Гордън Диксън
Световете на хаоса (16)

Петнадесета глава

… Той се пробуди.

Събуждането му не бе внезапно. Той премина постепенно от дълбок сън към съзнанието, че за кратко време е спал тежко. Заедно с това се върна и съзнанието за неговата треска, за слабостта му и за борбата за въздух…, само че сега имаше известна разлика.

Хал се разрази в нов силен пристъп на кашлица, който почти го задуши, тъй както го беше задушил по-рано, когато натрупванията в белите му дробове го бяха задавили и напълно прекъснаха въздушната тръба, която му носеше кислорода на живота. Само че сега паниката, която се рееше на черните си криле над него, докато той се мъчеше да прочисти своите въздушни пътища, не се материализира. Някаква нова ярост у него, която го изгаряше по-жестоко, отколкото самата треска, по-неумолимо от нападението на оная микроскопична общност, която се трудеше да го унищожи, отвърна на треската и я обърна в бягство.

Задъхан, Хал тежко подпря гръб на стената. Странно. Нищо не се беше променило, нищо в неговото физическо състояние не се беше подобрило, обаче вътрешно той се усещаше така, сякаш светът беше направил половин космически кръг около него и бе застинал в някакъв нов порядък, който придаваше сила и сигурност на надеждата. Триумфът вътре в него надигна глава. Сега смъртта беше отблъсната назад и по някаква причина той вече не й вярваше, че тя има сила да го победи.

Защо? Или по-скоро, ако това беше тъй, защо изобщо някога се беше уплашил от нея? Докато седеше, подпрял се на стената на килията и придърпал тънкото одеяло нагоре, той бавно взе да осъзнава, че разликата, която сега усещаше, е не толкова в тялото, колкото в ума и волята.

Когато Барбидж го беше нарекъл хрътка на Армагедон и го бе оставил да мре, една малка част от него беше признала основателността на отношението на милиционера. Барбидж беше такъв, какъвто беше. Неговата вяра, макар и изкривена, беше истинска. Той следваше Блейс и беше използван от него, но само защото вярваше, че Блейс говори с думите на собствения личен Бог на Барбидж, а не защото се боеше или боготвореше самия човек, както правеха другите последователи на Блейс.

Колкото и противоестествено да беше изкривена тази вяра, все пак характерът й бе такъв, че тя бе имала силата да докосне и да отслаби Хал. Заради силата й той за пръв път в живота си беше признал възможността за своята собствена смърт и с това на практика беше приел възможността да умре. Сега обаче това приемане се беше изпарило. В тия последни часове на трескави видения и сънни спомени той беше открил и утвърдил наместо някакво съображение причината да не може да си позволи да умре. Имаше неща, който трябваше да се свършат преди това, като най-спешното от тях беше необходимостта да преведе в ясни и осъзнати термини несъзнаваните основания, които му излагаха необходимостта да оцелее. И той накара ума си да се обърне назад.

Първоначално, след Барбидж неговото пътешествие към разбирането не бе насочено към оцеляване, а напротив. Първото, което сънува, беше самият той, прикован към планинския склон и бавно унищожаван от безмилостния и непобедим дъжд на Блейсовата логика. Думите, които Блейс беше произнесъл, криеха в себе си довода, вложен от Милтън в устата на неговия Сатана от „Изгубеният рай“ — „Аз съм по-велик и от идеята за Небесата, и от идеята за Ада.“

И това беше вярно. Само че в този смисъл то беше вярно не само за Блейс или Другите, но и за всяко човешко същество, което не се страхуваше да се изправи срещу това величие. Всички доводи на Блейс издаваха своята слабост именно като избягваха да споменават за тази универсалност на възможността. Изолацията, за която бе говорил Блейс и която Хал помнеше, че е изпитвал на Коби, също беше истина, обаче тя беше самосътворена. Нито пък беше необходимо да проумее логически този факт, за да отхвърли настрани чувството за самота. Всеки с достатъчно вяра би могъл да го отхвърли, без да го проумява, така както Джеймс Дете-на-Бога беше отхвърлил настрани всяко обмисляне на личната загуба, когато бе станало дума за неговата смърт на Хармония.

