Гордън Диксън
Световете на хаоса (2)

Първа глава

Нейде в дълбините на нощта Хал се събуди в дългото помещение, което беше предоставено на гостите като спалня. Той погледна двете редици дюшеци и спящите на тях хора, украсени на ромбове от проникващата през лишените от завеси прозорци лунна светлина, и вида, че всичко е тихо и спокойно.

Надигна се на лакът, обезпокоен от тревожното усещане, с което се бе събудил, но не можеше да го определи. После някъде отдалеч долетя слаб, повтарящ се звук, който не подсказваше на ума му какво би могло да го е предизвикало. Идваше отвън — през отворените прозорци в по-далечния край на стаята. Хал стана, отиде бос до най-близкия отворен прозорец и погледна. Под себе си в двора, където се бе състояла службата, видя мъжка фигура, черна на лунната светлина, която седеше на една от скамейките с увесени рамене. Докато гледаше, раменете на мъжа се разтресоха, дясната му ръка се вдигна към устата и звукът отново се разнесе. Този път Хал разбра, че това е кашлица. Щом установи това, умът му идентифицира познатата фигура и Хал вече нямаше защо да се оглежда из стаята зад гърба си, за да види на чий дюшек има празни завивки.

Човекът долу беше Дете-на-Бога. Хал го наблюдава, докато още два пристъпа на кашлица разтърсиха фигурата, а после се върна в леглото си. Докато лежеше буден и гледаше в тъмното, Дете-на-Бога не се върна, а след известно време Хал отново заспа.

На следващата сутрин групата пое на път още докато зората аленееше на изток. Цялото домакинство на Годлун се изсипа да ги изпрати, като напълни раниците им със студена храна. Тя беше пакетирана в кухнята и трябваше да им стигне до вечерта и до следващия род, който щеше да ги приюти за през нощта. Сбогуването с хората от семейството бе така топло, сякаш самите те бяха членове на това семейство.

Щом тръгнаха, Детето пое водачеството както обикновено без да каже дума. Хал го наблюдаваше, но не успя да забележи в обветреното лице и бързата походка на възрастния човек нищо, което би могло да му подскаже за причината за онзи пристъп на кашлица под лунната светлина в двора предната нощ. Улови се обаче, че изучава лейтенанта на Рух с изключителен интерес.

През деня Детето не показа никакви признаци за слабост или болест. През следващите няколко седмици той ги водеше с равномерна крачка. Едва пет дни след тази случка, когато Хал се събуди през нощта, откри, че възрастният човек отново не е в спалното помещение, дадено им във фермата, където бяха тази нощ. Хал погледна навън и пак видя Детето да седи като човек, който изчаква пристъп на болка и от време на време започва да кашля.

С предпазливи въпроси Хал опита почвата сред останалите от групата, но очевидно никой от тях никога не беше чувал или виждал Детето по време на някое от тези среднощни излизания. Всеки намек, че заместник-командирът може да е болен, се посрещаше с лековатата убеденост, че той е направен от метал и кожа и че никаква слабост не би посмяла да го атакува.

Най-накрая стигнаха до мястото на срещата. Това беше фермата Молер-Бени — голямо имение, поддържано съвместно от два отделни рода. Тук обикновено живееха над сто и двадесет човека и пристигането на още близо двеста души от повторно събралия се отряд нямаше да привлече особено внимание, доколкото това бе нормално за някоя от по-големите ферми. Намираха се на по-малко от тридесет километра от Мейсънвейл — малко градче, в което бяха техните мишени — складовете за метали и завода за торове.

Групата, в която бяха Хал и Детето, трябваше да пристигне последна. Беше в края на един необикновено топъл летен ден и след като те прибраха вещите си в един от големите складове за оборудване, които щяха да използват за жилища, Хал тръгна заедно е останалите за вечеря в главната столова на фермата. Вечерният бриз беше приятно хладен и освежаващ.

След вечерята Рух привика не само Детето, но и Хал, и го отведе в собствената си стая във фермата — една гостна стая, която сега беше задръстена от припаси и документи.

— Хауард — каза Рух на Хал, след като плътно затвори вратата зад тях, — сега ще те моля да не обсъждаш плановете с Джеймс и мен, а да действаш като източник на информация, почерпена от това твое ранно военно обучение.

Хал кимна.

— Елате и двамата при картата — нареди тя.

Последваха я до една маса, поставена пред отворения прозорец. На масата имаше едромащабна карта на местността, затисната с полирани камъни, големи колкото юмрук, за да не я отвее наново появилият се вечерен ветрец. Във въздуха се долавяше оная влажност и наелектризираност, която предвещава буря.

