещнат?

— Ние… по принцип не съобщаваме, докато не сме сигурни, че Децата на гнева се канят да преминат в следващата околия…

— Скимтящ глупак такъв — меко каза Барбидж. — Не беше ли ясно от самото начало, че те бягат към следващата околия и през нея?

— Ами да. Но ние можеше да ги хванем…

Гласът му затрепери и замлъкна.

— Съобщи им сега! — очите на Барбидж бяха абсолютно неподвижни.

— Разбира се. Разбира се. Чеймс… — той се обърна рязко към младия командир, чийто пистолет бе извадил Барбидж, — изпрати съобщение до командването на околия Хлабър и им опиши ситуацията. Кажи, че капитан Барбидж, който действа тук по специална заповед, изисква до един час да изпратят преследваща част, която да ги поеме от нас. Кажи им да направят справка в Главния щаб на Южен Обет, че той е овластен да изисква такива специални действия. Ясно? Върви! Върви!

По-младият офицер скочи на крака и се затича назад покрай колоната.

Хал се запромъква назад през зеленината, докато отиде достатъчно далеч, та да не го забележат, и също се затича, но към наблюдателния пункт. При неговото появяване Джейсън, който бе седнал в основата на дървото, и Джоралмон — в наблюдателния пост над него се изправиха.

— Открих каквото ни трябваше да знаем, — рече Хал, — и възнамерявам да занеса информацията на командването колкото може бързо. Вие двамата трябва да ме последвате колкото бързо можете. Както пресметнахме, под командването на Барбидж — капитана, дето ръководеше засадата на прохода, — има две цели преследващи отделения. Току-що поискаха помощ от следващата околия и Барбидж се кани да накара цялата тайфа да ни гони, докато не получи възможност да ги освободи. А сетне ще мине към новата част и ще ни преследва с нея. Сподели тая информация с Джоралмон и двамата тръгнете след мен колкото бързо можете.

— Слушам — отвърна Джейсън и като се извъртя на пети, Хал се втурна след отряда. Разстоянието пред него сега беше по-късо, отколкото се беше наложило да покрие предния ден. Ето защо, той побягна с равномерна спортна крачка през огряната от следобедното слънце гора. Прикрепената отвесно към леката раница на гърба му, конусна пушка се поклащаше ритмично между лопатките му. Когато Хал най-накрая настигна Рух и отряда, ризата му беше потъмняла и подгизнала от пот.

— Джейсън? Джоралмон? — запита Рух, когато той спря пред нея.

— Наред са. Идват след мен. Аз избързах, за да ти кажа новината колкото е възможно по-скоро. Барбидж — офицерът от прохода — е човекът, който води преследването. Изглежда, че е получил специални правомощия…

Хал се запъхтя. Рух изчака, докато той успокои дишането си.

— Той принуди офицерите от местната милиция да продължат след нас, докато към тях се присъедини част от новата околия. Притисна ги със специалните си правомощия и те току-що пуснаха съобщение до един час да им изпратят новата част. Няма да имаме възможността да наберем допълнителна преднина като време и разстояние така, както ми каза, че обикновено правят отрядите.

Тя бавно кимна, слушайки внимателно. Благодарение на идеалната си памет Хал й предаде дума по дума разговора, който беше подслушал в челото на милиционерския отряд.

Щом той привърши, Рух си пое още веднъж дълбоко дъх и се обърна към Детето, който беше пристигнал, докато Хал още докладваше.

— Чу ли, Джеймс? Смятат да ни гонят по петите.

— Чух — гласеше отговорът.

— Ти си минавал и по-рано през тия хълмове. На какво разстояние сме от следващата околия?

— На ден и половина. Трийсет и шест часа, ако продължим, без да спираме — отвърна той. — Три пълни дни с нормална почивка, защото и без друго на хората, Рух, сънят не им достига.

— Ако не бяха магаретата, бихме могли да се разпръснем из планините и да не им оставим нищо за преследване — очите й умислено проучваха земята, сякаш Рух разчиташе там някаква невидима карта. — Но ако изоставим магаретата, ще изоставим и изкуствения тор, както и готовия барут, който взехме за възпламенител. А това означава, че една година труд да саботираме завода в Кор ще отиде на вятъра.

Рух вдигна очи и погледна Детето.

— Да не говорим за хората, които изгубихме, за да стигнем дотук.

— Такава е Божията воля — отговори възрастният мъж. — Освен ако ти пожелаеш да останем и да се бием.

— Изглежда, че тоя Барбидж е взел и това предвид — каза Рух. — С тези две отделения зад нас той разполага с прекалено много хора, за да се надяваме, че можем да се бием и да се измъкнем безопасно. Вероятно новата милиция ще ги замести със същите по бройка и сила части.

Тя им обърна гръб и се отдалечи на няколко крачки от Хал и Детето, а сетне се извъртя отново и дойде при тях.

— Добре. Да се опитаме да оставим лъжлива следа и да видим дали това няма да ни спечели малко допълнително време. Джеймс, ще ни трябват поне една дузина свободни магарета. Завържете ги по три едно до друго, така че да оставят възможно най-ясната следа. И доведи с тях ариергарда. Добре че нашите ранени вече си тръгнаха. Сега ние останалите ще трябва да направим същото, като се отделяме по един, по двама, без да оставяме каквито и да било следи, които милицията да хване. Хауард…

— Да? — отговори Хал.

— Тъй като Джейсън още не се е върнал, ще трябва ти да стоиш с тия магарета, докато всички други се разотидат. Щом останеш сам, продължи да ги водиш направо поне още половин час. Сетне ги спъни и ги остави да ги намери милицията, а ти самият се измъкни, по възможност без да оставиш следа. После ела да се присъединиш към нас на новото място, което ще определим.

— Няма начин наистина да прикрием следите на натоварените магарета, които ще отстраним преди това — отбеляза Хал.

— Знам — тежко въздъхна Рух. — Просто ще трябва да заложим на шанса Барбидж да е прекалено увлечен от гонитбата, за да се оглежда за нещо, което е тръгнало встрани от линията на нашия маршрут, а пък и ясните следи от дванайсет добичета, които се движат най-отзад, ще представляват прекалено привлекателна следа, за да заподозрат нещо.