Доводите на Блейс, както и избраният от Блейс път, бяха лични и егоистични. Те си затваряха очите за доказаната отплата, също тъй лична, но далеч по-голяма — за това да работиш не за себе си, а за човечеството така, както то е персонифицирано в твоите събратя човеци. И именно човечеството, самата раса, беше ключът към всички загадки. Не, не просто расата, а схващането за нея като за едно-единствено създание, загрижено за своето оцеляване и разпределящо частите си между партизанстващите групи, които се бореха една с друга, така че да могат да се разкрият онези сили, които ще посочат най-доброто направление за бъдещите действия и израстването на расата като цяло. Расата-създание разглеждаше своите части като заменяеми и маловажни, създавайки мрежа от исторически сили, които винаги се натрупваха в посока напред. Тя съдържаше в себе си и контролираше огромното мнозинство от човечеството — толкова огромно, че още от незапомнени времена е било подтиквано подобно на стадо елени от сили, които те не разбират, към очакващите ги ловци с червени барети. Сост и Джон Хейкила, Хилари и Годлун Амджак, фермерът, който беше потърсил уверение за бъдещето от Детето и не го беше получил — всички те бяха подтиквани и вкарани в капана от воюващите фракции, които сега се бяха разделили на две: Другите и онези, които им се противопоставяха.

И Хал беше един от противниците на Другите. Той изведнъж осъзна, че тази нова сила беше дошла именно от това негово разбиране. Сега той се познаваше. Някога, на нечий гроб той беше решил да се посвети на своята идея. Настоящият момент, представляваше просто едно продължение на това посвещение. Досега поради някаква причина, която не разбираше, достъпът до него му беше отказван. Сега обаче той виждаше.

Досега, до настоящия момент онзи, който се беше посветил, не знаеше как да стигне дотам, където искаше да отиде. За да открие този път и да си го изясни му беше потребен целият му настоящ живот, за който си спомняше — чак до този миг в килията. Сега Хал беше видял този път в алегорията на своя сън за пътя към кулата, който както сега шепнеше една все още загубена и скрита част от самия него, все пак можеше да се окаже не сън, а действителност. Действителност, която е просто от различен порядък от простото „тук и сега“.

Само че в настоящето Хал съществуваше тук и сега, така че трябваше незабавно да преведе тези несъзнавани и алегорични идеи за пътя в твърдите и логични схващания за истинските сили, над които трябва да се работи, така че да доведат до онзи край, за който той беше работил през цялото време. Хал се остави усилието на този превод да го овладее и зашеметяващото вълнение от своята нова способност да схваща нещата разцъфтя преднамерено над всичко онова, което беше изкопал от своето подсъзнание. Образът на човешката раса като групово същество, едно амебоподобно животно-раса със своя идентичност и цел, която се различава от индивидуалните идентичности на съставляващите го човешки части, сега се оформяше като валиден модел на онова, с което се налагаше да работи. Расата, обрисувана като отделно създание, като някакъв примитивен индивид с неговите собствени инстинкти и желания, като главен сред тях бе инстинктът да оцелее като едно цяло и готовността да жертва своите части в постоянно експериментиране, за да задоволи този инстинкт обясняваше всичко, което следваше.

Това експериментиране би следвало да бъде един постоянен процес още от времето, когато расата-животно е станала самосъзнателна. Импулсите да развие чрез човешките си компоненти първо интелекта, а после и техниката, би трябвало да са израз на действието на този инстинкт. Също такъв израз би трябвало да бъде и опитът от двадесети век на човечеството да излезе от родната планета в космоса в несъзнателно търсене на ново жизнено пространство и възхода на Отцепените култури. Всяка от тях сама по себе си бе експеримент за жизнеността на човешките разновидности в извънземни условия, а сега, най-накрая, появата на Другите.