— Джеймс, току-що получих съобщение от нашите приятели в Мейсънвейл — започна Рух. — Те ни обещават поне половин дузина пожари и задействането на аларми против грабеж в четири предприятия в южния край, за да отвлекат вниманието на местната милиция от нашите мишени. В торовия завод ние със сигурност ще попаднем на някои районни милиционерски части, обаче с малко късмет отначало пожарите и алармите, а сетне и нападението срещу складовете за метали от страна на групата, с която ще бъдеш и ти, Хауард, ще попречи да се изпратят подкрепления на нашите противници, преди да натоварим материалите и да се махнем.

Тя се обърна към масата.

— Сега погледни тук — каза Рух. — Ето фермата на Молер-Бени — Тя постави пръста си върху долната половина на картата. — Почти право на югозапад е Мейсънвейл, в чийто покрайнини се намира торовият завод. Той се намира между нас и центъра на града, където пък се намират складовете. На юг-югоизток — пръстът й отмина градската зона и тръгна нататък, — са хълмовете от планините Алдос, към които ще побегнем, след като вземем торовете…

Тя млъкна, защото през отворения прозорец се чу звукът от пристигащи тежки машини на въздушна възглавница. Рух въздъхна и се поуспокои, а Хал внимателно я изгледа. Не й беше присъщо да показва какъвто и да било признак на чувства, дори когато получаваше такова нещо като транспорта, който сега пристигаше и който беше жизненоважен за успеха на плановете й.

— Камионите — каза Рух.

Бяха се тревожили за пристигането на тези машини от околните фермери, които имаха достатъчно средства, за да ги притежават, и бяха достатъчно предани на отряда, за да ги рискуват в едно начинание като това, което на другия ден щеше да предприеме Рух. Без транспорт нападенията срещу торовия завод и складовите сгради щяха да бъдат буквално невъзможни, а до този момент не беше абсолютно сигурно, че ще се намерят достатъчно собственици, които доброволно да дадат машините си. Сега, съдейки по звуците, които продължаваха да идват през отворения прозорец, пристигаха толкова камиони, че броят им щеше да бъде по-голям от нуждите на отряда. Рух се обърна пак към своята карта.

— С тия машини, дето сега имаме тук, и с малко късмет — рече тя, — ние би трябвало да стигнем до черните пътища в предпланините, преди милицията да може да изпрати подире ни своите части, от които да си заслужава да се безпокоим. А щом веднъж стигнем до хълмовете, можем да ги оставим на техните шофьори, да натоварим магаретата и да се измъкнем без никакви проблеми от всяко преследване…

— Ами какво ще стане с шофьорите, когато ги залови милицията? — запита Хал.

Рух го погледа право в очите.

— Казах ти, че не си тук, за да участваш в обсъждането, а само да действаш като източник на информация — напомни тя. — Но както и да е — щом ни оставят, шофьорите ще се разделят и всеки ще пътува сам по черни и селски пътища и дори направо през полето. Щом камионите им са празни, няма да има в какво да ги обвинят, а дори милицията не би си позволила много-много да разпитва местните хора, освен ако има някакви доказателства или улики. Всички Други знаят колко необходим е фермерският пояс за оцеляването на Северния континент, да не говорим за останалата част от Хармония. Ето защо, те не биха подложили хората от равнините на ония ограничения, които са наложили на всички останали.

Звукът от пристигащи камиони отвън секна.

— Тук са затлъстели от ленивост на душата — заяви Детето. — Макар че между тях има и хора на вярата.

— Във всеки случай — каза Рух, — аз отговорих на въпроса ти, Хауард. Не ме прекъсвай повече. Моля ви, погледнете и двамата към алдоската планинска верига. Тя извива на юг и на изток. Мисля, че можем да я следваме в относителна безопасност, докато не стигнем близо до Ахрума, където се намира Кор и енергийния комплекс край него. За да стигнем до Ахрума, обаче ще трябва да слезем от хълмовете в откритата равнина, но това ще стане на разстояние от което можем да атакуваме. Би следвало за два часа да успеем да стигнем дотам и след още два часа да успеем да се измъкнем, след като сме направили саботажа в Кор. За това, разбира се, отново ще се нуждаем от камиони и от подкрепата на местните хора там… Би ли затворил този прозорец, Хауард? Навън взе да става много шумно.

Хал стана за да затвори прозореца, а когато се извърна, зърна вкамененото ядно лице на Детето, който се взираше в отворения прозорец. Когато дланта на Хал докосна райбера, закрепен към долния край на отварящия се нагоре прозорец, измежду бъркотията от гласове отвън се извиси неочаквано свистящият звук на някакъв музикален инструмент от типа на акордеона. В същия миг Хал затвори прозореца. Когато се обърна, видя, че Детето излиза през вратата.