Сега Хал разбираше, че това, което беше направило от Другите расов експеримент, е била тяхната нужда да вземат връх и да контролират цялото останало човечество. В тази нужда се криеше началото на отговора защо, на първо място, расовото животно е трябвало изобщо да ги породи. Блейс беше отговорил сам на това в тази килия. Каквото и да бе вярно за Другите, две неща не можеха да се отрекат. Те бяха хора — с всичките им човешки стремежи и желания, включително и това винаги да искат повече, отколкото имат; и освен това те много добре съзнаваха, че са прекалено малко, за да рискуват останалото човечество да осъзнае до каква степен е самата им малочисленост ги прави уязвими. Това беше такава уязвимост, че тя не можеше да бъде преодоляна чрез нещо по-малко от пълен контрол над останалото човечество; такъв контрол можеше да се постигне само чрез установяването на една-единствена неразличаваща се еднородна култура. Единствено култура, в която всички неща са постоянно фиксирани и неизменни, би могла да ги освободи от необходимостта да стоят нащрек срещу хората, които управляват, и да им позволи най-после да се наслаждават на предимствата, които им дава тяхното естествено превъзходство над огромната част от човечеството.

И единственият път да постигнат и двете си цели беше най-напред да осъществят ситуация на пълен застой, да сложат край на дългото, инстинктивно възходящо развитие на цивилизацията. Историята трябваше да се преустанови. За да направят това, те трябваше да отстранят или да превърнат в безвредни за себе си онези хора, които никога не биха приели края на това развитие, които не биха имали никакъв друг избор, освен да се противопоставят на изграждането на тоя застой от Другите.

Силата на Другите се коренеше, на първо място, в техните умения да очароват и омайват хората, и на второ, във факта, че като отделни личности те бяха равни умствено и физически на най-добрите, които можеха да излязат насреща им. И последно, силните им страни се свеждаха до това, че те бяха в състояние да организират по-голямата част от населението на десет свята да изпълнява техните заповеди. На другото блюдо на везните лежеше неспособността им да ценят бъдещето. Другите им слабости…

… Само че засега те като че ли нямаха други слабости. Строго погледнато, единственото нещо, което можеше да се приеме за слабост, беше тяхната малочисленост, докато на практика в числото на техните противници влизаше цялото население на Дорсай и двата екзотични свята плюс малцинството на истинските поддръжници на вярата от Хармония и Асоциация като Дете-на-Бога и Рух. В по-далечен план към тях следваше да се прибави и голяма част от населението на Земята — но нищо повече. Всяка надежда да се накарат най-разнообразните обитатели на първата планета да се сплотят доброволно за някакъв действен отговор на опасността, която представляваха Другите, щеше да бъде само пожелателно мислене.

Докато възможната бройка на хората, които в крайна сметка щяха да им се противопоставят, като се остави настрани Старата Земя, беше само частица от военната мощ и ресурси, които Другите можеха да приведат в действие на десетте планети, които те дори сега по същество контролираха, ако се стигнеше дотам светове да воюват срещу светове както в дните на Донал Грейм. Ето защо още от самото начало най-добрата тактика на Другите трябва да е била те да работят за настъпването на Армагедон — една последна битка, под чийто похлупак щяха да могат да унищожат или обезвредят всички онези, които никога не биха могли да доминират или убедят.

Сега за ума на Хал беше лесно да прозре как те биха могли да се насочат към това, ала не можеше да види начин да бъдат спрени или върнати назад. При всички случаи войната, която вече започваше, щеше да се води не толкова с материални оръжия и за материални територии. Това щеше да е война на умове, съперничещи си за подкрепата на подкараните елени, за масата неопределили се отделни хора, съставляващи човешката раса; и при такава война харизматичните способности на Другите би трябвало да превърнат победата им в очакван изход.

Хал седеше, борейки се за въздух в тихата килия, и тялото му гореше като жив въглен, докато умът му се забиваше и правеше дисекции като леден хирургичен инструмент.

Противопоставящите се на новите мелези трябваше колкото е възможно по-скоро да разполагат, на първо място, с дългосрочен план, които да обещава поне надежда за победа, и на второ, с оръжие, което да съответства на харизматичните способности на Другите. Това трябваше да бъде оръжие, което Другите или не притежаваха, или не можеха да използват — също така, както техните противници не можеха да очакват, че ще могат с успех да използват някакви харизматични умения срещу тях.

Сигурно беше, че трябва да има поне потенциална възможност за подобно оръжие, тъй като самите Други представляваха един експеримент по оцеляване на расовото животно. И Хал трябваше да се вгледа в самото расово животно, за да проумее истинските действащи сили, тези сили, на които Другите, също като дорсаите, екзотиците, истинските носители на вярата и хората като самия него бяха само проява.

Изглеждаше така, сякаш расовото животно, мислеше си Хал, след като през двадесети век беше осъзнало, че Космосът е физически достижим, едновременно е било привлечено и уплашено от това, което лежи извън топлото, надеждно място, каквото бе била родната му планета. Историята показваше, че по онова време сред хората е имало две различаващи се настройки: едната — на отдръпване от Космоса, на приказки за „неща, които Човеку не са дадени да знае“; и другата, която е била омаяна от Космоса, изпълнена с мечти за изследвания и открития също както четири века по-рано мечтите за двете Индии са разбунвали едни умове, докато други хора са предвиждали, че корабите ще отплават отвъд океанския край на света. Когато най-накрая бе станало възможно да се навлезе в Космоса и по-специално да се излезе извън родната Слънчева система, както страховете, така и мечтите бяха породили хиляди по-малобройни групи, търсещи място, където да изградят едно общество според модела на собствените им желания.

Това, което расовото животно е искало, помисли си сега Хал, са били доказано оцеляващи образци, както на отделни индивиди, така и на общества, поради което то беше отпуснало юздите на своите части да се заемат с експериментиране на воля. От разнообразието на тази диаспора се бяха появили най-успешно оцеляващите — тъй наречените Отцепени култури, трите най-големи от всички: Дорсай, Дружествените и Екзотичните светове. И трите култури бяха процъфтявали в продължение на двеста години, през които бяха изпълнявали функции, придаващи стабилност на извънземието, междупланетното общество на своето време, осигурявайки безопасен контрол над войната, търговията и конфликтите в тъканта на това общество.

После, след необходимото развитие на моделите на това общество и след като различните му елементи бяха вкарани от Донал Грейм в една обща система за контрол, необходимостта от специалните елементи на Отцепените култури беше западнала и самите култури взеха да отмират. Междувременно расовото животно беше започнало пестеливо да кръстосва новите човешки породи, развили се в средата на тези Отцепени култури, така че нищо от полученото да не се загуби, и най-накрая беше започнало да произвежда ония господстващи типове, на които не можеше да се противостои и за които част от неговата същност винаги беше копняла. Ето как беше завършен цикълът развитие на интелекта, развитие на техниката, свръхнаселеност на Земята, излизане в Космоса и Отцепени култури, експериментиращи с оцеляващите в извънземието типове хора — повторно комбиниране на тези Отцепени култури в нови господари, които се бяха нарекли Другите.

Само че сега изглеждаше, че тези господари са непоклатими в качеството си на нови водачи на човечеството, и доказвалият се в продължение на хилядолетия исторически прогрес, който винаги се беше дължал на новия човешки талант на всяко поколение, свалящ старото от власт, сега бе изложен на опасността да спре завинаги — освен ако се видеше, че в крайна сметка Другите имат някаква слабост.