— Джеймс… — остро извика Рух, ала нейният помощник вече бе излязъл и вратата се затвори зад гърба му. Тя силно и късо изпухтя, а сетне се изправи и отново се извърна към Хал.

— Докато имам възможност — подхвана бързо Хал, преди тя да успее да изпрати и него вън от стаята, — мога ли да те попитам дали Детето не е болен?

Рух застина на място с ръка, все още върху картата.

— Болен? — запита Рух. — Джеймс?

— Като идвахме насам, ми дойде на ум, че той може би е болен — извинително каза Хал. Тъй като тя продължи да слуша, той и разказа какво е видял и чул при нощните пристъпи на Детето. Когато приключи, Рух го гледа почти студено няколко секунди, преди да отговори.

— Разказвал ли си за това на някой друг? — попита тя.

— Не — отвърна Хал.

Част от напрежението в позата й се изпари.

— Добре — каза Рух и продължи да го гледа изпитателно още известно време. Когато заговори пак, гласът й беше спокоен.

— Той е стар — започна тя, — прекалено стар за този начин на живот, а и откакто е престанал да бъде момче, винаги се е насилвал над своите физически възможности. Не можеш да го спреш. Единствената му цел е да използва себе си в служба на Бога по най-добрия според него начин и ние няма да му направим услуга, като му се набъркаме в това.

— Тази кашлица само от възрастта ли е? — попита Хал.

Очите й — спокойни и тъмни — се спряха върху него.

— Тази кашлица е от течността, която се просмуква в дробовете му, когато той лежи прекалено дълго — обясни Рух. — Сърцето му е износено, тялото му вече също се износва. Нищо не можем да направим, докато той продължава да се насилва така, сякаш е по-млад, а той не иска и да помисли да престане. Въпреки всичко ние се нуждаем от него. Пък и на първо място животът му е на Господа, на второ — негов собствен, и едва след това някой друг може да му го определя.

— Разбирам — съгласи се Хал. — Само че…

Прекъсна го внезапно настъпилата тишина отвън, тъй като музиката спря, последвана от далечния, остър и гневен глас на Детето — така замазан от разстоянието и резонанса от околните постройки, че беше невъзможно да се разбере какво точно говори.

— Ами ако отрядът попадне в положение, когато ще зависи от това той да бъде в достатъчно добро състояние, за да върши това, което обикновено върши… — започна повторно Хал, ала пак млъкна, тъй като видя, че Рух се вслушва не в думите му, а в звуците отвън. Той застина, наблюдавайки я за момент като някакъв невидим зрител.

— Разчитай всички сигнали — му бе казал Уолтър Наставника, — не само това, което очите, ушите и носът ти долавят, но и това, което можеш да разчетеш от гещалтните реакции на хората около теб. Ситуациите, в които не ти достига опит, могат да се поддават на тълкуване чрез наблюдението на хората, които са около теб в този момент. Ето защо се научи да разчиташ нещата от втора ръка. Животните и децата го правят през цялото време. Ние всички инстинктивно знаем как да го правим, само че привичките и утвърдените маниери на възрастния и съзнаващ ум ни отклоняват настрани.

Сега Хал разчиташе в поведението на Рух, че тя тълкува шума отвън като причина за необикновено притеснение — по причини, които той самият не можеше да открие. Това, че той не ги виждаше, обаче не бе от голямо значение, тъй като в случая му стигаше да забележи как тя схваща положението.

Внезапно, въпреки че в гласа на Детето нямаше промяна, която Хал да може да долови, притеснението на Рух се смени с тревога, но и с решимост. Без никакво предупреждение тя изведнъж се извърна и се отправи към вратата. Хал я последва.

Излязоха заедно в широкия страничен двор на фермата насред една нощна сцена, осветена от лампите, които бяха монтирани на сградите, ограждащи двора от три страни. От едната страна беше паркирана дълга редица големи закрити товарни камиони, а пред тях се бяха събрали доста от по-младите членове на отряда и почти още толкова младежи, облечени като местни фермери — очевидно онези, които бяха докарали камионите.

Всички се бяха скупчили около един от шофьорите, който носеше явно саморъчно направен акордеон, провесен на широк ремък през едното му рамо. Акордеонът обаче мълчеше. Мълчаха и хората наоколо, като се изключи Детето, който говореше на всички и бе приковал погледите им върху себе си. Щом видя лицата на хората, Хал разбра реакцията на Рух, тъй като членовете на отряда изглеждаха объркани и смутени, а физиономиите на шофьорите варираха от намусени до явно ядосани.