„Значи дотук с положението на Другите“ — помисли си Хал.

Възгледите на техните противници се свеждаха просто до това, че доколкото идването на Другите на власт означаваше край на цялата човешка промяна и растеж, такова положение просто не може да се търпи. За онази част от расовото животно, която представляваха опонентите на Другите, преустановяването на растежа означаваше смърт за всички надежди за бъдещето и личната смърт беше незначителна цена за отклоняването на тази всеобща смърт.

Нещо в ума на Хал прищрака.

Разбира се. Причината единствено Земята да окаже такава съпротива на влиянието на Другите трябва да е била, че Земята все още представляваше оригиналния генен резервоар на човечеството и че нейните хора бяха пълноспектрови човеци — неспециализирани по който и да било от безбройните начини, произтекли от експериментирането на расовото животно с кръстосването и адаптирането на неговите индивидуални части, така че те да могат да живеят на другите светове. Във всички от родените на Земята, докато при родените на новите светове това се отнасяше само за някои, живееха не само част, а всички възможности на човешкия дух, били те добри или лоши; и една от тези възможности бе те да съчетават вярата на дружествениците, независимостта на дорсаите и прозорливостта на екзотиците — едно съчетание, което не би могло да понесе края на промяната и растежа.

У Хал се разгоря внезапна надежда. В такъв случай Земята е поне част от едно оръжие, което Другите не бяха в състояние да използват.

Поне част… Препускащият ум на Хал се спря в нова точка. Това, което населението на Земята, от родени там пълноспектрови индивиди, представляваше за Другите, както и за човечеството като цяло, всъщност беше една генетична застраховка, в случай че тяхното господство доведе до такива образци в специализацията на човека, които са лишени от способност за оцеляване. Доста от вариформените растения и животни вече се бяха оказали неспособни да се размножават на някои от новите светове. Никой не можеше да бъде сигурен докъде щеше да стигне човешката адаптация на новите планети след няколкостотин поколения. Земята беше единственият свят, който Другите не биха се осмелили да обезлюдят дори частично. Също така, тя бе светът, който те трябваше да могат да контролират абсолютно, за да си осигурят оцеляването на своето междузвездно царство, след като го създадяха.

Следователно Другите бяха равнозначни при застой. Тогава опонентите им би следвало да са равнозначни при… еволюция?

Еволюция… думата прокънтя в ума на Хал като ударен еднократно масивен гонг. Еволюцията беше великата мечта на екзотиците — тяхната велика, непостигната мечта, че човечеството наистина се намира в процес на еволюция и че учените екзотици най-накрая ще определят посоката на еволюцията, ще я подпомогнат и може би ще произведат една подобрена разновидност на човека.

Само че сега Екзотиките умираха — с неизпълнена мечта, при все че целта им все още съществуваше също както тази на Дорсай и Дружествените планети. Междувременно обаче тяхното място, както и мястото на всички останали беше узурпирано от Другите. Екзотиците, както и останалите противници на Другите нямаха никакво собствено решение на ситуацията. Ако екзотиците имаха достъп до някакъв начин да спрат Другите, те вече щяха да са го открили и да са го използвали.

Но макар че Екзотиките умираха, еволюцията като концепция все още съществуваше — поне за момента. Тя не представляваше частна собственост на екзотиците и никога не бе била само тяхна, а на цялото човечество. С две думи, напълно бе възможно, че през всички тия години, през които екзотиците я бяха търсили, еволюцията и средствата за нея се действали неразпознати под носа им. Може би човечеството е градило пътя към бъдещето на расата, без самото то да знае това — също както в продължение на векове човечеството беше действало за един дом на други светове, без да го знае…

Хал се смрази. Потресът от откритието беше тъй дълбок, че макар свещта на живота му да припращяваше вътре в него, за миг той забрави килията около себе си, своята треска и дори борбата си за глътка въздух.