Щом се показа Рух, Детето също млъкна.

— Какво става тук? — запита тя.

— Танци! — избълва той. — Като блудниците на Вавилон…

— Джеймс! — изплющя гласът на Рух. Детето млъкна. Тя изгледа другите, като най-накрая погледът й се спря върху шофьорите, които се бяха събрали в неправилна група близо един до друг около мъжа с музикалния инструмент.

— Това не е почивен ден — каза отчетливо тя, — нито детска игра, независимо от това какво вашата община тук ви позволява да вършите. Това ясно ли ви е на всички вас, дето се писахте доброволци да ни помагате?

Шофьорите мълчаливо се разшаваха. Онзи с акордеона — широкоплещест мъж със ситно къдрава кафеникава коса, отметна ремъка от рамото си и като го улови с ръка, бавно отпусна инструмента, докато той не падна на земята.

— Добре тогава — каза Рух, тъй като друг отговор не последва. — Вие, шофьорите отивате и заставате до своите коли. Хората от нашия отряд вече се организираха по групи. Ще започнем да броим от края на редицата машини. Първа група за торовия завод ще използва този камион; Втора група — следващия и така нататък, докато всички групи за торовия не се разпределят по камионите. После Първа група за нападението на склада за ценни метали ще вземе първия следващ камион и така нататък по ред. Сега всяка група да иде при своя шофьор. Искам да го познавате по лице и той да ви знае вас.

Тя леко се извърна.

— Джеймс, Хауард! — извика Рух. — Качвайте се обратно горе с мен за да довършим това, което правехме…

— Чакай малко!

Беше я прекъснал гласът на акордеониста. Тя се обърна пак с лице към тълпата. Местният човек остави инструмента си на земята и тръгна към нея и Хал. Останалите тръгнаха след него.

— За него е — рече акордеонистът, когато застана на една ръка разстояние от нея и се втренчи в Хал. — Нали него търсят? Ако това е той, не трябваше ли да ни го кажете?

— За какво говориш? — попита Рух.

— За тоя — той посочи към Хал, като недвусмислено се вторачи в очите му. — Не е ли това човекът, заради когото е цялата патърдия? И ако е той, защо идва на такава акция, след като може да е опасно дори само заради това, че е заедно с нас?

— Ще ти дам още една възможност да обясниш какво говориш — заяви Рух. — Той е един от членовете на отряда и се казва Хауард Иманюелсън. Щом милиционерите го търсят, значи търсят и всички нас.

— Но не така, както търсят него — възрази акордеонистът и погледна встрани към Детето, който се бе приближил плътно от другата страна на Рух. — Навсякъде са му разлепили снимката и има един специален офицер — един от Избраните, на около четирийсет години, на име Барбидж, който не прави нищо друго, освен да организира издирването му. Накарал е целият окръг да търси този Иманюелсън. Както казах, опасно е дори да бъде заедно с теб, да не говорим да го вземеш със себе си при атаката. За доброто на всички той трябва да се разкара от нашата територия.

— Този офицер, за когото твърдиш, че е от Избраните…, въпреки че кога е бил от Избраните някой враг на Господа? — намеси се Детето. — Той не е ли по-висок от мен, с черна коса и има навик да си присвива очите, когато богохулства, опитвайки се да използва богоугодната реч?

Акордеонистът го погледна.

— Значи го познаваш?

Детето погледна Рух.

— Това беше офицерът, който ръководеше засадата срещу нас на прохода — обясни Детето. — Той видя Хауард и мен.

— Само че на него му трябва Иманюелсън — обади се акордеонистът. — Питай когото щеш тук. За какво го търсят?

— Човек не трябва да пита за това воините от отряда — възрази Рух. Гласът й беше ясен и твърд.

Очите на другия човек за втори път се сведоха под погледа, който тя му отправи, но след това упорито се вдигнаха отново.

— Това не е просто една задача на отряда — каза той. — Всички дойдохме да ви помогнем, без да знаем, че той е с вас. Казвам ти, той представлява заплаха за всички нас дори само с това, че е тук! Ако не ни кажеш защо толкова много им трябва, е редно да се отървеш от него.

— За този отряд отговарям аз — натърти Рух. — Ако се присъединиш към нас, ти трябва да изпълняваш нашите указания. Тук командвам аз, а не ти!

Тя пак понечи да му обърне гръб.

— Това не е почтено! — извика акордеонистът и неговите колеги шофьори го подкрепиха с леко мърморене. Рух се извърна към тях. — Това е нашата околия, капитане! Ние сме хората, които ще трябва да се оправят с милицията, след като вие се махнете и проведете набега си. Ние не го правим на въпрос и дори дойдохме да ви помогнем да го направите — просто ей така. Само че, когато ние сме част от това, което вие правите, е редно, щом като ни излагате на риск, да имаме поне думата за начина, по който да го направите. Защо да не гласуваме дали той да дойде, или не! Нали отрядите винаги действат по този начин — точно като наемните войници? Те имат право да гласуват, нали така, когато техните водачи искат да направят нещо, което повечето от тях не го искат?

За момент в двора на фермата настъпи гробна тишина.

— Кодексът на наемника — обади се Хал и гласът му прозвуча странно в настъпилата тишина, — позволява на войниците да отменят решенията на своите офицери, но само когато поне деветдесет и девет процента от тях…

Словесният взрив от страна на Дете-на-Бога заглуши думите му.

— Вие искате да гласувате?

Всички се извърнаха към него. Той стоеше опънал рамене, с леко повдигнати отстрани ръце и издадена напред глава, и изяждаше с очи шофьорите.

— Вие всички искате да гласувате! — отгласите от гласа му отекнаха в стените на заобикалящите ги от три страни сгради. — Вие, дето устните ви са още влажни от млякото на вашите ферми, а фъшкиите от оборите все още седят по ботушите ви; вие искате да гласувате дали да задържим или разкараме един човек, който се е бил за Господа?

Той направи две крачки към тях. Те стояха неподвижно и го гледаха — почти без да дишат.

— Кои сте вие, та да говорите за гласуване? Хауард Иманюелсън се е бил на страната на хората от този отряд, така, както вие никога не сте го правили. Той се е трудил с нас, вървял е с нас, мръзнал е и е гладувал. Докато вие не сте го правили. Вие само сте се размеквали, свирили сте и сте танцували по тяхна милост. Какво ви бърка, че във вашата околия специално търсят един воин на Господа? Вие сте тлъсти и безполезни овце, които хранят нашите врагове. Ние сме вълците на Бога, а вие надигате глас да ни командвате?

Той спря за миг своята тирада. Шофьорите стояха като вцепенени. Дори мъжът с акордеона изглеждаше като муха, заловена в кехлибара на гнева му.

— Сега ви казвам на всички, така че да го разберете, че онова, от което се боите, не означава нищо за нас — продължи Детето. — Какво ни интересува нас, дето се бием, че в тая ваша околия специално издирват Хауард Иманюелсън? Какво значение има дали го търсят във всички тия околии, дето са между двете планински вериги или на тоя континент, на тоя свят или на всички светове, взети заедно? Ако ще и цялото човечество да се опълчи срещу тия двеста човека от нашия отряд и ако ще те да ни предложат да избираме между незабавното унищожение на всинца ни и това, което жадуваме да получим, стига да предадем един от нас — нашият отговор ще бъде същият както ако някое дете край пътя зададе тоя въпрос пред цялата ни въоръжена мощ.

Той пак млъкна. Очите на изрязаното му лице бяха тъмни като беззвездното небе.

— Значи вие се боите или някои от вас се боят да бъдат в компанията на Хауард Иманюелсън? — продължи най-накрая той. — Тогава взимайте камионите си и се махайте. Ние нямаме нужда от такива като вас, нито от нещо, което вие имате, защото ние, които се бием, стоим в сянката на Господа, който е нашият пазител!

Той млъкна, но този път не започна отново. Хал се сети какво облекчение беше изпитала Рух, когато чу звука на пристигащите камиони и хвърли поглед към нея. Тя обаче стоеше, впила поглед в шофьорите, и не каза нищо. Зад нея другите членове на отряда също стояха и мълчаха. Подобно на Детето, и на Рух те стояха, без да отлепят очи от шофьорите на камионите. Накрая един по един шофьорите се размърдаха и започнаха да се отдалечават един от друг, като всеки от тях отиваше до своя камион и се обръщаше за да изчака до вратата му откъм управлението на машината. Мъжът с акордеона, последен сведе очи, обърна се и отиде за да застане до единствения камион, до който все още нямаше човек.

— Чудесно — каза Рух. Говореше сухо, ала в проточилата се тишина гласът й сякаш прозвънтя почти толкова високо, както гласът на Детето. — Групи, съберете се при вашите камиони. Водачи на групи, съобщете на вашите шофьори къде трябва да ви откарат и какво се очаква от тях. Джеймс, Хауард, елате с мен.

Тя ги поведе отново към стаята си и към прекъснатия им съвет.