Последната Енциклопедия! Енциклопедията беше единственото оръжие, което Другите не притежаваха и не бяха в състояние да използват, дори и да разполагаха с него.

Тъй като тя беше проектирана като инструмент за изучаване на неизвестното, а според дефиницията на застоя, за който работеха, Другите бяха определено застрашени от един инструмент, който обещаваше прибавяне на нови познания в условията на една култура, чиито господари не желаеха нито увеличение, нито растеж, нито промяна.

И това, разбира се, обясняваше разделението и задаващия се сблъсък.

Тъй като расовото животно беше загрижено единствено за оцеляването, в основата си то не би следвало да проявява пристрастия към която и да било страна. То позволяваше на своите части да се борят една с друга само за да открие коя от тях ще победи. Ето защо то би трябвало да позволи и на двете страни несъзнателно да разработят средства и оръжия за неизбежния момент на сблъсъка. На двете, а не само на страната, породила Другите. Последната Енциклопедия би следвало да е оръжието, което балансираше везните откъм блюдото на привържениците на еволюцията срещу харизматичното оръжие на Другите.

Хал избърса чело с опакото на несигурната си длан и ръката му се овлажни. С потрес разбра, че при този последен взрив на умствена борба с проблема, който го бе обсебил, нещо във физическото му състояние се беше променило. Странно, ала сега онази хладина, която бе почувствал при първия шок от откритието си, все още изпълваше тялото му. Като че ли треската вече не гореше тъй яростно вътре в него и той дори дишаше по-леко. Закашля се: това не беше предишната суха, измъчена кашлица. Тази кашлица изкарваше храчките по-лесно и сякаш освобождаваше малко допълнително пространство за дишане в задръстените му дробове. Главата почти беше престанала да го боли. Той удивено вдигна повторно ръка към челото си и дланта му отново се намокри от пот.

Треската му се беше пресякла. Само че вътре в него суматохата от откритието бе толкова голяма, че той все още не можеше да му се израдва.

В ума си Хал сега долавяше масивни форми и модели на схващания, които започваха да се оформят подобно на подводните призраци на големи айсберги в навъсено полярно море, понеже всички известни нему факти пасваха на внезапно станалите очевидни заключения. И всичко се нагаждаше тъй бърже, че той не беше в състояние да разчете съзнателно цялото значение на това, което тепърва начеваше да схваща. Сякаш с издърпването на един каменен блок от надвисналата и безсмислена купчина такива блокове би предизвикал земетръсно срутване и пренареждане на цялата камара, така че щом всичко най-накрая се бе укротило, както се беше случило в последния му сън за кулата, цялата бъркотия се превърна в разпознаваема структура — изпипана до последната подробност. Той все още стоеше с извадения блок в ръката и се дивеше. Дори харизматичността би трябвало да идва от някой елемент, заровен сред пълния спектър на човешките възможности. Може би онези, които щяха да се борят с Другите, щяха да го открият нейде и да го използват не по-зле.

Сега, когато беше открил това познание — когато дълбоко в себе си държеше на сигурно място разбирането, че Последната енциклопедия наистина е онзи инструмент, който беше търсил слепешката, оръжие, дълго време подготвяно да бъде използвано срещу Другите — той почти не можеше да повярва. Седеше и тази мисъл му се въртеше в ума. Хал се чувстваше зашеметен от факта на това проумяване, тъй както трябва да се е чувствал зашеметен Артър Пендрагон преди да стане крал, когато е усетил как големият меч излиза леко от скалата, за да легне в дланта му; и както погълнат от съзнанието за това, което е извършил, е бил глух за ликуващите викове на наблюдаващото множество.

Хал схващаше, че това негово разбиране е по-ценно от всички притежания на човешката раса. Сега, когато разполагаше с него, той беше длъжен да живее, за да избяга оттук и да извоюва безопасност за себе си и за своето познание.

И както предишната задача се беше оказала решима, тъй трябваше да се окаже и тази.